Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (7)

Глава 6

Странно е да бъдеш напълно анонимен, мислеше си момичето, докато разглеждаше лицето си в огледалото седмица по-късно. Странно, но и някак си сигурно. В края на краищата, ако никой не знае коя е тя, тогава никой няма да се опита да я убие? А и защо изобщо някой би искал да я убие? Какво беше извършила, как бе предизвикала толкова гняв и насилие?

Погледна към червените белези по ръката си — там, където според лекарите е била ухапана от куче. Поне това би трябвало да си спомни. Детектив Махони й бе казал, че кучето е било голямо. Ротвайлер или доберман. Дали познава някого с такова куче, беше попитал той. Тя можа само да поклати отрицателно глава, а после изохка от силната болка, предизвикана от това движение.

— Съжалявам — рече Махони и тя прочете съчувствието в топлите му сини очи. — Наистина не искам да ти причинявам болка. Но твоята лекарка и аз, двамата заедно, трябва да намерим начин да разберем коя си. Аз трябва да разбуля миналото ти, а тя работи върху бъдещето ти. Нуждаем се само от малко помощ от твоя страна.

— Опитвам се — отвърна тя, като отчаяно се мъчеше да пробие мрака, обгърнал спомените й, да си спомни нещо. — Единственото, за което мога да мисля в момента, е, че вие изобщо не приличате на полицай.

Той се усмихна и около очите му се появиха бръчици.

— Коженото яке е само маскировка. За да заблудя лошите, да ги накарам да повярват, че съм един от тях.

— Никога няма да го повярват. — Тя се усмихна в отговор. — Изглеждате твърде добре, за да сте престъпник.

— Ще се изненадаш колко много престъпници изглеждат наистина добре. И благодарение на външния си вид успяват да убедят хубавите момичета, като теб например, да ги изпратят до вкъщи. Или пък да излязат заедно.

Тя съзнаваше, че той се опитва да изкопчи някакъв отговор от нея, и й се искаше да можеше да му помогне.

— Може би не съм била от момичетата, които всеки тип може да забърше на бара и да изпрати до вкъщи. — В гласа й се прокрадна съмнение. — Наистина ли смятате, че може да съм била чак толкова глупава?

— Не, не мисля. Но ти си дяволски привлекателна. Кой знае, някой може да те е проследил.

Този разговор не водеше доникъде и тя го чу да въздиша, когато погледна няколкото кратки думи, които бе записал в бележника си.

— Съжалявам — обади се тя. — Наистина искам да помогна. Искам да узная коя съм. Може би не си спомням, защото така се чувствам в по-голяма безопасност. Ако никой не знае коя съм, никой няма да пожелае да ме убие.

Той сви рамене и се изправи да си върви.

— Сподели това с доктор Фил — посъветва я Махони. — Подобни разсъждения са по-скоро нейна работа. Ще ми се обаче да те попитам само още нещо. Когато те намерихме, ти беше облечена съвсем леко — твърде леко за климата на Сан Франциско в началото на март. А и останалата част от страната беше стегната от лед и студ, с изключение само на някои по-топли кътчета. Може би току-що си била пристигнала от място с по-топъл климат? Мексико? А може би Флорида? Или Хаваите? Далечния изток? Проверих всички авиолинии, но изобщо не можеш да си представиш колко много жени пътуват сами до тези ваканционни курорти и колко много полети има всеки ден. Проучваме всички възможности, но ако тази нощ случайно сънуваш, че летиш със самолет, просто ме уведоми за номера на полета. Ще ми спестиш ужасно много време.

Махони й намигна закачливо и излезе през вратата, а тя се разсмя въпреки болката, която й причиняваше всяко по-рязко движение.

Но все още не можеше да разпознае лицето си в огледалото. Не можеше да си спомни и да е пътувала със самолет. Не беше разпознала и дрехите, с които е била облечена в онази нощ и които Махони й бе показал.

Тя с ужас се бе отдръпнала при вида на тениската и пуловера, напоени с кръв, беше докоснала червения кожен сандал, прочела бе етикета от вътрешната му страна: Стефан Келиан, Париж. Поколеба се за миг, прокара пръст по етикета, като през цялото време усещаше погледа на Махони, прикован върху лицето й.

— Париж? — Тя напрегнато се ровеше в мозъка си, опитвайки се да открие обяснение за вълнението, което тази дума предизвика в душата й. Но там нямаше нищо и тя избухна в сълзи.

Фил пристигна точно в този момент и буквално изблъска Махони от стаята.

— Звяр — развика се тя след него и думата отекна в болничния коридор.

— Остави ме на мира, докторе! — каза той, отстъпвайки, разперил умолително ръце. — Аз съм само един човек, който си върши работата.

— Ооох! — Фил сякаш изгуби дар слово от гняв, а сълзите на момичето преминаха в смях при вида на изкривеното й от ярост лице.

Точно тогава Фил й предложи да я хипнотизира.

— Проведохме всички възможни тестове, опитахме всичко — заяви Фил — и да си призная честно, не сме стигнали доникъде. Реактивните амнезии като твоята често се повлияват от хипнозата. Но смяташ ли, че си готова за това?

— Дали съм готова за истината? Била тя добра или лоша?

Фил кимна съчувствено.

— Добра или лоша. Искам да знаеш, че и в двата случая можеш да разчиташ на подкрепа от моя страна. Каквото и да се случи.

— Зная. — Познаваха се съвсем отскоро, но инстинктивната връзка, възникнала между тях, бе прераснала в приятелство. Едната жена се опитваше да се освободи от миналото си, а другата се стараеше да го разбули.

 

 

Фил връхлетя през вратата, понесла голям букет мимози. Днес трябваше да се състои експериментът.

— Цветята първи извикаха някакъв спомен в главата ти — поясни тя и остави букета на масата. — Може и сега да помогнат.

Тя дръпна завесите и седна на леглото в затъмнената стая.

— Нервна ли си? — Обърна се към момичето и я потупа по ръката, опитвайки се да я успокои.

Пациентката кимна.

— Няма от какво да се притесняваш. Само се отпусни. Изпразни съзнанието си, и слушай гласа ми.

Момичето се подчини. Гласът на Фил беше нисък, ласкав, ритмичен. Очите на момичето се затвориха и тя се пренесе назад във времето, преди много, твърде много години…

— Къде си сега? — внимателно я попита Фил. Момичето с изумление си пое дъх.

— О, това е едно красиво място. Толкова е прекрасно. Това е мястото, което обичам най-много на света. — Гласът й беше по детски тънък и игрив.

— И къде е това?

— Много, много далеч. О, да, много е далеч, там е толкова спокойно…

— Знаеш ли къде се намира?

В гласа й се прокрадна неувереност.

— Къде… не зная… не съм сигурна…

Фил видя, че е дезориентирана, и бързо продължи:

— Кажи ми какво виждаш на това прекрасно място.

— Виждам дете, седнало на стълбите на прекрасна розова вила. Чувам песента на стотици пойни птички. Усещам хладния допир на мрамора под краката ми и ласкавите лъчи на слънцето, които галят лицето ми. И, о… долавям аромата на Мимоза… Чуват се само песните на птиците, шумоленето на ветреца в клоните на високите дървета… и… още нещо.

Фил се наведе напред. Изражението на момичето рязко се промени — невинното щастие изчезна и лицето й замръзна от страх.

— Какво е то? — настойчиво попита Фил. — Можеш да ми кажеш. Можеш да ми повериш тайната си…

— Стъпки по чакъла. Някой идва по алеята. Приближава все по-близо… Огромен тъмен облак надвисва над мен, задушава ме, закрива от погледа ми красивата розова вила и светлината… Остава само ароматът на Мимоза…

По бузите й потекоха сълзи. Фил я наблюдава мълчаливо в продължение на няколко секунди.

— Бедното дете — промълви тя. — Знаеш ли кой идва по алеята?

Момичето поклати глава и продължи да плаче мълчаливо.

— Ти ли си детето?

Тя отново отрицателно поклати глава.

— Не зная. Просто не зная.

— Знаеш ли на колко години е детето?

— Non, je ne connait pas^[1]. — Фил премигна от изненада.

— Ти ми отговори на френски. Добре ли говориш този език?

— Oui. C’est le meme pour moi, francais ou anglais.^[2]

— А можеш ли да ми кажеш къде се научи да говориш френски толкова добре?

— Аз… не зная.

Отново се разстрои и Фил й зададе един последен въпрос:

— Името ти френско ли е?

— Моето име? Аз нямам име… не зная…

— Всичко е наред. Не се разстройвай. Но искам да запомниш всичко, което ми разказа за розовата вила. Сега можеш ли да се събудиш? Хайде, отвори очи. Погледни ме.

Момичето рязко отвори очи. Вдигна ръка и докосна влажните си бузи.

— Сълзи? — учуди се тя. — Защо съм плакала?

— Peut-etre vos memoires sont triste!^[3]

— Triste? — Тя с изумление се вгледа във Фил. После възкликна: — Мили боже, аз разговарях с теб на френски. Какво означава това, Фил? — Тя я погледна умолително. — Моля те, кажи ми.

Фил й преразказа онова, което самата тя бе разказала за вилата.

— Спомняш ли си да ти се е случвало нещо подобно!

Момичето сърдито тръсна глава.

— О, боже, ще ми се да може да си спомня нещо.

— Не се разстройвай. Отбелязахме известен прогрес. Бих казала, че направихме първия пробив.

— Наистина ли? Сериозно ли говориш? — изглеждаше трогателно щастлива от този малък лъч на надежда, който Фил й предлагаше. — Казах ли ти името си?

Фил се разсмя.

— Не, не си. Но не можем вечно да продължим да те наричаме Джейн Доу. Защо просто не помислиш и не си избереш някое име? Каквото си пожелаеш. Спомни си всички червенокоси хубавици в човешката история.

— Беатрис… — замислено промълви младата жена след кратък размисъл. — Нали знаеш, Данте и Беатриче. Тя е достатъчно известна. Освен това не се възприемам като Рита Хейуърд или кралица Елизабет Първа.

— Ммм, Беатрис… Беа. Звучи добре. А какво ще кажеш за Френч^[4]. Това бе първото важно нещо, което си спомни.

— Беа Френч. Звучи страхотно. — Тя доволно се разсмя и временно забрави ужаса, който изпитваше при мисълта, че не знае коя е. — Сега може би отново ще се превърна в човешко същество, ще престана да бъда никоя.