Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (19)

19.

Неуловимият лейтенант Сорокин оставаше последната ни надежда. В противен случай затъвахме в междуведомствена разправия и щеше да започне история с проблематичен успех и гарантирани неприятности. Защото в противен случай щеше да се наложи да обвиним за убийството на капитан Ратников ФСК.

Събрахме се при Меркулов — аз с помощниците си и Грязнов с Дроздов — на малко оперативно съвещание и призракът на ФСК бродеше сред нас. Темата изплува, когато повече или по-малко приключихме останалите версии, с надежда оставяйки под подозрение лейтенант Сорокин. Грязнов излезе с висящата във въздуха идея за участието на ФСК и обсъждането ни придоби друг аспект. По някакъв начин всички независимо един от друг се съгласиха, че вероятността в делото да са участвали прословутите контраразузнавачи е максимална и се решаваха технически въпроси — как да се доберем до тях и да ги хванем за гушата. Съответно компютърните спецове съветваха да търсим секретни файлове, Дроздов предлагаше да бъде внедрен, а Грязнов считаше за необходимо всичко да се започне от Краснодар. Що се отнася до Костя Меркулов, собственикът на кабинета, колкото и да е странно, той дълго мълчеше и накрая каза:

— Господа! Готов съм да се съглася, че в Краснодар са действали от контраразузнаването. За това има достатъчно основания. Бихте ли ми обяснили обаче, защо след това те така дълго и настойчиво издирват абсолютно случайните си съучастници?

— Може би е изтекла информация — предположих аз за начало.

— Естествено — включи се Дроздов. — Хората са разбрали, че това са кагебистите, и е започнала ликвидация.

Меркулов не спореше, само кимаше и се усмихваше. И от това мълчание вярата ни в собствената ни хипотеза все повече намаляваше, а съмненията все повече нарастваха.

— Ясно — каза накрая Дроздов. — Константин Дмитриевич е съвсем прав. Ако кагебистите са замисляли убийство, а явно е било точно така, те не биха мъкнали със себе си цялата компания, от която после да се наложи да се отървават.

— Тогава защо са ги помъкнали? — попита Лариса.

— За да ги накиснат — каза Грязнов. — Това е съвсем ясно.

— Защо не са ги накиснали? — попита Лариса.

Меркулов пак се усмихна.

— Е, това все пак може да се обясни с опит да се прикрият следите — казах аз. — Като техен агент не са искали да предават Щърбавия, а останалите милицията така и не е открила.

— Дайте да се спрем на нещо — предложи Меркулов. — Решихме, че убийството на Ратников е извършено с участието на краснодарските чекисти — това първо. Че са търсили някаква дискета със секретна информация — второ. И не са я намерили — трето. А месец след убийството, през който следствието е тъпчело на едно място, е бил убит Щърбавия, и така започва епопеята на пистолета „Макаров“. После убиецът се оказва в столицата и започва, освен кръвните си врагове да гърми и по поръчка заедно с другите „стрелци“. Въпросът е: как да се доберем до убиеца?

— Ако ви слуша човек, другарю заместник-генерален прокурор — каза Дроздов, — излиза, че е съвсем безнадеждно.

— Кой знае — замислено въздъхна Меркулов. — Според всички сметки не би трябвало да е безнадеждно.

Тогава още не разбирахме какво значат тези загадъчни думи. А и откъде можехме да знаем, че точно в този момент в другия край на града в редакцията на популярния „Свободен вестник“ дойде някакъв младеж с кожено яке и поиска да се срещне с главния редактор. Когато секретарката го попита по какъв повод му трябва, младежът заяви:

— Разполагам с уникална информация за убийството на депутата Кислевски.

Влезлият незабавно бе допуснат до редактора, човек буден и с нюх, който веднага попита:

— Нещо сериозно или хипотеза?

Младежът се отпусна в мекото кресло за посетители и се облегна назад. Явно се готвеше да седи дълго.

— Виж сега каква е работата, шефе. Смятах да отида със самопризнания в московската криминална милиция и реших преди това да направя изявление за пресата. Кой знае, викам си, ако изведнъж там в милицията ме разберат неправилно, окачат ми какво ли не на шията и ме хвърлят в блатото? Прав ли съм?

Редакторът кимна машинално.

— Вие ли убихте Кислевски? — попита той.

Гостът на редакцията се усмихна и поклати глава.

— Не, не бях аз. Но знам кой го е убил и по чия заповед. Работим в един отбор. Това е „Съдът на Народната съвест“.

Част от секундата редакторът мислеше какво да прави.

— Ясно — каза той и вдигна ръка. — Постъпили сте съвсем правилно, приятелю. Ще направим всичко за вас. Само една минута.

Той натисна бутона на селектора и каза в скоропоговорка:

— Клара, бързо! Събери всички репортери и фотографи, които са налице, не забравяй Дима с камерата. Ще има сензационна пресконференция. Искате ли кафе? — попита той госта.

— Бих предпочел бира — отвърна той.

— И бира — добави редакторът в селектора.

Буквално след пет минути целият екип се събра в залата, използвана в редакцията за съвещания, и гостът се появи, придружен от главния редактор. Те седнаха в креслата на подиума и редакторът започна:

— Започваме нашата пресконференция за кореспондентите на един вестник. — Той се усмихваше. — Този младеж е готов да се предаде, за да разкаже за серия убийства в Москва и областта. Той е само един от група изпълнители. Последното дело на тази група е убийството на депутата Кислевски.

Хората зашумяха, фотографите защракаха със светкавиците. Телеоператорът Дима започна да снима с любителска камера.

— Казвам се Алексей Стукалов — започна гостът на редакцията. — В някои кръгове съм известен под прякора Доносника^[1]. Виждате, прякорът не е особено авторитетен, но не съм си го избирал аз. Но ето че реших да реализирам прякора си на дело.

Репортерите се засмяха дружно, оценявайки шегата.

— Да — продължи Доносника, — реших да се предам, защото това, което се готви сега, излиза извън рамките на професията ми. Моля, обърнете внимание, аз не отричам, че съм професионален убиец. На моята съвест лежат убийствата на мафиота Колцов на вилата в Баковка, на рекетьора Туза в Кунцево, на гангстера Витя Никитин, по прякор Булдога, и накрая на чейнджаджията Кручер.

— Обърнете внимание, ние реагирахме на всяко от тях — отбеляза редакторът.

— Започнахме като група съмишленици — продължаваше Доносника. — Служехме в ОМОН^[2], постоянно се сблъсквахме с престъпни елементи и представете си какво ни беше, когато, след като с риск за живота задържим някоя банда, всички скоро се оказват на свобода и продължават дейността си. Ние смятахме, че това е несправедливо.

— Кои „ние“? — попита някой от залата.

— Група съмишленици — каза Стукалов. — После уволниха от ОМОН някои от нас, при това без видима причина, заради особеното ни старание в борбата с престъпниците. Тогава именно се появи „Съдът на Народната съвест“. Разбира се, името може би изглежда прекалено гръмко — той се усмихна виновно, — но смятахме, че изразяваме интересите на народа.

— Кой заседава в Съда? — чу се още един въпрос.

— Хубав въпрос — отбеляза Стукалов. — Защото после се оказа, че над нашата група съмишленици е изникнал цял отбор аналитици, стратези и тактици. Използвайки връзките си в органите на реда, започвахме да определяме престъпните елементи и след решението на колегията на Съда изпълнявахме присъдите.

— Убеден съм, че в ръководството на Народния съд има червени — скочи някакъв чевръст юноша.

Стукалов кимна.

— Естествено, ръководството е пълно с бивши — каза той. — Ветерани от вътрешните работи, КГБ и армейски чинове. Но системата за конспирация, разработена много разумно още в началото, не спомагаше за хоризонталните връзки. — Той изсумтя. — Май така се наричат? Не мога да назова никой от тези, които ни ръководеха. Познавах само своя шеф, който ми определяше целта, снабдяваше ме с оръжие, снаряжение и пари.

— Тогава откъде знаете за ръководството?

— Забравяте, че бях вътре още от самото начало — каза Стукалов, — когато скърцахме със зъби и си набелязвахме цели. Всичко това се създаваше пред мен. Преследвахме благородна цел — да въведем ред чрез бърз народен съд. Но идеята се превърна в нова номенклатура. Именно затова съм тук. Не защото смятам, че съм виновен за нещо.

Той особено изгледа залата, като че ли се прицелваше, и много от присъстващите изтръпнаха.

— Колко общо са осъдените?

— Известно ми е за седемнайсет акции — каза Стукалов.

Някои в залата подсвирнаха, други изохкаха.

— И знаете кой е убил Кислевски?

— Да, разбира се.

— И кой?

Той направи пауза, усмихвайки се леко.

— Мой приятел, омоновец по прякор Бейби. Не му знам името, но го познавам по физиономия. Той е най-жестокият от изпълнителите, но и най-големият професионалист. Мисля, че е минал през Афганистан. Сваля клиентите с един изстрел.

— Колко общо са изпълнителите?

— Ще се учудите, но сме само трима. Аз, Бейби и Дюк. Дюк очисти Клементиев, спомняте ли си?

— Значи сте готов да предадете приятелите си? Защо?

Стукалов направи гримаса и изсумтя.

— Не смятам да предавам приятелите си — каза той. — Всичко, което знам за тях, са прякорите им. Не знам нито имената, нито адресите. Дойдох тук, защото сме на прага на нов етап в дейността на Съда. Те вече имат десетки нови изпълнители, осъдени са стотици хора. Готови са да започнат истинска война срещу престъпността. И се питам: а по какво всъщност се различаваме от същите тези престъпници? И не мога да си отговоря. Разбира се, по-правилно би било да изчезна нанякъде, изкарах нелоши пари с тези поръчки, но се страхувам от преследването им. Реших да се предам и поне с нещо да помогна на органите да спрат тази страшна машина.

Репортерите започнаха да задават въпроси един през друг:

— Кажете, колко ви плащаха?

— Къде живеехте през цялото време?

— За разкошен живот ли мечтаехте?

Стукалов запали цигара, кръстоса крака и започна да отговаря. Плащали прилично и не смятал да разкрива тайната на влоговете. Апартамента е оставил на приятелката си, за него е платено и той не би искал да го конфискуват. Ръководителят му, бивш работник от МВР, се срещал с него на посочените места в определеното време. Не се е стремял към разкошен живот, но може би ще се устреми към него, след като си излежи съответните години.

Добре, че Слава Грязнов имаше информатори навсякъде. Един от тях работеше в „Свободен вестник“ и се обади в милицията веднага след започването на прословутата пресконференция. Прехвърлиха обаждането в кабинета на Меркулов и насред разгара на съмненията ни Грязнов ни съобщи, че един от „стрелците“ пее пред репортерите. Той и Дроздов веднага тръгнаха да арестуват предполагаемия убиец, като Грязнов нареди да се изпрати група, помощниците ми отидоха да се видят с машината си, и двамата с Меркулов останахме сами.

— Какво може да значи това? — попитах Костя. — Пробив в организацията?

— Продължавай — каза той. — Или далечен прицел.

— Или далечен прицел — казах аз.

— Ако съм прав — въздъхна Меркулов, — ако има поне частица смисъл в думите на Леонард Терентиевич, това е началото на обширна пропагандна кампания.

— Пропаганда на терора? — попитах аз.

— Да — каза Меркулов. — И лозунгът е готов отдавна. Граби награбеното!

— Но ако този тип пее, ще приберем цялата организация заедно с плановете за следващата петилетка и счетоводния отчет за последното тримесечие.

— Сигурен съм, че всичко е внимателно пресметнато — каза Костя. — Този тип ще даде строго премерена порция показания, колкото да възбуди въображението. Вестниците ще си доизмислят подробностите вместо него и ще излезе такава историческа картина, че не можеш да си представиш. А организацията ще остане непокътната.

— Костя, след като оглави следствения колектив на страната, мислите ти придобиха изключително умозрително направление — казах аз. — А междувременно правителството и народът очакват от нас разкриваемост на престъпленията. Може би поне ще се зарадваш на това, че четири убийства от многоепизодната серия вече са разкрити?

— Естествено, аз съм във възторг — каза Меркулов с раздразнение. — Може би трябва да ти дам премиални за това?

— Благодаря ти за вниманието — казах аз. — По-добре да тръгвам, преди наистина да си ми ги дал.

Тръгнах към вратата и той ме повика:

— Саша!

Аз се обърнах.

— Да?

— Не се сърди — каза той. — Ще отидем ли във ФСК?

— Кога?

— Още утре, ако искаш. Нали не мислиш, че вашият доносник ще ви предаде цялата организация? Делото трябва да бъде продължено.

Той още не знаеше прякора на Стукалов, но правилно определи същността на подвига му. Аз допрях ръка до ухото си и казах:

— Тъй вярно!

Серьожа и Лариса за кой ли път се опитваха да идентифицират убийството на капитан Ратников според признаците, които бяха набелязали в серията дела на нашите „стрелци“. Някой от тях не можеше да се прости с хипотезата за кагебисткото преследване на свидетелите на престъплението. Уви, с убийството на капитан Ратников нашите „стрелци“ нямаха нищо общо. Това огорчаваше младежите, а мен ме радваше, не знам защо. Може би ставах жертва на пропагандата, от която толкова се плашеше Меркулов? Заедно седнахме пред компютъра, аз започнах да задавам въпроси, а те се опитваха да им отговорят според силите си. В частност, опитаха се да изчислят вероятността на работата на онзи „Макаров“ в режим единично търсене. Това позволи да се установи, че той със сигурност не работи сам.

— Водили са го — каза Серьожа. — Насочвали са го към новите жертви. За да бъдат намерени, е била необходима информация на ниво МВР или ФСК.

Не успях да отговоря, тъй като се обади Грязнов.

— Готово — каза той. — В ръцете ни е. Ела при мен на „Петровка“ да си поприказваме с младежа. Имам магнетофонен запис на изказването му пред репортерите. Много е интересно, казват.

— Сега идвам — казах аз и тръгнах към криминалната.