Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Secret Of Villa Mimosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Елизабет Адлър

Заглавие: Тайните на вила „Мимоза“

Преводач: Мария Цочева

Издател: ИК Калпазанов

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954-17-0211-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/221

История

  1. — Добавяне

Глава 13

— Разбира се, че е просто съвпадение — заяви Мили и загрижено се вгледа в Беа. Седяха в градината на хотела, а Беа току-що й бе разказала на един дъх цялата история за вила Мимоза — вилата от съня й. — Ти разгледа толкова много къщи, мило дете, че всички те са се смесили в съзнанието ти И аз самата понякога имам това чувство за deja vu и признавам, че усещането, че познаваш някое място, на което не си бил никога преди, е доста зловещо.

Беа я погледна с уплаха.

— А може би съм била там преди, Мили. Ами ако съм живяла там преди… преди злополуката?

— Не ставай смешна, Беа. Агентът ти каза, че никой не живее там от десетилетия. А и ти сама си видяла доказателствата за това — запуснатата собственост, олющената мазилка, архаичната водопроводна система. — Тя потрепери, представила си разрухата. — Но пък ти твърдиш, че независимо от това, къщата притежава чар — замислено додаде тя.

— Това е най-красивата къща, която съм виждала някога — искрено заяви Беа. — Тя е като тайно убежище, което очаква да бъде открито и обсипано от собственика си с любов, време и грижи.

— И пари — додаде Мили. Беа кимна със съжаление.

— Боя се, че ще са нужни много пари. — Замълчаха, загледани в морето, което блестеше като разтопено олово под застрашително надвисналите облаци, които вещаеха поредната буря.

— А може би в онзи сън си видяла бъдещето, а не миналото. — Мили отново заговори. — Може би е точно това, Беа. Ето защо си решила, че познаваш мястото. Моята астроложка — онази известната, за която пишат по вестниците и която съветва филмовите звезди и президентите — ми е казвала, че това може да се случи. А тя никога не греши.

Беа я погледна с надежда. В устата на Мили всичко започваше да звучи логично. Реши да се обади на Фил и да й разкаже за случилото се. Фил летеше за Париж на следващия ден, а няколко дни по-късно щеше да пристигне в Ница. Тогава щеше да я заведе във вилата и да й каже за странното преживяване, щеше да я попита дали всичко това не е плод на мечтите и копнежите й, или става дума за нещо по-зловещо.

Ник дойде да вземе Беа точно когато бурята се разрази. Паркираха колата зад стар кей в Кан и хванали се за ръце, се затичаха, смеейки се, към едно безлюдно кафене. Седнаха на малка маса до прозореца, загледани в едрите дъждовни капки, които отскачаха по калдъръма, и в светкавиците, раздиращи небето. Той се засмя:

— Това е deja vu. Имам чувството, че сме правили това и преди.

Беа го погледна стреснато.

— Случва ми се за втори път днес — промълви тя. — Но сега зная, че е наистина.

Изгледа го замислено. Животът му беше толкова различен от нейния. Ник знаеше кой е и къде отива. Той не подозираше, че зад безгрижната фасада на човека, наречен Беа Френч, се крие непозната личност — млада жена, която всяка нощ се бори с ужаса на тъмния тунел… и с убиец без лице.

А той изглеждаше толкова дружелюбен и изпълнен с разбиране към момичето, което познаваше като Беа, че на нея й се искаше завинаги да си остане такава. Но знаеше, че не може. Някой ден ужасът на миналото щеше да се върне. Тя бе напълно убедена в това. И в този момент й се струваше, че мами мъжа срещу себе си.

Внезапно се улови, че му разказва за случилото се в Сан Франциско — за подозренията на полицията, че някой се е опитал да я убие, за загубата на паметта й, за хипнотичния сън и за днешното преживяване във вила Мимоза, за оживелите образи от съня й.

— Мили смята, че може би тогава съм видяла бъдещето — с треперлив глас завърши тя, уплашена, че Ник може да я помисли за луда. — Но какво ще кажеш за пойните птички? Как бих могла да зная за тях, щом никога преди не съм била там?

— Бедничката Беа — промълви Ник, опитвайки се да я утеши — какви ужасии си преживяла. Но не се тревожи, сигурен съм, че нещата в края на краищата ще се оправят и ти съвсем скоро ще си спомниш всичко.

Тя нещастно поклати глава. Не вярваше.

— Тази вечер ще позвъня на Фил. — В гласа й се прокрадна надежда при мисълта за разсъдливата и сериозна лекарка. — Фил ще знае какво трябва да се направи.

Ник бе силно заинтригуван от историята, разказана й от стария пазач, за фаталната злополука на мадам Льоконт.

— Това е точно по моята част — замислено каза той. — Трагична смърт в луксозна вила на Ривиерата. Случаят сигурно е бил отразен на първа страница във всички вестници. Виж какво, Беа, утре ще преровя вестниците в архива и ще видя какво мога да открия. Ако успея да намеря повече информация за къщата, може би ще ти помогна да си спомниш миналото.

На следващата сутрин Ник откри онова, което търсеше, в архива на вестник Матен, който излизаше в Ница. Вестникът, с дата пети октомври 1926 година, бе отразил на първа страница информацията за фаталното падане на мадам Льоконт. В нея се споменаваше, че тя произхожда от добре известно марсилско семейство и че живее във вила Мимоза от няколко години. Беше родила само две седмици преди злополуката и общоприетото схващане бе, че краткотрайно замайване е станало причина за злополучното й падане по стълбите и върху мраморния под във фоайето. Не се споменаваше нищо за полицейско разследване, нямаше нито ред и за съпруга й. Упоменаваше се само, че погребението се е състояло на другия ден.

В два и половина Ник трябваше да се срещне с Мили и Беа в Антиб. Бяха запланували да отидат да разгледат вила Мимоза, но Мили в последния момент заяви, че се чувства прекалено уморена, за да отиде с тях.

— Бих предпочела една спокойна партия бридж, мило момиче — изтощено рече тя. — Но ти трябва да отидеш. Покажи вила Мимоза на Ник. Ако и той я хареса, кажи им, че ще я купим.

Беа я изгледа с недоумение.

— Не можеш да направиш това, Мили. Може изобщо да не харесаш къщата. Трябва поне да я видиш, преди да я купиш.

— Вече знам, че мога изцяло да се доверя на вкуса ти — безгрижно сви рамене Мили. — Освен това всичките онези старинни мебели, които купих в Париж, спешно се нуждаят от нов дом. Намери добър декоратор, който да стегне къщата, мило момиче. И му кажи, че я искам готова за вчера. В противен случай е уволнен. Ясно ли е?

— И сама съзнаваш, че отново действаш импулсивно, Мили — предупреди я Беа. — По-късно ще се разкайваш. Както винаги.

Мили поклати глава и русите й къдрици се разлюляха.

— О, не, мило момиче. Този път няма да съжалявам. — Усмихна се едва-едва, махна им с ръка и спокойно се упъти към масата за бридж.

 

 

— Даже и за Мили подобна постъпка е откачена — нервно промърмори Беа, докато двамата с Ник чакаха пазачът да им отвори портата. — Зная, че тя наистина е богата и може да си позволи да задоволи всеки свой каприз, но — тя сви рамене — да не желае поне да я разгледа!

— Това наистина е доста скъп каприз. — Ник учудено надникна зад портата. — Имаш ли представа каква е площта на имението? И колко струва един хектар земя по тия места?

— Нямам. Нито пък тя. Точно за това става дума, Ник. Мили не знае нищо за тази къща. Защо тогава иска да я купи?

— Може би защото ти си влюбена в това място.

Беа поклати глава.

— Няма начин. Тя я купува, защото е влюбена в миналото. Мили е една възрастна дама, която се опитва да съживи младостта си.

Ник погледна Беа, толкова млада и красива, с позлатена от слънцето пухкава коса, и си помисли, че тя греши. Смяташе, че самотната стара Мили Ренуик бе открила в Беа внучката, която никога не бе имала. Може би това се дължеше на ужасното произшествие на Беа. Загубата на паметта й я бе направила толкова самотна и уязвима, че — Ник бе готов да се обзаложи за това — Мили се опитваше да я направи щастлива и да й помогне да си възвърне паметта. И ако за целта трябваше да купи тази вила, какво толкова!

Последваха стария пазач по алеята и когато най-сетне зърна вила Мимоза, Ник леко подсвирна от възхищение. Беа не бе преувеличила красотата й. Розовата къща приличаше на празнична торта с просторните си тераси, украсени с колони, с галерията и мраморните балкони. Но разрухата беше навсякъде — избелелите зелени жалузи висяха накриво, много стъкла бяха изпочупени, по мраморните тераси имаше стотици пукнатини. Обраслите с трева морави се спускаха по хълма към морето, старите розови храсти се опитваха да се преборят с избуялите тропически растения и орлови нокти, съперничеха си с мимозите и тамарикса.

От една изкуствена пещера на хълма зад къщата извираше малък поток, който весело бълбукаше надолу по склона. Празен каменен фонтан, украсен с порутени нимфи и делфини, надничаше тъжно иззад избуялите, някога кадифено меки треви на моравата. Малка горичка от стари сребристи маслинени дървета тихо простенваше от лекия полъх на вятъра, който образуваше леки вълнички по лазурната повърхност на морето.

Ник хвана ръката на Беа. Двамата стояха неподвижно загледани във вилата, която бе успяла да ги омагьоса. Беше като любов от пръв поглед. Той вече си я представяше в целия й блясък: розовите гипсови стени, заблестели прясно боядисани, подновените стъкла, отразили залеза, старите жалузи, отворени широко, за да допуснат бриза в стаите. Почти можеше да долови аромата на прясно окосена трева, да чуе ромона на водата във фонтана.

Влязоха ръка за ръка в антрето и се загледаха в голямото вито стълбище. Ник поклати глава и се намръщи озадачено.

— Тук нещо не е на ред. Виждаш ли широката площадка по средата на стълбището? Има и още една, по-малка, близо до върха. Как е могла мадам Льоконт да се изтърколи от върха до подножието на стълбището, без да се спре на площадката?

— Може да е паднала от средата, а вестниците да са отразили случая неправилно? Нали знаеш как става понякога.

— Чудя се — замислено промълви Ник. — Имам чувството, че тук се крие нещо повече. Хайде да видим какво може да ни каже пазачът.

Възрастният мъж ги чакаше отвън. Беше откъснал една роза за Беа. Беше голяма, с тъмночервени кадифени листенца. Тя му се усмихна с благодарност и вдъхна забравения аромат на мускус и тамян.

— Това бяха любимите рози на мадам Льоконт — усмихнато й рече пазачът. — Тя много обичаше аромата им.

Но той знаеше малко за злополуката.

— Не видях как стана, господине — отговори. — Не забравяйте, че бях още момче. Ходех на училище и живеех със семейството си в селото. Бяхме бедни и работех като помощник на градинаря, за да изкарам малко допълнителни пари. — Той се замисли дълбоко. После добави: — Имаше един журналист, който пристигна тук след трагедията. Беше много млад, едва ли беше много по-голям от мен. Той написа статията за Матен, но дали е все още жив, само един Господ знае…

Секретарката на вестник Матен в Ница беше много отзивчива. Каза им, че естествено познава журналиста. Всички познават господин Маркан. В продължение на много години, чак до пенсионирането си, той бил един от най-известните репортери в района. Естествено, че е още жив. Жив и здрав. И обикновено може да бъде намерен в кафенето При стария моряк в Антиб, където от петнайсет години насам прекарва всяка сутрин.

Намериха Аристид Маркан седнал удобно на обичайната си маса на терасата да отпива по малко от чашата си с мастика. Той чевръсто се изправи, когато му се представиха, и дари Беа с преценяващ, типично галски поглед. Може и да беше стар, но все още беше красив и пъргав и облечен като конте — панамена шапка, безупречно изгладени бели панталони, тъмносиньо ленено сако. А и истинският французин никога не остарява дотолкова, че да не оцени по достойнство една красива млада жена.

— Странно е, че ме питате за този случай. — Той се обърна към Ник, приел поканата му за още едно питие. — Миналия ден си мислех за вила Мимоза. Чух, че най-сетне била обявена за продан.

— Една наша приятелка възнамерява да я купи — осведоми го Ник. — Чухме обаче, че там е станала някаква трагедия. — Той обясни, че е журналист, който събира материал за книгата си за престъпленията по Ривиерата. — Така че ще оценя всяка информация, която бихте могъл да ми дадете. — Погледна го с надежда.

— Онова, което се случи във вила Мимоза, е много странно — започна господин Маркан. — Много по-странно, отколкото можете да си представите. Но от тогава мина много време, подробностите вече едва ли имат значение. Така че ще ви разкажа.

Двамата се наведоха напред, очаквайки с нетърпение разказа му. Той бавно отпи от мастиката, докато подреждаше мислите си.

— В ония години животът по Ривиерата започваше да се променя — най-сетне поде мъжът. — Хората се тълпяха тук — не само в зимните курорти на Ница и Кан, но и по плажовете през лятото. Шанел, естествено, даде тон на цялата тази лудост. През 1922 година, почерняла като юнга, тя пристигна тук с яхтата на херцога на Уестминстър. После пристигнаха американците — Коул Портър[1], семейство Мърфи, семейство Фицджералд. Надойдоха и светските особи от Париж.

Това беше началото на цяла една нова ера — на излежаване по плажовете, на бански костюми, размъкнати шапки и силни напитки. Тогава тук имаше само един малък хотел — Кап — и няколко стари вили в Антиб. И изведнъж елегантните млади семейства надомъкнаха децата си и гувернантките им. Построиха екстравагантни вили, проектирани от известни парижки архитекти — бели, сини, зелени, с хладни мраморни подове и канапета с дамаска от черен атлаз. Поставиха огромни раирани чадъри край новите си басейни с изглед към морето. Превърнаха каменистите хълмове в красиви градини, засадиха ги с големи палми и други, вече разлистени дървета. Всичко ставаше веднага — никой нямаше време да чака растенията и дърветата да пораснат. Те искаха всичко и го искаха веднага.

— Ах, мои мили младежи — замислено промълви той — не можете да си представите дори какъв беше животът тогава — необуздан, почти езически див. Слънцето сякаш изсушаваше мозъците им, освобождаваше ги от задръжките им. Беше време на лудешки нудистки партита по плажа, на танци до зазоряване в никнещите като гъби клубове. На умопомрачителни печалби и катастрофални загуби в казината. Хората пиеха бледорозово вино и прекарваха часове наред по терасата на хотел Кап.

В поизбелелите сини очи на Аристид Маркан се мярна сянка на съжаление.

— Да, господине — тихо промълви той. — Това беше време за любов. За споделена страст зад прозорци със спуснати зелени жалузи в дългите, топли летни следобеди. Но тази жена, мадам Льоконт, така и не стана част от всичко това. Винаги беше аутсайдер. Едра и тромава жена на средна възраст, която се храни сама на терасата, а след това се прибира във вилата си. Винаги сама. Може да е прекарвала вечерите под звездите на балкона си, загледана с копнеж в луната и кадифеното среднощно небе, изпълнена с мечти за любов и романтика. И макар всички да я наричаха мадам Льоконт, любезното им отношение се дължеше единствено на възрастта и финансовото й положение. Иначе тя си беше просто la celibataire. Старата мома.

Беа ахна от възмущение.

— Каква жестокост — прошепна тя. Възрастният мъж кимна.

— Така е. Но онова бяха повърхностни хора, които водеха празен, бляскав живот. За да бъде допуснат в привилегирования им кръг, човек трябваше да притежава красота, изискан стил или талант, или пък аристократично име. Трябваше да е писател, художник или композитор, комедийна звезда, принц или херцог. Само парите не бяха достатъчни.

Ник поръча още една мастика. Докато отпиваше от нея, възрастният човек им разказа, че мадам Льоконт била дъщеря на обикновен човек от Марсилия, който, благодарение на собствената си изобретателност и предприемчивост, бе натрупал цяло състояние от търговия с оръжия. Оженил се късно, а когато се родила дъщеря му, я нарекъл Мари-Антоанет, защото тя била неговата малка принцеса. Наел гувернантки, които я гледали и образовали в дома им. Обожавал я толкова много, че се измъчвал от постоянен страх да не я загуби заради някой друг мъж. Жена му починала рано. А по-късно, когато се споминал и той, Мари-Антоанет, която вече наближавала четирийсетте, останала съвсем сама на света.

— Тя изобщо не беше красива — каза им господин Маркан. — Беше едра, набита жена с черна коса, която нямаше никакъв блясък. Очите й бяха черни, веждите — дебели. Лицето й беше дълго и тясно с две нелепи трапчинки, които според уличните гамени приличали на дупки, образувани при пикня в сняг. Тя, естествено, сякаш не съзнаваше, че не е красива. Нали разбирате, през целия си живот е била закриляна и предпазвана от баща си. А той толкова често й повтарял, че е истинска красавица, че тя сигурно е виждала друго лице, когато е заставала пред огледалото. Разбрала горчивата истина много по-късно — когато след смъртта му останала сама във вила Мимоза.

Баща й построил къщата за нея през 1922 година, защото тя обичала слънцето и чистия въздух и не харесвала големия им апартамент в Рим. А след смъртта му наследила всичко. На четирийсет години старата мома се оказала богата наследница.

Спомням си първата си среща с нея. С бледа кожа, натежала фигура и едър бюст, тя носеше прекалено младежки дрехи — модната линия от 1920 година — които никак не й подхождаха. — Господин Маркан погледна Ник и изразително сви рамене. — Да си кажа честно, приличаше на селянка. Една черна рокля и селски шал и никой не би се досетил, че е богата наследница.

И тогава любовта се появи в живота й. Той беше американец — рус, красив и много по-млад от нея. Всички казваха, че е зестрогонец, но дори и да беше такъв, не му личеше. Или пък беше изключително умен и хитър. Когато излизаше с нея, изобщо не сваляше очи от лицето й. Не поглеждаше дори към младите красавици, които се увъртаха около него.

Навсякъде ходеха заедно, посещаваха най-изисканите кафенета и клубове. Тя купи нова яхта и те започнаха да обикалят около залива, като спираха за обяд в някое малко ресторантче по плажа. Той я придружаваше в магазините и я съветваше при избора й на дрехи. Направи нов обков на старомодните й бижута. Убеди я да си купи кола — открито Бугати, разбира се, колата, която всички искаха по онова време — червена, с гълъбовосива тапицерия. И тя се научи да я кара. Той така и не седна зад волана — винаги шофираше тя, така че никой не можеше да го обвини, че му е купила кола. Той сякаш не искаше нищо от нея. Освен сърцето й.

Отидоха заедно до Париж и се ожениха. После той я отведе у дома си. Тук паметта ми нещо ми изневерява. Но само година по-късно тя се върна. Сама и в напреднала бременност. Не забравяйте, че тя беше четирийсетгодишна — твърде стара, според тогавашните разбирания, за да създаде семейство.

Естествено, клюките тръгнаха веднага. Спомням си, че слугите разказваха, че изглеждала бледа и болна, че нещо в очите й им напомняло за обезумяло от ужас животно — като онези, които бяха виждали в кланицата в Марсилия. Онези животни знаеха, че са белязани да умрат, повтаряха слугите.

Аз самият също я срещнах веднъж. Връщаше се от кабинета на лекаря си в Кан. Тогава бях млад и впечатлителен и ми се стори, че тя също знае, че е белязана да умре. Видях я в големите й, тъмни, празни очи. Смъртта.

Красивият съпруг се върна. Слугите казваха, че се държал като светец, че я обсипвал с внимание и доброта, с цветя, подаръци, любов. А тя го отбягвала. Разхождала се из градината сама. Хранела се сама в стаята си. Спяла сама. Но пък, в края на краищата, тя беше бременна жена — нормално беше да е уморена, раздразнителна, неуравновесена… особено на нейната възраст.

Бебето се роди. Момче. А няколко седмици по-късно тя падна по стълбите. И аз се оказах прав. Смъртта я беше белязала.

Господин Маркан примирено сви тесните си рамене.

— Тъжна история, казвате. Да. Много тъжна. — Той се умълча и продължи замислено да отпива от питието си.

Беа въздъхна дълбоко. Едва не се разплака.

— Има и още нещо, нали? — отбеляза Ник. — Случило се е и още нещо.

Маркан кимна.

— Вие притежавате журналистически инстинкт. А и това се случи толкова отдавна. Кому бих навредил, ако ви разкажа всичко? Тогава бях много млад. Репортер на най-ниското стъпало в кариерата. Нея вечер работих до късно. Бях останал сам в редакцията, за да напиша материала си — раждания, смърти, сватби, незначителни светски събития. Все още не бях дорасъл до бляскавите светски приеми и скандали. Да не говорим за истинските новини. Аз бях момче за всичко — репортерът, когото изпращаха в случаите, в които не разполагаха с някой по-добър. Съобщението дойде от един от слугите във вила Мимоза. В къщата станала злополука. Старата мома била мъртва.

Това беше голямата ми възможност. Хвърлих се на велосипеда и се понесох по улиците на заспалия град, по крайбрежния път и нагоре по хълма към вилата. От прозорците на долния етаж струеше светлина, моравата и терасите бяха осветени. Обстановката изглеждаше направо празнична — човек би си помислил, че в къщата има празненство. Позвъних и зачаках. Никой не дойде да ми отвори. По-късно разбрах, че съпругът накарал всички слуги да си легнат. Бутнах входната врата и тя се отвори. Влязох в антрето и се озовах пред тялото на la celibataire.

Лежеше по очи на мраморния под. Намираше се на известно разстояние от подножието на стълбището. Спомням си, тогава си помислих, че някой сигурно я е преместил след падането. Сърцето ми сякаш се качи в гърлото, когато забелязах грозната, лепкава маса, представляваща задната част на главата й. В този момент съпругът внезапно се появи от библиотеката.

Беше облечен с копринен халат. Държеше голяма пура, стоеше там, пушеше хладнокръвно и гледаше тялото. Зачудих се на твърдостта му. Човек никога не знае как би реагирал на голям шок или скръб. Той очевидно владееше емоциите си и в онзи момент му се възхитих.

Тогава той ме забеляза и в очите му проблесна гняв. Кой, по дяволите, сте вие? поиска да узнае той. Махайте се оттук. Как се осмелявате да се натрапвате в дома ми? Никой няма право да влиза в тази къща, освен шефа на полицията. Той заплашително тръгна към мен и аз изтичах навън, сипейки извинения. Да не сте посмели да се върнете пак, изкрещя той. Но аз бях начинаещ репортер, попаднал на пикантна новина, и не смятах да се отказвам толкова лесно.

Скрих се в храстите под прозореца и зачаках. Пристигна шефът на полицията. Караше собствената си кола, а не полицейската. По всичко личеше, че е тръгнал много набързо. Влезе вътре и затвори вратата след себе си. Аз надникнах през прозореца, напрягайки се да доловя разговора им.

Съпругът сърдечно го поздрави, усмихна му се, подаде му ръка. Наля му щедра доза бренди и му разказа какво се е случило. Той самият не бил свидетел на злополуката. Не могъл да заспи и отишъл да почете в библиотеката. Чул вик, а после чул и трополенето от падането. Нараняванията й изглеждали малко необичайни, особено зеещата рана на тила й, но очевидно можело да се намери някакво обяснение за това. Защо ние двамата не отидем в библиотеката, за да обсъдим въпроса? Може би бихте приели още едно питие? Пура? предложи той.

Аристид Маркан замълча за момент, после погледна Ник и продължи:

— И тогава, господине, той направи нещо, от което кръвта ми се смрази. Виждал съм много жертви и много убийци през журналистическата си кариера, но никога повече не станах свидетел на такова безсърдечие.

Тялото на Мари-Антоанет се намираше между него и шефа на полицията. Тя продължаваше да си лежи там, кръвта и мозъкът й бяха разплескани по мраморния под. А съпругът й прескочи смачканата й глава, сякаш тя беше само едно килимче от тигрова кожа. От мен да го знаете, господине, но хората обикновено стоят настрана от мъртвото тяло, внимателно го заобикалят. Никога не престъпват отгоре му. А тя му беше съпруга!

Продължих да надничам през прозореца. Те разговаряха, пушеха пури, пиеха добро бренди. На лицата им имаше усмивки, сякаш това беше светско посещение и сякаш съпругата на домакина не лежеше мъртва в антрето. Затова аз отново се промъкнах вътре, приближих се на пръсти и огледах трупа. И тогава разбрах, че изобщо не бе паднала. На тила на главата й зееше голяма дупка. Голяма, червена дупка, причинена — сигурен бях в това — от куршум.

Шефът на полицията си тръгна час по-късно. Стиснаха си ръцете на входната врата. Тялото беше откарано в погребален дом и затворено в ковчег. Нямаше никакво разследване. Шефът на полицията обяви, че става дума за злополука. Погребаха я на следващия ден. И това бе всичко. Само че аз знаех, че е била убита. И смятах, че е била убита от съпруга си.

Маркан сви рамене, забелязал изумлението в очите им.

— Можете да си кажете, че просто съм бил младо момче с развинтено въображение. Тогава ми обяснете как стана така, че шефът на полицията, местен човек, който през целия си живот бе притежавал само един скромен апартамент, внезапно се пенсионира, оправдавайки се с разклатеното си здраве? После си купи страхотна вила край Марсилия. В гаража му се появи елегантен нов автомобил, а в банковата му сметка — достатъчно пари, за да преживее в разкош остатъка от живота си.

Ник имаше безброй въпроси. Искаше да разбере името на съпруга и родното му място, да узнае какво се е случило с него след това. А с бебето?

Възрастният мъж поклати глава.

— Така и не разбрах. Разказах на моя шеф какво съм видял, а той ми заяви, че съм се побъркал. Предупреди ме, че ще ме уволни, ако още веднъж спомена и дума за това. — Той философски сви рамене. — И нещата си останаха каквито бяха. Аз бях млад. Кариерата ми беше пред мен… Освен това, не можех да направя абсолютно нищо. Нищо не можех да докажа. А сега това са само бръщолевенията на един стар човек. Мога обаче да ви кажа, че съпругът си тръгна още в деня на погребението. И остави сина си, който беше само на няколко седмици, на грижите на една английска гувернантка. Все още си спомням името й — бавачката Биъл.

Те продължиха да живеят сами в тази зловеща вила. Само със слугите. Често ги срещахме по крайбрежния път в големия сребрист Ролс на мадам Льоконт. Спомням си, че бавачката беше много стриктна. През зимата носеше сиво палто, черни обувки и една от онези смешни английски кръгли шапки с периферия. През лятото винаги бе облечена с безупречно бяла, колосана престилка и синя рокля. Шапката беше от същия модел, само че сламена. Обувките пък бяха удобни и бели. Никога не се усмихваше, само от време на време кимаше студено за поздрав. Тя и момчето бяха обвити в някаква загадъчност, макар че слугите не може да не са клюкарствали и за тях. Всички слуги го правят.

Онова, което мога да ви кажа със сигурност, е, че бавачката Биъл се върна тук години по-късно. Имаше къщичка в подножието на хълма. Там преживя последните си години, грижейки се за розите си. И за спомените си, предполагам. Както и да е, господине, но тя е все още там. Къщичката й. Никой не влиза в нея. Доколкото зная, всичко си е така, както го е оставила. Може би там ще намерите някои от отговорите, които търсите.

Бележки

[1] Коул Портър (1839–1964) — американски автор на песни. — Б.пр.