Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (29)

29.

През една топла краснодарска вечер завърши, както го кръстих впоследствие, синият период на нашето следствие и започна розовият. Спях си спокойно, без да подозирам нищо лошо, което да се случва в момента в Москва, когато изведнъж ме събуди обаждане по телефона. Въпреки обширната си практика още не бях свикнал със среднощните обаждания и затова не реагирах много приветливо.

— Какво има?

— Извинете, търся Александър Борисович Турецки.

— Имате късмет — прозинах се широко. — Това съм аз.

— Познавате ли Сергей Андреевич Семенихин?

Кой знае защо реших, че това е някаква глупава шега, и незабавно започнах да ръся някакви идиотщини, в смисъл че познавам Сергей Андреевич Семенихин като непоправим алкохолик, злостен неплащач на издръжка и носител на вируса на СПИН. От другата страна, усетих аз, това направи някак странно впечатление.

— Извинете, обаждаме се от „Бърза помощ“. Сергей Андреевич е при нас с тежки телесни повреди. Помоли да ви съобщим.

Известно време идвах на себе си. Не мога да кажа, че в този момент особено се гордеех с чувството си за хумор.

— Дайте ми адреса — казах. — Идвам.

Прекалено смело обещах да пристигна веднага, защото се наложи дълго да ловя такси. Нощният живот в града напълно беше замрял и някаква случайна кола мина покрай хотела едва след час. Стигнахме посочения адрес и аз още дълго се опитвах да вляза в стаята на Серьожа, защото беше нощ и съседите му благополучно спяха. Дежурният лекар ми съобщи, че травмите му са незначителни, има счупен пръст на крака и подозрения за сътресение на мозъка.

— Може ли да говори? — попитах аз.

— Да, вероятно, ако не спи. Чакаше ви и дълго не можа да заспи. Но сега може би вече е заспал.

— Проверете — казах аз.

Той влезе в стаята и излезе, според мен прекалено бързо.

— Спи — каза той. — Ще се наложи да почакате.

След него от стаята се чу нечий глас и лекарят смутено се изчерви.

— Май се е събудил…

Серьожа лежеше на леглото с превързана глава и синини под очите.

— Александър Борисович — хриптеше той, — трябва да ви кажа…

— Спокойно — наредих му аз. — Ще събудиш хората. Докторе, това легло на колелца ли е?

— Да не би да искате да го изкарате в коридора? — възмути се дежурният лекар.

— Точно това искам да направя — казах аз. — Помогнете ми!

Възмущението му се прояви под формата на някакво бълбукане, но вече бутах леглото и му оставаше само да помага. Изкарахме Серьожа в коридора и аз седнах на един стол до него.

— Говори сега — казах аз. — Кой беше?

— Останали са като платени агенти… — заразказва Серьожа. — Намерих ги в списъка на действащите агенти с нови прякори.

— Кой? — попитах.

— Уволнените… След съда са ги взели отново на работа, разбирате ли?

— Разбирам — съгласих се аз. — Но съдът ги е оправдал, Серьожа. Даже биха могли да подадат насрещен иск за компенсация на щетите. Тук няма престъпление.

— Виновни са в по-сериозно престъпление — упорито отвърна Серьожа. — Иначе защо ме нападнаха?

— Значи те са те нападнали? — попитах изумено.

— Да. Чух прякора Пилето.

— А как са узнали всичко толкова бързо? Имам предвид твоята причастност към следствието.

— Изтичане — каза Серьожа.

— Какво искаха от тебе?

— Просто пиянска истерия. Обвиняваха ме, че такива като мен са им съсипали живота. Същият този Пилето беше готов да ме убие, но приятелите му го отведоха.

— Чудна картинка — казах аз.

— Александър Борисович — уморено прошепна Серьожа, — ако сега ги притиснете, може да научим за капитан Ратников.

— Наистина ли?

— Не искам да ви уча. — Серьожа страдалчески се намръщи. — Просто го направете, моля ви. Притиснете ги.

— Да — казах аз и станах. — Трудно е да се устои на вълшебната думичка. Пак ще намина.

Влязох при дежурния лекар, който се готвеше да си легне на кушетката, показах му удостоверението си и седнах пред телефона. Преди всичко вдигнах майор Скачков и го запознах със състоянието на нещата. Втори задействах дежурния в управлението на ФСК и поисках в болницата да дойдат отговорните лица. После по същия начин вдигнах началството на градското управление на МВР. Пред тях възникна страшна картина — специален следовател от Генералната прокуратура е пребит в поверения им град. Паниката беше значителна и скоро в болницата се появиха и заместник-началникът на ФСК, и заместник-началникът на градското управление на МВР полковник Коршиков, с когото също вече се познавах. Изглеждаха много зле.

— Наредих да се усили патрулирането — съобщи Коршиков. — Вече имаме първите задържани. Колегата ви ще може ли да ги разпознае?

— Ще може — казах аз, — когато хванат когото трябва. Андрей Фьодорович, трябва да ви кажа, че изтичането на информация е станало във вашето учреждение.

Контраразузнавачът се изчерви от притеснение.

— От какво произтича това? — попита той мрачно.

— От показанията на потърпевшия — отвърнах аз. — Пребили са го същите тези сътрудници, чиито дела гледахме днес заедно.

— Не може да бъде — уплашено смотолеви той.

— Нещо повече — казах аз, — тези славни момчета продължават да са на служба при вас, в списъка на тайните агенти. Бъдете така любезен да предоставите адресите им на органите на милицията, за да бъдат задържани незабавно.

До мен изникна майор Скачков, който ме слушаше строго и внимателно.

— Невероятно — каза той. — Андрей Фьодорович, вие знаехте ли нещо за това?

— Как бих могъл да знам? — каза контраразузнавачът, едва ли не плачейки. — Работата с агентите се провежда на ниво лични контакти! Да не би да ми докладват кого си вербуват?

— Успокойте се, Андрей Фьодорович — с ласкава загриженост произнесе полковник Коршиков. — Наредете да ни дадат адресите и всичко ще свършим сами.

Бях готов да се обзаложа, че полковникът от милицията вътрешно ликуваше заради неприятностите на колегата си. Тъй като Андрей Фьодорович не бързаше с действията, Скачков му изтръгна слушалката на телефона. Той извика дежурния в управлението и направо му се разкрещя:

— Веднага намерете старши лейтенант Харченко и го докарайте в компютърната зала. Наредете му да отвори личните дела, които намери московският следовател. Чакам доклад до половин час!

Андрей Фьодорович само въздъхна дълбоко.

— Ситуацията става заплашителна — заяви Скачков, поглеждайки неприязнено Андрей Фьодорович. — Налице е именно това срастване на престъпните елементи с органите на реда, за което ставаше дума на последното съвещание.

— Знаете не по-зле от мен — озъби се Андрей Фьодорович, — че не е достатъчно да се смени началството. Местната система беше корумпирана от горе до долу, и не е възможно това да се промени мигновено с едно махване на вълшебната пръчица.

Полковник Коршиков се изкашля.

— За затвора плачат — каза той. — Е, да дигам ли ОМОН?

— Няма нужда — каза Скачков. — Сами ще ги приберем. Александър Борисович, не е ли по-добре да отидем в управлението на ФСК?

— Николай Виталиевич — намесих се аз, — нали разбирате, че престъплението има изключително криминален характер. Не виждам политически мотив. Няма нужда да безпокоим контраразузнаването. Единственото, което ме интересува, е изтичането на информация. Тези типове са научили за находката на Серьожа преди мен.

— Ще го изясним в най-скоро време — обеща Скачков.

— Би било чудесно — кимнах аз. После се обърнах към Коршиков и наредих:

— Извикайте ОМОН, господин полковник.

Старши лейтенант Харченко се появи на работното си място точно в определеното от Скачков време, но за да го допуснат до компютъра, беше необходимо като минимум присъствието на Андрей Фьодорович. Едва след това станаха известни адресите на предполагаемите престъпници и спецгрупите на ОМОН тръгнаха да атакуват. Тримата полусънени, смърдящи на алкохол мъже бяха доставени в дежурната част на градското управление вече на разсъмване.

— Да не сте изкукали, началници? — говореше единият от тях, известен при нас под прякора Мъжкия. — Да ни бехте оставили да се наспим, са да се говори с мен е безполезно!

— А какво искате? — интересуваше се вторият, по прякор Стършела. — Може да ми потрябва адвокат!

— Тъпанари — презрително процеди споменатият от Серьожа Пилето, мерзавец с действително ангелски вид. — Звъннете в кантората, там ще ви скъсат гъза…

Слушах ги и кимах. Коршиков седеше до мен на масата, а в стаята, освен нас бяха главорезите от ОМОН.

— Накратко — казах аз, — кантората се отрича от вас, момчета. С такава измет, викат, си нямаме работа. Сега ние ще се занимаваме с вас.

— Кой си ти бе? — изгледа ме с недоумение Мъжкия.

— Хайде, Сергей Николаевич — предложих на Коршиков, — вземете този недоспал младеж, а аз ще си оставя Пилето. Нека господин Стършела почива засега.

Разотидохме се по кабинетите и се хванах с Пилето. Както и предполагах, той беше лидерът на цялата компания, бивш капитан от службите за сигурност, груб и прост. Още не разбираше съвсем положението, в което се беше оказал, и точно от това трябваше да се възползвам.

— Не ти върви, пиле — поклатих глава със съчувствие. — Набутал си се в опасна работа. Следователят, дето си го смазал снощи, е фрашкан до ушите с пълномощия. Разследва се дело за държавен тероризъм, схващаш ли какво те е подбрало?

— Да ви сера на тероризма — нагло отвърна той. — И нищо няма да кажа. Нощните разпити са забранени от закона, ще се оплача на прокурора.

— Това не е разпит — казах аз. — Просто разговор. Разпитът ще е в Москва. Знаеш ли какво представляват психоделическите методи на разследване?

Това му направи впечатление, очите му зашариха уплашено. Има си хас! И аз бих се изплашил, защото също си нямах понятие какво представляват психоделическите методи за дознание. Измислих ги преди една минута и звучеше добре.

— Занасяш ме нещо — направи той гримаса. — Какво общо имам аз?

— Нали ти обяснявам — търпеливо направих нов заход. — Следователят идва да рови по дело, по което министърът два пъти на ден се отчита пред президента. А вие му скачате. Случайно ли е?

Той помълча, гледайки ме с ненавист. Напълно допусках, че е бил готов да убие Серьожа Семенихин. Така за нищо, просто защото му се иска.

— Стига ме притиска, началник — каза той. — Какво искаш от мене?

— Бихте ли следователя? — попитах направо.

— Е? — каза той. — Не сме го убили.

— А кой ви насочи?

— А — сети се той, — продължавате да чистите органите? Без мен.

— След петнайсет минути и без теб ще научим — казах аз.

— Тогава няма смисъл да питаш — отсече Пилето.

— Е как да го определя това? — попитах. — Тероризъм? Бандитизъм?

— Обикновено хулиганство — каза Пилето. — Той ни нагруби и на нас малко ни кипна.

Поклатих глава.

— Искаш да си живееш добре. Но няма да те оставя. Ще те разнищим напълно, с всички забравени истории. Нали разбираш, по това дело ни трябват жертви.

Говорех очевидни гадости, но това беше игра и трябваше да я играя по правилата, които му бяха известни. Така че той ме разбра правилно.

— Защо озверя, началник? Къде съм ти пресякъл пътя?

— Дреме ми за тебе. Но ти се оказа крайният. Знаеш ли какъв подарък ти се готви? Убийство при утежняващи обстоятелства.

Той се изплаши, това беше очевидно. В неговите очи бях истински паяк, какъвто и трябва да бъде следователят, и намеренията ми на паяк изглеждаха много убедително.

— Какво убийство? — изхриптя той.

— Сам знаеш — казах. — Убийството на капитан Ратников.

Гледах го внимателно и не можех да не забележа как искрата на искрено недоумение премина в явно облекчение. Пилето не беше замесен в това убийство, но знаеше нещо за него.

— Брей, докъде стигна — каза той подигравателно. — Само че го няма майстора, господин следовател. Опитваха се да ми прикачат това дело, ама се отказаха.

— Кой се е опитвал? — попитах недоверчиво.

— Намериха се доброжелатели — криво се усмихна Пилето. — Не като тебе, душегубецо. Правителствената комисия ми го прикачва тоя капитан, ама не успя.

— Соснов ли? — попитах аз.

— Той, милият — изхриптя Пилето с омраза. — Колега!

— Те не са успели — казах, — може аз да успея.

— Сети се — промърмори Пилето. — Какво си се хванал с тоя капитан, чичка? Разкрито е делото!

— От кого? — искрено се изумих аз.

— От когото трябва — отвърна той с неохота. — И онези момчета си получиха заслуженото. Всичко вече е приключено.

— Говори като хората бе! — не издържах и креснах. — Точно затова дойдох!

Той се усмихна криво.

— Ами попитай Соснов — каза той.

Веднага се успокоих. Депутатът Соснов отдавна привличаше следственото ми внимание и не можех да не се съглася с предложението на Пилето.

Влезе един сержант от милицията и сложи пред мен бележка от Скачков. Всъщност това беше цял протокол. Той действително беше открил, че от старши лейтенант Харченко информацията за работата на Серьожа Семенихин с личните дела на агентите е стигнала до някой си капитан Ованесян, който работел с тях и държал тримата изкъсо. Той се уплашил, че грижата му за бившите колеги ще бъде разкрита, и се обадил у Мъжкия, за да го предупреди. Искал само да напуснат града за известно време. Те обаче за нещастие купонясвали с мадами и затова предупреждението било възприето много войнствено. Пилето сам разучил къде е отседнал московският следовател Семенихин и тримата тръгнали да си поприказват с него по мъжки. Чакали го във фоайето на хотела, пиейки бира. Веднага щом се появил, го хванали и го извели в задния двор. Желанието да го поизплашат прераснало в жестоко сбиване и Серьожа бил докаран в безсъзнание в болницата от „Бърза помощ“. Сега капитан Ованесян си посипваше главата с пепел и се кълнеше, че ги е взел на работа от състрадание.

Наредих да отведат Пилето в килията и излязох да се обадя на Скачков. Интересуваше ме какво е станало с останалите агенти, дадени под съд при онова паметно разследване. Скачков съобщи, че компютърната зала пак е запечатана, но първото, с което ще се заемат там на сутринта, ще е информацията за съдбата на агентите.

Полковник Коршиков излезе, като се протягаше.

— Трябва да ви съобщя нещо, господин следовател — каза той.

— Да? Слушам.

— Забравих да ви кажа — добави той виновно. — Дойде информация от Москва… Убили са вашия Бейби при задържане.

— Как? — попитах аз. — Вече?

— Да — кимна утвърдително полковникът. — Не се ли радвате?

Не му отговорих. Какво да се радвам, след като в това пътуване търсех следите на същия този Бейби, когото без мен бяха открили, или по-точно убили в Москва. Бях крайно разочарован, но намерих сили да благодаря на полковника и го помолих за кола, за да ме закара в хотела да си доспя.

На сутринта първо отидох в болницата и се отбих при Серьожа Семенихин, когото така и бяха оставили на леглото в коридора. Той не спеше.

— Намерихте ли ги? — попита той.

— Намерихме ги — отвърнах. — Вече си признаха.

— А в убийството?

Поклатих глава.

— Не са те, Серьожа. Но ме насочиха как да намеря онези… Впрочем сега това вече не е толкова важно.

В очите му се мярна тревога.

— Защо да не е важно?

— Защото — казах аз, — докато ние се ровим тук в тези лайна, в Москва са намерили и убили Бейби.

Изведнъж забелязах как той си прехапа устната почти до кръв и уплашено попитах:

— Какво има, Серьожа? Да повикам ли доктора?

Той обърна към мен бинтованата си глава с подпухнали очи и се усмихна хладно.

— Това не е истина, Александър Борисович. Бейби е жив.

— Истина е, Серьожа. Цяла Москва вече шуми.

— Помнете ми думата — каза Серьожа.

Реших да не споря с него.