Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (35)

35.

Обадиха ми се в неделя сутринта. В събота останах до късно на работа, увлечен от неуморимите ми помощници, които търсеха своите си компютърни пътища към Бейби, така че се приготвих да замина на вилата в неделя сутринта. Затова, когато рано заранта телефонът иззвъня, аз вече закусвах.

— Може ли да се обади Александър Борисович Турецки? — разнесе се меден мъжки глас.

— Определено — отвърнах аз. — Всъщност той вече е на телефона. С кого имам честта?

— Може би вече не ме помните — каза мъжът с извинителен тон. — Аз съм от Краснодарското управление на МВР. Разговаряхме за убийството на капитан Ратников. Майор Артьом Иванович Демьонок. Случайно съм в Москва, дай, викам си, да се обадя, може пък да не са ме забравили.

— Не съм ви забравил, Артьом Иванович — казах благо, въпреки че в този момент с трудност си спомнях външността му. — Какво ви води насам?

— Ами всъщност идваме при вас, Александър Борисович. Докато съм в почивка, реших да ви доведа един човек. Може би ще ви бъде интересно да си поговорите с него.

Още отсега не ми беше интересно. Трескаво пресмятах как да се отърва от неочакваните гости, но в този момент Демьонок каза:

— Витя Сорокин. Бивш колега на Коля Ратников.

Признавам, не се сетих веднага за кого става дума. Но когато си спомних, веднага зарязах вилните си дела, обясних им как да стигнат до нас и незабавно започнах да звъня на вилата, за да предупредя Ирина, че не мога да дойда заради неотложни ангажименти. При това трябваше да взема предвид колко вредно може да се отрази отсъствието ми на нервната система на бъдещото дете. Но жена ми ме познаваше прекалено добре и обеща да не се нервира за дреболии. Целунах я по телефона и тя се закиска.

Гостите се появиха след около час, тоест два пъти повече време, отколкото беше необходимо. Съвсем не беше зле за провинциалисти! Демьонок си беше също толкова скучен и сив, колкото ми се стори в Краснодар, докато трескаво издирваният от нас Витя Сорокин представляваше мечтата на Гьобелсовата пропаганда — строен висок блондин със сини очи. Впрочем въплътеният свръхчовек се държеше не особено уверено, смутено гледаше встрани и нервно дъвчеше дъвка.

Поканих ги в кухнята, напоих ги с кафе, нахраних ги с омлет, а по време на целия ритуал Демьонок разказваше за делата на краснодарското управление, за процента на разкритите престъпления и се интересуваше от състоянието на Серьожа Семенихин. Последното ме върна към мислите за работата, обадих се на Серьожа и му наредих моментално да се изстреля към нас.

— Следа от Бейби — произнесох ключовата дума и той би всички рекорди по придвижване с неделния градски транспорт.

Вече си допиваха кафето, когато се появи Серьожа и Демьонок радостно го прегърна. Самият Серьожа не се стремеше към изблици на чувства, но се беше сприятелил с майора по време на престоя си в краснодарската болница и се държеше с него съвсем дружелюбно.

— Виктор Сорокин — казах аз, сочейки супермена с пръст. — Помниш ли кой е това?

— Естествено — кимна Серьожа.

— Хайде, Витя — казах аз. — Да запалим по цигара и да си поговорим.

Като всеки приличен супермен Витя не пушеше, но беше готов за разговор. Всъщност заради този разговор беше дошъл в Москва, позволявайки на Демьонок да го навие. Делото на капитан Ратников също не му даваше мира.

— Успях да поработя с него само една година — каза той. — Какво да ви кажа, душа човек. Ходих у тях, познавах и жена му… Тя работеше при нас в управлението — като инструктор по стрелба. И изведнъж й се стовари такова нещо!

— Защо не доведохте делото докрай? — попитах без всякакъв укор.

Той сви рамене.

— Нали прекратиха разследването. Щом убиха Щърбавия, и го закриха.

— А известно ли ви е — попитах аз, — че оттогава са убити още шестима души, присъствали на мястото на убийството?

— Не, не ми е известно — внимателно каза той. — И кой ги е…

— Точно над това работим — казах аз. — Да имате някакви идеи по въпроса?

Той замислено поклати глава.

— Нямам никакви идеи. Няма смисъл…

— Защо да няма смисъл?

— Те нямат нищо общо.

— А кой има?

Той ме погледна, като че ли идваше на себе си, и се усмихна.

— Откъде мога да знам, гражданино следовател! Та аз бях през девет земи в десета.

Кимнах.

— И как попаднахте там? През деветте земи?

Той сви рамене.

— Поканиха ме. Бил съм десантчик, в диверсионна група. Извикаха ме във военното окръжие, предложиха ми. Нашите арменци събираха група, обещаваха да плащат добре.

— Арменците ли я събираха, или военното окръжие?

Той се поусмихна.

— Нали знаете как става. Военното сигурно също е получило нещо, няма начин. Пазарна икономика е все пак. — Той въздъхна.

— И добре ли ви беше при арменците? — попитах аз.

— Как да ви кажа — навъсено произнесе Сорокин. — Избягах оттам.

— Как така избягахте? — учудих се аз.

— На собствен ход. — Сорокин се усмихна криво. — Хванах се за инструктор в лагерите. За какво ми е да убивам хора. Каква е разликата между тях, между арменците и азерите. Всичките са черни, приказливи и плащат еднакво. Освен това още ги смятам всичките за свои.

— Защо отидохте тогава?

— Заради парите, разбира се — усмихна се той. — Обещаха ни планини… А там — нито има подходяща екипировка, нито нормално оръжие. На третия ден ме хвърлиха в бой с момчетата. А като почне стрелбата вече се опияняваш, бориш се за живота си. Успяхме да пробием, влязохме в техния аул или както там му викат… Стариците плачат, държат децата на ръце, старците гледат на кръв… Арменците веднага тръгнаха по къщите да търсят бойци — викове, плач!… Те всичките са диви — и едните, и другите. Събраха петнайсет младежи и ги разстреляха на място. Така и не разбрах защо.

— Дълго ли воювахте там?

— Почти половин година — въздъхна Сорокин. — Ту стоим в заслона, ту атакуваме. В тези планини войната си е абсолютно бандитска работа — само засади, мини…

— А как избяга? Защо просто не си тръгна?

— Да бе, ще си тръгнеш оттам… Договорът е за една година, а не се предвиждат клаузи за предварително прекратяване. Умни са вербовчиците. Доста пари спестяват от мъртвите. От десет души до края на годината доживяват трима, най-много петима.

— Но си решил да си тръгнеш. Защо?

— Гадно стана — каза Сорокин уклончиво. — Един гад изнасили едно момиче и после я закла с щика. Арменец. Нашите го видяха, искаха да го убият на място, но не им позволиха. Съдиха го, откараха го. Нищо не му направиха…

— И това ви възмути?

— И мен, и момчетата. Започнаха конфликти… После, когато донесоха един от нас с куршум в тила, се замислихме. И избягахме.

— На другата страна?

— А къде иначе! Там има само две страни, гражданино следовател. После ни показваха по тяхната телевизия, все ни питаха за зверствата на арменците. Ако си говорим честно, там не само арменците вършат зверства. Но нали разбирате, говорехме това, което се очакваше от нас. Иначе биха могли да ни изправят до стената, нали така?

— Кажете — включи се в разговора Серьожа, — там, в Баку, срещали ли сте пленени руснаци?

— Ами имаше наши момчета — каза Сорокин. — Нас също ни уговаряха да воюваме, но вече на другата страна.

— Не сте ли срещал имената Тверитин и Чекалин? — попита Серьожа, явно предугаждайки моя въпрос.

Известно време Сорокин мисли, после поклати глава.

— Не, не съм. Но там, гражданино следовател, не си използват истинските имена.

Сетих се, че вкъщи имам копия от документите от личните дела на същите тези Чекалин и Тверитин, доставени ни от ФСК по ходатайството на майор Скачков. Прибрах ги заедно с папката с документи, като смятах да помисля над делото в свободното си време на вилата. Оказа се, че много добре съм направил.

Извадих от папката снимките на предполагаемите убийци и ги подадох на Сорокин.

— А може би все пак сте ги виждали?

Той взе снимките, вгледа се и по това как се промени лицето му, разбрах — бяхме улучили десетката! Сърцето ми шумно се заблъска.

— Виждал съм ги — измърмори той. — Тези боклуци работят в Баку като охрана в лагер. Животни, измет…

— И двамата ли?

Той кимна.

— Те са авери! Казват, че нямат работа в Русия.

— Това е — казах аз и се облегнах назад в креслото.

Серьожа Семенихин се усмихваше доволно, вероятно аз също.

— Те свързани ли са по някакъв начин с делото на капитан Ратников? — попита Демьонок, също разглеждайки снимките на бившите кагебисти.

— Непосредствено — казах аз. — Това са убийците на капитана.

След тези думи лицето на майор Демьонок се изопна от учудване, а Витя Сорокин озадачено зяпна, поклати глава и каза:

— Виж ти, не знаех!

Изпратихме гостите с всички почести, защото получихме изключително важни данни от тях. Цялата вечер със Серьожа седяхме у нас, планирайки по-нататъшните действия. На следващата сутрин едва дочаках появата на началството. Поради отсъствието на Костя Меркулов, зает със социални провокации, моето дело се контролираше от втория заместник-генерален прокурор, също мой бивш колега от градската прокуратура, Леонид Василиевич Пархоменко. Връхлетях в кабинета му, докато той си сваляше шлифера и го закачаше в гардероба.

— Леонид Василиевич, необходима ни е дипломатическа акция — започнах в движение.

Той направи пренебрежителна гримаса. Отношенията ни се развиваха различно, нямахме преки конфликти, но той беше представител на друга, немеркуловска култура и затова принципиално не можехме да се сближим.

— Какво има, Турецки? Все го увърташ, „стрелците“ си ли търсиш?

— Имам информация — казах аз, — че особено опасни престъпници, издирвани за убийството на милиционер и семейството му в Краснодарски край, се намират в Азербайджан, в Баку. Бих искал да знам с какви възможности разполагаме да поискаме да ни ги предадат?

— Възможности колкото искаш — промърмори заместник-генералният прокурор. — Само че не се налага. Да не би да разследваш убийството на сътрудник на милицията от Краснодар?

— Това убийство е свързано с нашето дело.

— Как?

— Нашият Бейби е свързан с убийството в Краснодар. Той убива всички заподозрени по това дело.

Пархоменко се ухили криво и поклати глава.

— Е, и? Искаш да продължиш делото на твоя Бейби, а?

— Нали се уговорихме, че продължавам да търся Бейби — напомних му аз малко обезкуражено.

— Край на уговорката — излая той грубо. — Стига глупости! Половин година следствието ти тъпче на едно място, ама искаш още да безделничиш? Хайде, драги, впрегни се да свършиш нещо истинско! С две думи, приключваме с твоя Бейби. Край!

— Момент — започна да ми кипва. — Решението за продължаване на следствието беше взето на съвещание при генералния и ново указание за прекратяване на делото може да даде единствено самият генерален.

— Ти какво бе? — присви очи Пархоменко. — Реши да ме поставиш на място? Знаеш ли къде мога да те засиля, а, Сашенка…

Наведох се към него и му отвърнах в същия стил:

— Ще ти се стъжни, Льонечка…

Той направо зяпна. После си затвори устата и се изкашля.

— Добре де, да не се заяждаме — каза той вече с друг тон. — Има указание от генералния да те включим в работата по уралското дело. Ще помагаш на Сиренко. Там има куп работа, да се разследва и да се разследва… Делото е неимоверно объркано. Това е, свободен сте.

— Ако обичате, дайте ми писмено указание за прекратяване на делото — поисках аз също толкова официално. — Председателят на депутатския комитет по законността и реда Вадим Сергеевич Соснов държи делото под личен контрол и за мен е важно да се позова на документ, подписан от заместник-генералния, когато започне да ни разкатава на следващата сесия.

— Ти да не си болен? — Пархоменко отново се върна към своя стил. — Ти кого подриваш бе, келеш? Себе си, не разбираш ли?

— Занимавам се само със закононарушителите — отвърнах аз с достойнство. — И изобщо, Льоня, известно ли ти е, че Костя Меркулов сега закусва всеки ден с президента? Сигурно си мислеше, че е в немилост, а?

Последната информация го засегна. Не че бяха смъртни врагове с Костя, но имаше време, когато Меркулов се отчиташе пред него и изпълняваше началническите му указания. Преди няколко години Пархоменко заемаше длъжността началник на следствената част на Московската градска прокуратура, а следователят Меркулов му беше подчинен. Той се усмихна насила.

— Радвам се на успеха на другарите си, Турецки — каза той. — А що се отнася до писменото указание за прекратяването на делото по отношение на убития престъпник, ще го получите незабавно. Не смея да ви задържам повече.

Върнах се в кабинета си изпълнен с негодувание и когато открих там Лаврик Гехт, който се беше върнал някъде от Камчатка или Чукотка, неизвестно защо се разсърдих още повече. Горкият Лаврик беше преизпълнен с най-добри чувства, беше ми донесъл сувенир, някакво същество от зъб на морж, наречено Евражка, а аз само му благодарих сухо, взех си довиждане и отидох в компютърната зала.

— Разформироват бригадата ни — казах на Лариса и Серьожа, които вече седяха пред екраните си.

— Как така? — изплаши се Лариса.

— Наредено е делото ни да бъде прекратено — казах аз. — Смятат, че е неприлично да се харчат народни пари за задоволяването на лично любопитство.

— Не вярват, че Бейби е жив, така ли? — попита Серьожа, продължавайки да дъвче.

— Сега ще се занимаваме с мафиотските дела на уралските финансови групировки. Фалшификации, контрабанда, подкупи с особено големи размери. Ще има какво да смятате на вашите аритмометри.

Серьожа не отговори, а Лара каза:

— Това не е справедливо.

Кимнах.

— Затова пък е целесъобразно. Готвят се да загасят огъня, като го залеят с бензин. Нека да опитат.

— А Бейби? — попита Серьожа. — Нали за малко да се запознаем с него. За местонахождението на тези боклуци той би ни предал целия Народен съд.

— Точно това не им трябва — злорадо казах аз. — Започвам да си мисля, че този най-съвестен орган също е елемент от държавната политика.

— Вие пък, Александър Борисович — поклати глава Лариса.

Точно в този трагичен момент в залата се появи сияещият Слава Грязнов, който ми носеше забравения в кабинета Евражка.

— Ах, каква очарователна маймунка! — възкликна Лара и плесна с ръце.

— Това е Евражка — авторитетно поясни Грязнов. — Чукотски домашен дух. Какво сте увесили нос?

— Делото на Бейби се прекратява предвид смъртта на обвиняемия — каза Лара. — Цялата ни работа отива на вятъра.

— Представяш ли си — обясних аз, — намерихме онези гадове, убийците на Ратников. Всички, дори и ФСК ги мислят за мъртви, а те процъфтяват в Баку. Представяш ли си каква примамка за Бейби!

— Край — каза Лариса със задгробен глас. — Няма го вече Бейби.

— Но делото му живее — каза Грязнов и продължи да се хили.

Погледнах го с недоумение.

— Какво си грейнал като месечина?

— Моля за извинение — кимна Грязнов. — При вас трагедия и при нас трагедия… В страната всяка минута убиват по няколко души, представяте ли си!

— Какво искаш да кажеш? — попитах с подозрение.

Грязнов забоде пръст в гърдите си.

— Знаеш ли, Саша, след известно количество разкрити дела сърцето на старото ченге започва да работи в свой собствен режим. Ето, дойде ми наум да погледна сводките от Брянска област, какво става там, разбираш ли? И какво мислиш?

— Е? — успях да кажа аз.

— Вярно — въздъхна Грязнов с печал, изписана на лицето. — Гражданинът Люсин, или Луценко Григорий Яковлевич, е бил убит преди около седмица. Между другото с пистолет система „Макаров“.

Останал без сили, аз въздъхнах и седнах в креслото. Лара светна и дори Серьожа Семенихин се усмихна доволно, продължавайки да дъвче.