Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (12)

12.

В събота сутринта депутатът Кислевски се събуди от кукуригането на будилника. Спящата до него госпожица недоволно промърмори:

— Господи, откъде пък петел?

— Стига приказки — промърмори, ставайки, Кислевски. — Давам ти всичко пет минути, иначе ще те изкарам в коридора както си си. Действай!

Той живееше в ритъм, определян от времето. За да преуспееш в този живот, трябваше не просто да се скапваш, а да се скапваш в темпо. Слабите отпадаха, а той не се смяташе за слаб. Животът му бе посветен на работата, а за дребните удоволствия оставаха само трохички свободно време. Ето например тава маце, не е професионална курва, а работи в сродна фирма, седи пред клавиатурата, схваща кое как е. Свали я, след като я срещна в едно кафе. Две-три реплики очи в очи, и взаимното разбиране е достигнато.

Разбира се, нали тя живееше в същия ритъм.

Когато след пет минути излезе от ваната, тя действително вече беше готова.

— Дори не се измих — смутено каза тя.

— Ще се измиеш вкъщи.

— Ще се видим ли днес?

Приятно му беше да осъзнава, че тя не идва при него заради парите, а заради ласката и вниманието. Кислевски използваше платените услуги, но едновременно презираше тези жени.

— Да, разбира се, довечера сме в Дома на киното — напомни той. — На ресторант след премиерата. Един познат снобар се набута с цял милиард за някакъв филм, а сега прави и банкет по този повод. Смехория!

— Ще минеш ли да ме вземеш?

— Да, но няма да се качвам. Ще ти се обадя преди това да слезеш и да ме чакаш пред входа.

Той бързо се облече, среса се, взе предварително приготвената чанта и излезе, давайки път на момичето.

Телохранителите го чакаха пред входа, с тях също имаше уговорка. Закараха момичето до най-близката станция на метрото, след което се насочиха към Олимпийския басейн на „Проспект Мира“. Единият от телохранителите караше, другият седеше до него на предната седалка, а Кислевски отзад преглеждаше електронния си бележник. Гнетеше го някакво неприятно чувство и притваряйки очи за момент, той се вслуша в усещанията си, опитвайки се да разбере какво всъщност го безпокои. Естествено, помисли си той, кагебистите, копелетата гадни, или как им викаха сега? В днешно време наоколо са само бандити, даже в органите. Какво като са засекли трансфера му? Само да опитат да се приближат! Като разберат на чий път са застанали, веднага ще се укротят. Това го успокои.

Междувременно Нина вече беше на мястото. Тя дойде по-рано, успя да си сложи служебна престилка, взе кофа и парцал и се зае с почистването на помещението. Когато бригадирката попита коя е тя, Нина смело се позова на началничката, чието име бе научила предишния ден. Имаше много работа, така че я приеха без много приказки. Друг е въпросът, че тя беше със светла перука, с пластини в устата, променящи външността й, а лицето й бе покрито с изкуствени бръчки. Дори си беше сложила контактни лещи, изменящи цвета на очите й. Сега изглеждаше на петдесет и това напълно я задоволяваше.

Кислевски се съблече, сгъна дрехите в личното си шкафче в съблекалнята, постоя под душа, обу си банските и тръгна към басейна. Там вече имаше доста хора, но личният му коридор принадлежеше само на него. Сериозно смяташе за в бъдеще да наеме целия басейн само за себе си, но засега такава финансова операция не му беше по възможностите. Плуваше, за да поддържа форма. Пред себе си имаше немалко примери, когато преуспяващ делови човек забравя за физическото си състояние, разплува се, надебелява и много скоро изпада от състезанието с инфаркт или някаква друга болест. Кислевски смяташе да продължава докрай и затова грижата за физическото състояние беше сред приоритетите му.

Нина мина няколко пъти покрай басейна, гледайки го как плува. Правеше го без хъс, старателно, знаейки колко килокалории трябва да изхаби. Телохранителите също бяха тук, облечени, единият стоеше в единия край на коридора, другият — в другия. Бяха с кожени якета, които не можеха да свалят заради кобурите на рамото, и затова и двамата се потяха. Съботните дежурства при Кислевски се смятаха за вид наказание.

Той плува точно петдесет минути. Животът, който водеше, изискваше буквална точност, затова навсякъде старателно се придържаше именно към цифров ритъм. Може би му се плуваше още, а и времето му позволяваше, но цифрите си искаха своето и той излезе от басейна.

На това и разчиташе Нина. Кислевски излизаше десет минути преди края на сеанса и се оказваше сам в банята. Той винаги старателно си взимаше душ, защото знаеше, че водата в басейна е хлорирана и трябва непременно да я отмие от кожата си. Нина влезе в банята, когато Кислевски, вече свалил банските си, стоеше под душа. Той я видя и попита грубо:

— Какво правиш тука бе, дъртачко?

— Работя — отговори Нина.

— Духаш или какво? — изсумтя Кислевски и се обърна с гръб към нея.

Нина се огледа, измъкна от кофата си парабелума със заглушител, вдигна го и стреля. Чу се пукот като от отварянето на кутия бира. Куршумът отнесе тила на преуспяващия депутат и той падна в кабинката, без да успее дори да гъкне. Кръвта потече в канала, смесвайки се с водата.

Нина спокойно се върна, мина покрай басейна, успя да забележи, че телохранителите спокойно тръгват към съблекалнята и излезе от другата страна. Отби се в женската тоалетна и бързо се преоблече, като махна наведнъж перуката, пластините в устата и служебната престилка. Тя прибра всичко в сака заедно с пистолета. Бързо изтри грима и се измъкна от кабинката. После спокойно излезе от сградата на басейна със сак на рамо, както и всички, които идваха тук. Станцията на метрото беше по-наблизо, но тя предпочете предварително избрания маршрут по Олимпийски проспект, с тролейбуса и нататък. След известно време се оказа на крайбрежната улица покрай Москва-река, където се отърва от сака с вещите на чистачка. Пистолетът бе разглобен и отделно изхвърлен в реката. Не останаха никакви доказателства за присъствието й в олимпийския басейн.

За убийството стана известно буквално няколко минути след като Нина излезе от сградата. Някой от следващата смяна плувци мина случайно и забеляза, че Кислевски лежи на пода в кабинката на душа. Водата продължаваше да тече и затова не съобразиха веднага, че е мъртъв. А когато съобразиха, се развикаха. Телохранителите чуха тези викове, нахлуха в банята с пистолети и двайсет минути държаха на прицел голите хора, чакайки пристигането на милицията. Разбираха, че са провалили работата, и затова бързаха да компенсират провала с енергични действия по разследването.

След телефонното обаждане първо пристигна патрулна кола, после извикаха районната оперативна група, а когато те установиха кой е убит, веднага се обадиха в криминалната. Тази събота басейнът беше затворен чак до вечерта. Самата Шура Романова дойде да се запознае с резултатите от предварителния оглед. Грязнов се появи по-късно, измъкнат от зоопарка, където бе завел племенниците си.

— Здраво пипат — каза той на Романова.

— Пак ли твоите „стрелци“? — мрачно попита тя. — Дълго ли ще си играеш с тях, Слава? Къде е Турецки, това дело е негово!

Вместо Турецки там се оказа дежурният следовател от градската прокуратура, който се опитваше да внесе ред в нещата, но тази дейност не изглеждаше перспективна. Грязнов се обади на Семенихин и Серьожа пристигна с такси. Беше взел със себе си и Лара, измъквайки я от къщи, където Жак създаваше семеен портрет на Колесникови върху дъска за рязане на хляб.

— Ето ги господа следователите — каза Грязнов. — Оправяйте се. Само че бързо, защото скоро ще се вдигне такъв шум, че няма да се чуваме един друг.

— Какво смятате да правите, младежи? — попита ги Романова.

— Преди всичко ще разпитаме свидетелите — каза Серьожа.

— Трябва да класифицираме убийството — обади се Лара.

— Подбрахме някои характерни компоненти…

— Ясно — кисело кимна Романова и се обърна към Грязнов:

— Значи, Слава, докато Турецки е на юг, хвани се здраво с оперативната разработка. Нека помощниците му класифицират каквото си искат, ти ми намери тоя гад, поне по описание. Мене още довечера ще ме замъкнат при министъра, няма начин! Съберете ми поне нещо да не ме е срам.

В банята и съблекалнята вече се суетяха експерти, криминалисти, фотографи, оперативни работници, много хора бяха задържани, за да дадат показания, и сега ги разпитваха в различни помещения на басейна. По-късно се изтърсиха представителите на пресата и телевизията. Романова набързо се изнесе и Грязнов се зае да въведе ред в целия хаос. Времето на убийството и средството на престъплението бяха установени бързо, тъй като големият цифров часовник се виждаше от всички, а охраната беше следила внимателно времето. От девет сутринта до десет без десет убитият Кислевски плувал в басейна и го видели поне двайсет души. Не разговарял с никого, влязъл в банята и след осем минути бил намерен мъртъв. Никой не е виждал подозрителни лица, макар че охраната на Кислевски се опитваше да набеди някакъв тип, който се обърнал във фоайето към него с молба да му даде огънче. Персоналът на басейна също не можа да каже нищо, защото текучеството на кадрите беше значително и едва ли не всеки ден се появяваха доста нови хора. Бригадирката се сети за новата чистачка по-късно, когато в края на този ненормален ден проверяваше предадения инвентар. Когото и да питаше, никой не можеше да каже къде се е дянала. Наистина, имаше свидетели, които твърдяха, че са видели милиционерите да я разпитват, но това не беше сигурно. В крайна сметка бригадирката се реши да разкаже на следователите за загадъчната чистачка, макар по време на разказа да стана ясно, че в него няма нищо загадъчно. Идва новата жена, попада на такова нещо — ясно, че се е изплашила и е избягала. Все пак внесоха показанията на бригадирката в протокола и ги включиха към делото.

С делото се зае градската прокуратура, но Грязнов обеща на членовете на групата на Турецки, че когато шефът им се върне, всичко ще отиде при него. Самият майор от цялата суматоха разбра едно: беше извършено поръчково убийство, добре подготвено и отлично изпълнено. Разполагаше с двайсетина описания на хората, излезли от зданието на басейна в краткия интервал от време, когато би трябвало да си тръгне убиецът, но той знаеше колко струват тези описания. Грязнов добре разбираше, че нито едно от тези убийства няма да бъде разкрито, докато не стане чудо, и беше зает само с това, да демонстрира поне някаква работа. Не че не се стремеше да хване неуловимите „стрелци“, но като опитен ловец умееше да чака.

След разпитите Серьожа Семенихин и Лариса отидоха в прокуратурата на компютъра си, за да класифицират все пак убиеца. Ненапразно миналата вечер бяха седели доста след работното време, за да разработят програма за издирване. Сега знаеха, че действат трима професионални убийци, всеки от които си имаше особености. Компютърът усещаше тези особености, въпреки че външно всички убийства си приличаха. След като въведоха пресните данни от убийството на Кислевски, те получиха отговор: характерът на убийството идентифицира изпълнител номер три. Това беше същият убиец, чиито данни напълно се връзваха с престъпленията, извършени с помощта на пистолета система „Макаров“. И въпреки че тази класификация не помагаше особено на следствието, Серьожа и Лариса се почувстваха щастливи след този извод. Радостно си разделиха последната дъвка и доволни от себе си се разотидоха по домовете.

Същата вечер известието за убийството на депутат от Върховния съвет мина по всички телевизионни програми, където съобщаваха новините от деня. Показваха общия вид на басейна, повърхността на водата, коридора, в който плуваше Кислевски тази сутрин, а също и следователя от Московската градска прокуратура, който казваше, че това е гнусно и цинично престъпление, за разкриването на което ще бъдат хвърлени най-добрите сили. Накрая даваха кратки реплики на известни политици, които бяха убедени, че става дума за криминална атака срещу демокрацията. Шура Романова действително бе спешно извикана в министерството, а после заедно с министъра се качиха още по-високо. Председателят на Върховния съвет заяви от екрана, че ако убийците на депутата не бъдат намерени в съответния срок, парламентът ще разгони цялата московска милиция.

Нина се върна вкъщи, когато Аня гледаше по телевизията точно този момент. Председателят на Върховния съвет беше бесен и човек можеше да го разбере, но защо и жлъчният представител на опозицията също беснееше и заливаше с кал московската милиция, беше неразбираемо. Убитият Кислевски далеч не беше един от партийните му съратници.

— Чу ли какво е станало? — попита Аня.

— Убили ли са някого? — запита Нина уморено.

— Някакъв депутат — каза Аня. — Така им се пада, кресльовци.

— Нещо лошо ли ти е направил? — попита Нина.

— Не, защо? — Аня сви рамене. — Просто не ми харесва тази говорилня.

— Това им е работата — каза Нина.

Седнаха да вечерят, но Аня не можеше да се успокои.

— Как мислиш, колко получават за това? — попита тя, намотавайки дългите спагети на вилицата.

— Кой? — каза Нина, въпреки че разбра въпроса.

— Убийците — обясни Аня. — Сигурно не са малки суми, а?

— Тебе какво те засяга? — попита Нина.

Аня известно време дъвчеше макароните, гледайки Нина.

— Разбираш ли — каза тя, след като ги сдъвка, — струва ми се, че също бих могла.

— Да убиеш някого ли?

— Да. А ти?

Нина не отговори.

— Именно… — въздъхна Аня, разбирайки мълчанието й посвоему. — Нужно е особено душевно състояние.

— Яж — каза й Нина и отпи глътка мандаринов сок.