Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (6)

Глава 5

— Ти си млада. — Доктор Нийдмън дойде да поговори с момичето по-късно на следващата сутрин. — Здрава като кон. Само един счупен череп не може да те убие.

— Но конете ги застрелват, за да ги убият, нали? — проплака тя. — А мен са ме бутнали от някаква скала.

Нийдмън въздъхна. Детектив Махони се бе обадил и бе настоял да разпита момичето по-рано същата сутрин. Ето защо тя бе толкова разстроена.

— Не вярвай на всичко, което ти казват ченгетата. — Лекарят се усмихна окуражително. — Може би просто си излязла да се поразходиш и си паднала. В края на краищата, кой би поискал да нарани толкова хубаво момиче като теб?

— Не зная — простичко отвърна тя. — Но пък и не зная коя съм. Ако можех да разбера коя съм, може би щях да се сетя защо някой би искал да ме убие.

Някой почука на вратата и в следващия миг Фил Фостър влезе в стаята. Ядосаните й сини очи срещнаха погледа на Нийдмън.

— Чух, че Махони е бил тук — сърдито започна тя. — Поиска ли разрешение, за да говори с пациентката?

— За нещастие, поиска. Каза, че си му отпуснала четирийсет и осем часа и че всяка пропусната минута прави работата му все по-трудна. Сега, когато пациентката е вече в съзнание, седи в леглото си и е напълно контактна, той подхвърли, че може да ни обвини, че се опитваме да пречим на разследването. Трябваше да се съглася, макар че не одобрявам методите му.

Фил изсумтя сърдито. Тя подаде един пакет от Сакс^[1] на момичето и я целуна по бузата.

— За теб е. За да те поразкрасим преди момента на истината. — После се обърна към Нийдмън: — Днес нашата пациентка ще види ръкоделието ти.

Нийдмън се разсмя и се изправи да си върви.

— Извинявай за подстрижката. — Той се обърна към болната. — Но съм най-добрият в нашия бизнес. След няколко месеца няма дори да си спомняш, че сме те кърпили.

— О, надявам се да е така — отвърна тя. Изглеждаше разтревожена и те двамата се разсмяха.

— Най-напред ще свалим болничната нощница и ще те облечем в нещо по-красиво — рече Фил. — Сестрата ще ти помогне да се преоблечеш, а аз ще се върна след минута.

Момичето я изпрати с поглед, пълен с изумление. После отвори пакета и разви бялата хартия. Усмихна се с удоволствие, когато видя бледорозовата коприна и дантела.

— Колко е красива — промълви тя и докосна с ръка гладката тъкан. — Прекрасна е.

Фил стоеше пред телефонния автомат във фоайето и нетърпеливо потропваше с крак, докато чакаше Франко Махони да отговори на обаждането й.

— Ти наруши уговорката ни, Махони — заяви тя, когато той най-после се обади. — Избърза със седем часа. Да не говорим за повторната преценка, за която се бяхме споразумели.

— Обсъдих всичко с лекуващия хирург — отвърна й хладно той. — Той ми даде разрешение. Естествено, ако не ми бе позволил, нямаше да проведа разпита.

Фил скръцна със зъби. Той беше арогантно, високомерно копеле и може би бе причинил неописуема вреда на пациентката й.

— По дяволите, човече, какво я пита? Защо поне не ми позволи да присъствам и аз?

— Ей, ей, аз не съм някой грубиян. Държах се съвсем внимателно. Изобщо не съм я притискал, за бога! Попитах я какво знае за случилото се и тя ми каза нищо. Попитах я как се казва, а тя отговори, че не знае. Не можах да преценя дали говори истината, или просто го увърта. Ти си специалист по тези въпроси, ти ще ми кажеш.

— Разбира се, че не го увърта, идиот такъв! Момичето е силно травмирано. Не си спомня нищо, защото подсъзнателно не желае да си спомни. Избутала е всичко в дълбините на съзнанието си и е поставила знак Влизането забранено. А аз съм убедена, че паметта й няма да се възвърне изведнъж просто ей така. Не и преди да се случи нещо, което да раздвижи спомените й.

— И какво ще стане тогава?

— Какво ще стане ли? — Фил се замисли. — Ами дано да има някой край нея, за да събере парчетата, на които ще се разпадне, когато узнае всичко. — Още докато го казваше, Фил знаеше, че тя ще е този някой.

Затвори телефона и бавно се върна в стаята на пациентката.

Тя седеше усмихната, облечена в новата розова нощница. Вгледа се настойчиво в лицето на Фил, опитвайки се да долови реакцията й.

— Сега изглеждаш по-добре — кимна одобрително Фил. — Реших, че това може би е единственият период в живота ти, в който можеш да си позволиш да носиш розово. — Тя се усмихна. — Когато косата ти порасне, отново ще се върнеш към сините тонове.

— Красива е. Благодаря ти. Но не беше нужно… Искам да кажа, че аз не съм ти никаква.

— Разбира се, че си. Ти си много важна за всички в тази болница. Дойде при нас изпотрошена, а ние те сглобихме отново. Е, готова ли си да видиш как изглеждаш?

Неспокойните очи на момичето срещнаха погледа й.

— Толкова ли е зле? — прошепна тя, внезапно уплашена.

— Не изглеждаш прекрасно — призна Фил. — Истината е, че лицето ти е подуто и лошо натъртено, но нямаш сериозни увреждания. Все още си имаш носа, с който си се родила, ушите ти са на мястото си, не си изгубила нито един зъб. С други думи, не се е случило нищо, което времето и порасналата ти коса да не могат да поправят. Само се подготви за белезите, които ще видиш по черепа си. И за това, че главата ти е съвсем гола.

Фил вдигна огледалото. Момичето се огледа. От очите й бликнаха сълзи.

— Спокойно — ласкаво промълви Фил.

— Но аз не я познавам — мъчително прошепна тя. — Не познавам това момиче.

Фил извади една книжна кърпичка и избърса сълзите й.

— Ще я познаеш. Някой ден, съвсем скоро. Аз ще ти помогна да намериш себе си. Обещавам. А и в този момент ти не приличаш съвсем на себе си. — Даде си сметка, че й говори като на малко момиче. А после изведнъж усети, че е готова да заплаче.

— Защо си толкова добра с мен? — попита момичето и притисна глава към хладната ръка на Фил. — Аз съм никоя. Нищо. Човек без самоличност, без име. Не е нужно да си толкова добра с мен. Ти си много заета, преуспяваща, известна. Защо си губиш време то с мен?

— Защото имам златно сърце — отвърна шеговито Фил.

— Не, не е това. Има и още нещо, нали?

Фил кимна.

— Ще ми кажеш ли?

Сега момичето държеше ръката й. Ролите се бяха сменили. Фил усети болка в гърдите, мускулите на врата й се схванаха от напрежение.

Когато заговори, гласът й леко трепереше.

— Може би някой ден. Когато се почувстваш по-добре. — Тя се овладя и бързо додаде: — Май забравих правилата. Ти си пациентката. А аз съм лекарят, който е тук, за да ти помогне. Не обратното.

Погледнаха се в очите. Фил преглътна сълзите си и посегна за кърпичка.

— Ако след случилото се все още си готова да ме приемеш за свой лекар, може и наистина да се окажеш луда.

— Гримът ти тече — нежно рече момичето.

— Е, толкова за спиралите, които не се размазвали.

Двете се усмихнаха, Фил протегна ръце и я прегърна.

— Просто почувствах, че имаш нужда от близък приятел. Защо да не съм аз?

— Не мога да се сетя за някой по-добър.

Очите им отново се срещнаха.

— Освен може би мама — замислено додаде момичето.