Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (45)

45.

Писмото пристигна на вилата ни и го получи Ирина, която много се учуди, че пощата ми идва на нейния адрес. Тя ми съобщи за това писмо като за куриоз и когато се отбих на вилата, нямаше и да се сетя за него, ако погледът на Ирина не беше попаднал случайно върху него.

Текстът беше напечатан на официална бланка, но началото ми се стори излишно приветливо.

„Уважаеми Александър Борисович!

Познавайки ви добре като решителен и опитен борец срещу престъпността, неизменно сме изпитвали дълбоко удовлетворение, наблюдавайки вашите уверени и във висша степен професионални действия, насочени към утвърждаването на законността и тържеството на справедливостта. В трудните години на установяване на новите държавни структури вие никога не сте правили компромиси, неведнъж рискувайки живота си за достигането на поставените цели. Тези ваши качества винаги са ви откроявали от общата маса и нашата организация отдавна ви наблюдава с цел привличане за съвместна работа…“

Тук вдигнах очи и примрях, като прочетох названието на организацията на бланката: „Съд на Народната съвест“. „Президиум на колегията“. Това рязко промени отношението ми към подателя на писмото. Продължих четенето с повишено внимание.

„… с цел привличане за съвместна работа. Известно ви е, че в последно време в обществото се създаде абсолютно превратна представа за дейността ни, за което и вие поради неведението си имате известна вина, но това, което става през последните дни, не може да не притеснява всеки честен човек. Предполагаме, че и вие сте възмутен от действията на прословутата президентска комисия, която с височайше покровителство твори произвол. Известно ни е негативното ви отношение към действията на комисията и затова се осмеляваме да ви предложим много свободна форма на сътрудничество. Без в ни най-малка степен да посягаме на професионалния ви дълг, бихме искали да ви помолим да помислите като начало за обезпечаването с информация на нашите служби. Вече на всички е ясно, че управляващият режим доживява последните си дни и за честните граждани на Русия е настанало времето за решителен и окончателен избор. Позволете да ви изразим нашето общо уважение и надеждата ни за бъдещо сътрудничество.

Съдът на Народната съвест.“

Явно имах шашардисан вид, защото Ирина се разтревожи и започна да ме разпитва:

— Какво е това писмо, Саша? Заплахи ли?… Не трябва да криеш нищо от мен!

Свих рамене и й дадох да прочете писмото. Това писмо имаше тежко въздействие върху мен и имах нужда да се ориентирам.

Първо, защо беше дошло на вилата, а не на московския ми адрес, където получавам цялата си кореспонденция? Искали са да изплашат Ирина или майка ми? Или по този начин подчертават широката си информираност? Или пък е скрита заплаха, без в текста да има и най-дребния намек за такава? Както и да е, не можех да се отнеса сериозно към писмото, никой не очакваше от мен готовност за сътрудничество и всяка надежда за внедряване трябваше да бъде изоставена, колкото и съблазнително да изглеждаше. Това беше ход в дяволска шахматна игра и трябваше по-скоро да преценя какво целеше той.

— Какво значи това, Саша? — попита Ирина с треперещ глас.

— Просто номер — отвърнах ухилено. — Някой много иска да си направи майтап за моя сметка. Но няма да стане, нали така?

— Номер ли? — учудено попита тя. — Мислиш ли?

— Разбира се — безгрижно казах аз. — Даже знам кой го е написал.

— Кой? — запита Ирина, преминавайки от безпокойство към възмущение.

— Моят приятел Геша Фролов — нагло излъгах. — Работата е там, че такова писмо получи и Слава Грязнов, така че съм предупреден. Нищо, утре ще ги побъркам!

Връщайки се вкъщи, изведнъж си помислих, че невинната ми измислица може да се окаже единствено вярната. Може би това беше номер, по-точно не номер, а провокация. С разпращането на такива писма можеше да се е заела президентската комисия с цел да разобличи агентите на СНС в редиците на органите на реда. Сега бих могъл да разбера защо Меркулов изведнъж започна да си играе на конспирация, той самият никога не би седнал да ме проверява. Но това беше само един от вариантите, обясняващи полученото писмо, и той съвсем не отхвърляше всички останали. Писмото беше изпратено, за да ме притесни, и сега беше важно да запазя форма, за да продължа да работя.

А работите ни напредваха като никога. Нашият лекар, Иван Семьонович, когото така удачно изловихме за нула време, вече беше започнал да дава информация. Да, бил е агент, навремето е пътувал доста по света с различни медицински делегации, изпълнявайки всякакви дребни поръчения на кантората, но от 89-а не са го пипали. Дори мислел, че досието му отдавна е унищожено, но само си го е мислел. Същият кагебист, който ръководел действията му тогава, изплувал с нови поръчения. По-точно било му възложено да направи инжекция на Леонард Терентиевич Собко и да го докара вкъщи. Старецът бил вече в колата, упоен със сънотворно и затова поставянето на инжекцията не било сложно. Иван Семьонович твърдеше, че е нямал понятие до какво ще доведе това, но освен него самия, никой не го вярваше. По този начин стигнахме до кагебиста и майор Скачков, който разбираше колко ниско е паднал рейтингът му след изчезването на компютъра, ни предостави изчерпателни сведения за този човек. Специалната група направи засада в квартирата на кагебиста, но успя да арестува само няколко случайни хора. Сега обаче най-после имахме конкретен човек, с името и външния му вид, по следите на когото тръгна цялата московска милиция плюс органите на контраразузнаването. Съдът на Народната съвест, ако знаеше за конкретните ни достижения, би трябвало да се притесни.

Незабавно отидох с полученото от мен писмо при генералния прокурор, но тъй като го нямаше, ме прие заместникът му, моят стар неприятел Леонид Василиевич Пархоменко. Без да кажа нищо, сложих писмото пред него и той си надяна очилата, за да го прочете.

— Какво е това? — попита той недоумяващо.

— Получих го по пощата — доложих аз. — Длъжен съм да запозная непосредственото началство.

— Искат да те вербуват ли, какво? — още не разбираше той.

— Така изглежда. Трябва да ми дадете разрешение за внедряване, Леонид Василиевич.

Той си свали очилата и ги хвърли на бюрото.

— Ти разбираш ли докъде може да доведе това? — попита той.

— Дотук — кимнах към писмото. — До колегията на „Народния съд“.

— Ти да не си оперативник? — попита той. — Или Джеймс Бонд? От къде на къде ще тръгнеш да се внедряваш? За това трябват подготвени хора. Пък и не им вярвам.

Той посочи писмото и добави:

— Това е някаква провокация.

Бях на абсолютно същото мнение, но напоследък отношенията ни бяха такива, че не можех открито да се съглася с него.

— А ако все пак постъпят предложения, какво да правя?

— Ще доложиш незабавно — каза Пархоменко. — Надявам се, че предложенията няма да постъпят още днес. Ще успеем да обсъдим този проблем на колегията.

— Случаят е много удобен — продължих да мрънкам. — Жалко е да го изпускаме.

— И все пак — замислено проговори той, — защо са се обърнали точно към теб, а?

Очаквах този въпрос.

— А вие как мислите, Леонид Василиевич?

Той ме погледна замислено, като че ли ме преценяваше, и поклати глава.

— Свободен сте, Турецки. Ще ви повикаме.

Оставих му предварително направеното ксерокопие, а писмото занесох на Семьон Семьонович Мойсеев. Шансовете да се натъкнем на някаква следа по писмото бяха малки, но не биваше да пренебрегваме никоя възможност.

Семьон Семьонович прочете писмото и веднага се навъси.

— Доложи ли на началството?

— Първото, което направих, Семьон Семьонович — казах аз. — Не съм вчерашен.

Той хвърли писмото на бюрото си и каза:

— Правено е на компютър, и бланката, и текстът. Отпечатано е на лазерен принтер. Съдейки по качеството на бланката, не са се постарали много с изготвянето й. Вероятно е била направена специално за това писмо.

— А може ли да се идентифицира принтерът? — попитах аз.

— У нас досега не е правено такова нещо — усъмни се Семьон Семьонович. — Но ако се наложи, вероятно е възможно. Какво мислиш за това?

— Мисля толкова много — признах, — че не мога да го изкажа наведнъж.

— Това не ми харесва — заяви Мойсеев. — Страшно прилича на провокация и тя е насочена срещу теб, Саша.

— Ще имам предвид безпокойството ви — обещах аз и си взех писмото.

Сред моите то не предизвика очаквания ефект. Лариса веднага заяви, че това е груб фалшификат, а Серьожа даже откри печатна грешка в оформянето на бланката. И двамата ме съветваха незабавно да направя рапорт, за да се предпазя от неприятности, но аз ги успокоих, като им разказах за разговора си с Пархоменко.

— Да предположим, че това писмо наистина е дошло от съда — казах аз. — Какво целят с това?

— Първо, да ви объркат — започна Лара.

— Да ви отвлекат от работата — продължи Серьожа. — Веднага ще мобилизирате Дроздов да се занимава с това писмо.

— Да уплашат жена ви — добави Лара. — Ненапразно е пристигнало на вилата.

— Жена ми не чете писмата, адресирани до мен — заявих решително.

— Това спокойно би могло да бъде пробен камък — предположи Серьожа.

— Дават да се разбере, че не ги вълнува нашето разследване — каза Лара.

— Намекват за беззащитността на семейството ви — подхвърли безчувственият Серьожа.

Аз кимнах, вече си го бях помислил.

— С две думи, правят ме на луд — обобщих аз. — Но има още един вариант. Това писмо да не е написано от „Съда на Народната съвест“.

— А от кого? — удивено попита Лара.

Серьожа смръщи чело и произнесе:

— Комисията на Меркулов? Проверяват лоялността на работещите в прокуратурата?

— Да — казах аз. — Но не лоялността. Ако такова писмо попадне у агент на Съда, той незабавно ще докладва на своите за него, нали така?

— Е, и?

— Прочетете сега това писмо, сякаш е обърнато към колегията на „Народния съд“ — предложих аз.

Те го прочетоха и Серьожа замислено каза:

— Искат преговори, така ли?

— Най-вероятно — съгласих се аз. — Това е само вариант, но е много съблазнителен.

— Трябва все пак да съобщим на Меркулов — предложи Лара.

Аз само свих рамене. Костя Меркулов бе преминал в някакво друго пространство, недосегаемо и загадъчно. Естествено, за всеки случай се обадих на Лидочка, съобщих й, че жадувам да видя Константин Дмитриевич, но тя ми отвърна, че напълно споделя чувствата ми. От време на време й се обаждаше, но дори определителят на телефона не беше в състояние да установи откъде звъни.

Лаврик Гехт пак се беше върнал от поредната командировка, пращящ от здраве и нови сили. Той ми съобщи, че току-що се е обадил Дроздов и помолил да ми предадат, че търсеният от нас кагебист Леонид Кирилович вчера е бил забелязан в апартамента на своя стара любовница и обещал да отиде при нея през следващите дни. Дроздов се беше уговорил за засада.

— Правилно разсъждава, не ти ли се струва? — попита Лаврик.

— Да, умно момче — съгласих се аз.

Тъй като държах на мнението на Лаврик, му разказах накратко историята с писмото и той еднозначно прие последния вариант, този с участието на президентската комисия. Но не успяхме да го обсъдим, защото неочаквано се появи Слава Грязнов и се тръшна на стола пред бюрото ми.

— Изнемогвам — заяви той. — Вчера съм кръстосал половин Москва и съм провел една дузина разпити, като половината от тях бяха първи.

— Да си починеш ли дойде? — попитах го аз.

Слава се беше отдръпнал от разследването ни за известно време и малко му бях обиден. Той го разбираше и затова търсеше възможност да: се оправдае.

— Как вървят нещата? — попита той. — Чух, че Льоша Дроздов копае здраво. Изровили сте някакъв деец на Съда, а?

— Ровим — отклоних се от пряк отговор.

Дадох му да прочете изпратеното ми писмо, той изсумтя и извади от джоба си почти същото. На същата бланка, също толкова умерено официално, топло, почти приятелско послание, предлагащо на Грязнов да доносничи в полза на Съда.

— Според мен всичко е ясно — заяви Лаврик, след като се запозна с втория вариант на епистоларната дейност на прословутата колегия. — Това е фалшификат.

Разказах на Грязнов за догадката си за президентската комисия и той веднага се съгласи с мен.

— Още един вариант — предположи той. — Така лесно могат да бъдат определени тези, които не се обърнат към началството.

— Е, това би било прекалено просто — каза Лаврик.

— Но е възможно — казах аз.

— Всичко това са глупости — каза Грязнов. — Идвам при вас по друг въпрос, Александър Борисович.

— Казвай — отвърнах аз.

Грязнов си пое въздух и се усмихна.

— Защо не излезем да се поразходим? — предложи той. — Навън е лято…

— Стойте си — каза сговорчивият Лаврик. — И без това трябва да отида до счетоводството. Споделяйте си тайните.

Той излезе, съпроводен от комплиментите на Грязнов, и веднага щом вратата се затвори зад него, Слава каза:

— Започна се, Саша!

— Кое? — не разбрах аз.

— Един от тях — той вдигна два пръста — утре ще бъде във Воронеж.

— Кой? — попитах като омагьосан.

— Тверитин — тихо каза той. — Дай сега да решим как ще го оформим?

— А вторият какво, да не би да се е разболял? — попитах аз.

— Вторият сега е в Иран — каза Слава. — Но ще бъде тук в най-скоро време. Този Мамедов се оказа сговорчив човек, а?

— Не можем да обвиним Тверитин в убийството на Ратников — обясних аз. — Делото отдавна е закрито. Под какъв предлог ще го приберем, Слава?

— Ами точно затова идвам — каза Грязнов. — Трябва ни именно предлог. Имам всичко друго.

— Леонид Василиевич ще ме изяде с парцалите, ако научи, че продължаваме да търсим Бейби — казах аз.

— Хайде да го приберем като наемник — предложи Грязнов.

— Ами ако вече е азербайджански поданик?

— Голям праз. Станал е наемник, когато е бил руски поданик.

— Да — казах с горчивина. — Тогава трябва да приберем и цялото военно окръжие.

Грязнов се почеса по бузата и каза с раздразнение:

— Е какво, да го пуснем ли?

— Прибери го — казах аз. — Прибери го по линия на азербайджанската наркомафия. Този Мамедов сигурно го е пратил с наркотици.

— Точно така — зарадва се Грязнов. — Така и ще направя. Утре ще сме при теб, Саша. Готви се да ни посрещнеш!

— Винаги готов — откликнах машинално.