Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (27)

27.

Демаршът ми на оперативното съвещание при генералния прокурор има решително въздействие и още на следващия ден в кабинета ми се появи майорът от контраразузнаването Николай Скачков с предложение за сътрудничество. Костя Меркулов ми разказа впоследствие, че генералният се е изказал много остро на върха за противодействието на службите за сигурност срещу следствието, водено от федералната прокуратура. Майорът беше толкова енергичен и благоразположен, че почувствах угризения на съвестта.

— С две думи, нещата стоят така — казах аз, след като го запознах с работите ни. — Трябва да знам действително ли там е имало чекисти и ако да — кои са били те. В края на краищата Щърбавия като агент на местното управление на контраразузнаването е бил длъжен да напише до началството докладна за извършеното престъпление. Не може да не са я изискали! Следователно не може да не са знаели, че е избито цяло семейство!

— Логично — съгласи се майор Скачков. — Но компютърната връзка с регионалните управления още не е установена както трябва и ако днес изпратим запитване, след един месец ще ни помолят да уточним по същество операцията. Нали разбирате, става дума за честта им.

— Не разбирам — казах аз. — Искате да кажете, че всичко е безнадеждно?

— Изобщо не твърдя, че всичко е безнадеждно — възрази майорът. — Само че оттук, от Москва, не можем да решим проблема ви.

Спомних си колко ловко щракаше по клавишите на компютъра Дмитрий Сергеевич и изпитах силното изкушение да оспоря твърдението на Скачков. Но след като размислих, реших, че още едно пътуване в Краснодар няма да е излишно, ако в него вземе участие майор Скачков.

— Добре, кога заминаваме? — попитах решително.

— Къде да заминаваме? — пообърка се той. — Извинете, но не мога да замина никъде, имам си достатъчно работа и тук. Но мога да ви предложа протекция…

— Протекция? — попитах аз. — Аха. Значи протекция…

Усмихнах се изразително, поклатих глава и посегнах към телефона. Той ме наблюдаваше с нарастващо безпокойство.

— Къде искате да се обаждате?

— Съгласно субординацията — казах — на началството си. То ще се свърже с президентските структури, а оттам вече ще дадат указание на вашето началство. Както се полага.

— Чакайте, Александър Борисович — спря ме той. — Аз не отказвам да ви помогна! Но вашето дело няма нищо общо с мен, защо трябва да пътувам там?

— Николай… ъъ?

— Виталиевич — подсказа ми той, продължавайки да се усмихва ласкаво.

— Николай Виталиевич — казах аз. — Разбирам, че в случая нямате нищо общо, но, надявам се, и вие разбирате, че делото действително е от особена важност. Това не е мой каприз, генералният прокурор всеки ден звъни в президентската администрация с отчет и затова сме длъжни да действаме максимално ефективно. Разбирам, вашата протекция може да помогне, но няма да ускори нещата.

Той се намръщи, но кимна разбиращо. Естествено, беше се надявал да се ограничи с добър съвет и обаждане в краснодарското управление, но разбра правилно ситуацията и затова не се съпротивлява дълго.

— Кога искате да заминете? — попита той с въздишка.

— Следобед има самолет — казах аз. — Съвсем наскоро ходихме. Между другото там вече е истинска пролет.

— Поне това е приятно — кимна Скачков.

За да съчетая практическите действия с възпитателните функции, реших да взема със себе си Серьожа Семенихин. Те вече съвсем бяха прегрели, работейки на аритмометрите си по две смени с напразната надежда да изловят Бейби от списъците на личния състав на армията, службите за сигурност и милицията, но замисълът им не успя, понеже мрежата им не беше подходяща. Машината им даде списък от няколко хиляди възможни Бейби, а нямаха критерии, по които да го съкратят. Лара вече го беше разбрала, но Серьожа по силата на особения си характер не се предаваше и за да го отвлека от фиксидеята му, наредих веднага да се приготви за командировка — за да прочесваме краснодарското КГБ. Той прие подадената ми за помощ ръка с достойнство, давайки да се разбере, че работата над списъците ще продължи след завръщането му.

Вече нямах време да отида до вилата и затова звъннах на съседите, за да предупредят мама и Ирина, че заминавам в командировка за няколко дни. Помолих особено да обърнат внимание на факта, че по тези места вече е пролет и смятам малко да хвана тен.

Присъствието на Серьожа Семенихин в малката ни експедиция по никакъв начин не трогна майор Скачков, той се запозна вежливо с него, след което престана изобщо да го забелязва и се обръщаше само към мен. По пътя към аерогарата той живописно охарактеризира въртележката в контраразузнаването, започнала след разгонването на КГБ и продължаваща и сега. Оказа се, че самият майор е привлечен в органите от гранични войски, където бил политработник, и политическото му минало силно му пречи.

— Стандартно мислене — говореше той с досада. — Щом е зекапече, значи е безделник и връзкар. Още ме тормозят с призиви да се повишава политическия дух.

— А всъщност? — с интерес попита Серьожа.

— Времето се разваля — разсеяно отвърна той. — Да не вземем да заседнем тук.

В самолета зае мястото до мен и аз се изплаших от нова порция вътрешнослужебни откровения, но той проспа целия полет, предоставяйки ми възможност да прочета криминалето, с което се бях запасил за из път. Серьожа Семенихин прелистваше списание на английски език и бях готов да се обзаложа, че то беше компютърно. С две думи, всички чудесно си прекарахме времето и когато вечерта се оказахме на Краснодарското летище, там беше истинска пролет.

Този път ни посрещна заместник-началникът на местното управление на контраразузнаването, като в държането му към Скачков забелязах известна раболепност, въпреки че заместникът беше полковник, а гостът само майор. Впрочем и двамата бяха цивилни и отношенията им също бяха далеч от армейския устав. Заместникът активно се интересуваше от нашата работа, но успя да ни предложи и басейн, и сауна, и дори приличен ресторант. Скачков отвърна, че това би било чудесно, но още не знаем как ще сме с времето.

Беше късно вечерта и след като ни докара в хотела, полковникът взе Скачков със себе си. Отчитайки обстоятелството, че двамата се бяха запознали буквално пред очите ни, тази късна среща сигурно беше предизвикана от леката паника в редовете на местните контраразузнавачи във връзка с пристигането на столичния майор. Изглежда, че работата не беше само в броя на звездичките на невидимите пагони.

На сутринта майорът изглеждаше свеж и енергичен, явно късният разговор беше причина за доброто му настроение. Отправихме се директно към началника на управлението и бяхме приети незабавно. Началникът беше от младите, но вече придобиваше нужната солидност в речта и жестовете.

— Управлението на Краснодарски край е обновено наполовина — каза той, след като обяснихме каква е задачата ни. — Навремето тук излязоха наяве такива работи! Разбира се, възможно е да са ставали подобни неща, каквито споменахте, борбата е била на живот и смърт.

— Кой би могъл да ни помогне за изясняването на ситуацията? — попитах аз.

— Ами Андрей Фьодорович — посочи той полковника, който ни беше посрещнал. — На него възложихме да се грижи за вас, с него и решавайте всички въпроси. Ако възникнат проблеми, обръщайте се към мен без всякакви… Заинтересовани сме по-скоро да изживеем предишните грехове, дори и да не сме замесени в тях.

Не е минало чак толкова време, мислех си аз, минавайки в съседния кабинет — този на Андрей Фьодорович. Как успяха да се обновят така решително?

— Е — попитах полковника, — тук наистина ли всички са нови хора?

— Абсолютното мнозинство — отвърна той.

— А защо се наложиха такива промени?

Той посумтя смутено.

— Промените в обществото. — Той се усмихна широко. — Между нас да си остане, но местните комитетчици изгърмяха с пълна сила, както се казва. Тази същата комисия ги съсипа.

— Коя комисия? — не разбрах аз, помнейки добре, че по данните на Дмитрий Сергеевич комисията на Соснов само им беше поразвалила кефа.

— Депутатската — каза полковникът. — Сигурно го познавате, депутатът Вадим Сергеевич Соснов.

Обърках се.

— Но аз разполагам с данни, че работата на комисията не е предизвикала големи сътресения.

— Нека първо уточним за коя комисия става дума — доброжелателно се усмихна полковникът. — Отначало депутатската комисия разследваше делото за продажба на оръжие. Там нашият комитет се водеше само като изпълнител и затова действително нямаше големи сътресения. Но по-късно беше създадена още една комисия, вече не депутатска, а по прякото поръчение на президента, но по инициатива на същия този Соснов, за разследването изключително на вътрешни работи на комитета. Работата на тази, втората комисия протичаше в условията на най-строга секретност, така че е възможно да не знаете нищо за нея.

— Действително, нещата стоят точно така — кимнах аз. — А вие, господин майор, какво знаете за това?

— Нали ви казах, тук бяха открити значителни нарушения.

— Значи в първия случай Соснов е спасил честта на комитета — отбелязах аз, — а във втория пак той го е съсипал?

— Така стана председател на комитета — каза полковникът.

— Може ли да се запознаем с материалите на втората комисия?

— Разбира се — усмихна се полковникът. — Работите ли с компютър?

Погледнах мълчаливия Серьожа Семенихин и забелязах как той веднага се ободри, изправи се в креслото и важно си поправи очилата.

— Напълно — казах аз.

Отидохме в компютърната зала и седнахме пред машината. Отначало майор Скачков наблюдаваше действията на Серьожа с известна снизходителност, но след като той премина няколко прага на секретност, се оживи, заинтересува се и започна да задава въпроси. Серьожа беше пъхнал дъвка в устата си и затова отвръщаше кратко и малко отвисоко. Полковникът, който седеше отстрани, не разбираше нищо и затова се усмихваше поощрително.

После Серьожа щракна нещо и от принтера започна да излиза хартия.

— Александър Борисович, това ще ви заинтересува — съобщи той.

Оказа се, че това е протоколът на комисията, където черно на бяло пишеше, че дискетата, съдържаща оперативна информация с компрометиращ характер, е била връчена на депутата Соснов от един от сътрудниците на местното управление на службите за сигурност, но е изчезнала от вещите на депутата след обиска вечерта преди убийството на капитан Ратников.

— Интересно — отбелязах аз. — Делото за убийството на капитана още не е било завършено по това време, но до него така и не е стигнала информация.

— И без това всичко е било ясно — отвърна полковникът.

— Ето още нещо — каза Серьожа и принтерът изкара още един интересен документ.

Оказа се, че по време на работата на първата комисия депутатът Соснов е бил шантажиран от отделни работници на управлението, заплашващи да разкрият сътрудничеството му с КГБ в качеството на сексот.

— Само че той се оказал твърд и непоколебим боец — приповдигнато завърших аз.

— Но е било точно така — внимателно отбеляза Скачков, усетил иронията.

— Серьожа — казах, — дай имена. Кого е завлякъл лично с тази дискета и кой би могъл да му се противопостави решително.

— Не разбрах — каза Серьожа.

— Накратко — казах аз. — Кой е убил Ратников?

— Виждам, че продължавате да настоявате на своята версия — сдържано произнесе Скачков, — но признайте, че за това няма основания.

— Не, защо — възрази благодушният заместник-началник. — Всичко е било възможно.

Обновявайки предишния състав на управлението, новите нямаха нищо против да изровят повече компромати срещу предишните. Като всички кагебисти и те страдаха от неизживян комплекс за малоценност.

— Готово — каза Серьожа безизразно.

С нетърпение чаках новият лист да се появи от принтера. Той се оказа документ, изброяващ установените неблаговидни дела на някакъв началник-управление, чиито подчинени бяха уличени в пряка престъпна дейност. Той се обвиняваше и в използването в качеството на агенти на различни аморални личности, например Виктор Юхнович по прякор Щърбавия. Този началник-отдел се беше отровил предвидливо, но подчинените му бяха минали под ножа.

— Серьожа — казах развълнувано, — скачай в личните дела!

— Това едва ли е възможно — усмихна се Скачков.

Серьожа Семенихин изсумтя и започна да действа с компютърната мишка. Винаги го наблюдавах с голям интерес. В това имаше, бях длъжен да призная, нещо творческо. Ако и престанеше ритмично да движи челюсти, бих го нарекъл в такива моменти вдъхновен. По свой начин, разбира се.

— Хм — измърмори майор Скачков и аз разбрах, че Серьожа е преодолял техните секретни бариери. — Изглежда, полковник, че ще трябва да преразгледаме нашите достъпи.

— Мога да ви уверя, че при нас всичко е по устав — каза полковникът.

— Александър Борисович, намерих — обяви Серьожа и в гласа му долових тържество, нещо, което не беше характерно за него — той проявяваше емоции изключително рядко.

— Откри ли убийците? — попитах аз, развълнуван не по-малко от него.

— Брей, веднага убийци значи — промърмори Скачков.

— Да — каза Серьожа. — Засега те са само заподозрени. Сега ще ги изкарам на принтера.

— Кои са те? — притесни се и полковникът.

— Успокойте се, Андрей Фьодорович — каза Скачков, усмихвайки се широко. — Става дума за лица, чието участие в това дело би могло да е вероятно.

Принтерът изкара четири страници, на всяка от които имаше откъси от личните дела на сътрудници от местното управление на службите за сигурност. И четиримата бяха крайно несимпатични личности и на всеки от тях бяха прикачени по няколко обвинения в извършването на престъпления с различна тежест. Убийството на капитан Ратников не им беше инкриминирано, за него изобщо не ставаше дума в доклада на втората, президентската комисия.

— Всички те вече са уволнени — не без облекчение отбеляза полковникът.

— Това ви прави чест — казах аз.

— Успокойте се, Александър Борисович — меко каза Скачков: — Наистина искаме да ви помогнем, нали виждате. Я дайте насам.

Той взе принтерните извадки от личните дела и ги прелисти, държейки ги на известно разстояние, като всички, страдащи от далекогледство.

— Кошмарни личности — каза той. — Вие, Александър Борисович, смятате, че някой от тях влиза в прословутия „Съд на Народната съвест“, така ли?

— Не е изключено — казах, като най-малко смятах да им давам някакви обяснения.

— Да — каза Скачков. — Вярвам, че такива типове могат да убият всеки. Може ли да научим по-нататъшната им съдба, Андрей Фьодорович?

Полковникът на свой ред прегледа документите и сви рамене.

— Тук е казано, че материалите са предадени в прокуратурата. Вероятно трябва да се попита там.

— Колко странно — усмихна се Скачков. — Връщаме се в прокуратурата. Надявам се, Александър Борисович, че там вече няма да ви трябва помощта ми.

— Благодаря ви, Николай Виталиевич — отвърнах аз също така учтиво. — Много ни помогнахте. Откъде бих могъл да се обадя по телефона?

— Ще ви заведа — с готовност стана полковникът.

— Господин полковник — обади се героят на деня Серьожа Семенихин. — Ще ми позволите ли да поработя още малко с вашите данни?

Полковникът за момент се смути, но се натъкна на изразителния поглед на майор Скачков и отвърна:

— Разбира се, заповядайте. Ще ви помогне нашият сътрудник старши лейтенант Харченко. Витя, помогни на другаря, ако се наложи.

Младежът с бяла престилка, който работеше наблизо, се откъсна неохотно от своя компютър и отвърна:

— Слушам, другарю полковник.

По нещо той ми напомни самия Серьожа.

Обадих се в Москва на Меркулов, разпитах го за местния прокурор и едва тогава позвъних в родственото заведение. Обаждането ми изплаши местните работници и за да се срещне с мен, прокурорът дойде на работа, ставайки едва ли не от болничното легло.

Преди всичко ги успокоих, отрекох всякаква инспекционна мисия и ги помолих да отворят отдавнашните дела за разследването на дейността на сътрудниците на местното отделение на службите за сигурност. Прокурорът, омотан в мохерен шал въпреки явната пролет, ми каза:

— Добре си спомням онази шумотевица, Александър Борисович. Трябваше да бъдат наказани за назидание и в същото време да не се предизвика съмнение. Официалните лица настояха за закрито съдебно заседание, което допълнително придаде на делото дух на сензация.

— Каква беше присъдата?

Прокурорът сви рамене.

— Отначало върнаха делото за доразследване. Следствието беше бързо и много повърхностно, кампания, така да се каже, за отстрел на кагебисти. А съдиите бяха със стара закалка, за тях КГБ е умът, честта и съвестта на правовия ред. На двама дадоха по две години условно, а други трима направо ги оправдаха заради липса на улики. Разбирате ли, просто започнаха да мотаят делото, а когато Соснов си замина, го прекратиха.

— Но управлението все пак са го разгонили!

— Това е работа на Вадим Сергеевич — каза прокурорът със задоволство. — Той доведе тук самия министър на Държавната сигурност. Да, хубав ветрец подухна тогава… — След споменаването на ветреца той се закашля, заровен в кърпичката си.

Всъщност прокурорът кратко и ясно ми разказа всичко, което ми трябваше. Групата кагебисти са били съдени за валутни машинации, рекет и шантаж на длъжностни лица, с една дума, за злоупотреба със служебното положение. Никой не свързваше това дело за злоупотреби с убийството на капитан Ратников и семейството му. Благодарих на колегите за предоставената ми информация, сбогувах се и си отидох в хотела.

От стаята си се обадих на своя познат от предишното ми идване майор Демьонок от управлението на МВР и той веднага се сети кой съм.

— Вече ми доложиха за вашето идване — съобщи той. — Но ми казаха, че този път сте по линия на контраразузнаването.

Не седнах да се отчитам пред него за свършената работа, само го попитах дали му е известно нещо за съдбата на лицата, открити от нас в кадровия архив на службите за сигурност. Той си записа всички фамилии и обеща да се обади на следващия ден.