Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (4)

Глава 3

Момичето се спускаше с главоломна скорост по някакъв тъмен тунел, все по-бързо и по-бързо се носеше към ярката светлина, която блестеше в края му. Тя имаше нужда от тази светлина, отчаяно се нуждаеше от нея, но колкото и бързо да се спускаше по тунела, светлинката си оставаше все толкова далеч. Но тя знаеше, че не бива да се отказва, трябва да я догони… там беше мястото й. По-бързо, повтаряше си тя, по-бързо полети към нея… а после започна да пада. Господи, как падаше, носеше се надолу с разперени ръце. Вятърът свистеше в ушите й, докато тя се сгромолясваше в пропастта, от която знаеше, че никога няма да се измъкне.

— Не — изпищя тя. — Не, не, не…

— Всичко е наред, скъпа, ти си добре. Не се притеснявай за нищо.

Тя се опита да отвори очи, но клепачите й тежаха като олово. Не можеше да се помръдне, не чувстваше нищо. Нямаше смисъл да бърза толкова да достигне светлинката. В края на краищата вече бе мъртва.

— Не искам да умирам — извика тя, задавена от мъка. — Не искам да бъда…

— Не си мъртва, скъпа. — Сестрата се опита да я успокои. — Намираш се в болницата. Претърпяла си злополука, но ще се оправиш. Не се притеснявай за нищо.

Момичето не й повярва. Знаеше, че пропастта я очаква.

— Защо тогава не мога да отворя очи? — дрезгаво прошепна тя.

— И това ще стане, скъпа. Ще ги отвориш. Нужно е малко време. Сега трябва само да лежиш спокойно. Да си почиваш. Лекарят ще дойде всеки момент.

Момичето лежеше неподвижно, заслушано в звуците около себе си: тихото бръмчене и пиукане на машините, шумоленето на колосан памучен плат, леките стъпки на сестрата и потропването на гумените й подметки. Освен това долавяше и най-различни миризми: болничната миризма на дезинфектанти и сапун. И някакъв приятен, сладък аромат на цветя, който й се струваше натрапчиво познат. Толкова уханен, толкова деликатен, толкова… познат. Но тя не можеше да си спомни какъв точно.

В безсилието си завъртя глава на възглавницата и изпъшка, когато в основата на черепа й я проряза болка, остра като нож, а после избухна някъде в мозъка й.

— Лежи спокойно, скъпа. — Сестрата я натисна върху възглавницата. — Ето, лекарят дойде. — В гласа й се прокрадна облекчение.

Момичето разпозна звука на нечии забързани стъпки, хладна ръка докосна нейната, внимателни пръсти премериха пулса й.

— Е, млада госпожице, много сме щастливи, че отново си сред нас. — Гласът на лекаря беше звънлив, съзнателно весел, окуражителен.

— Защо? — попита тя с новия си, странно предрезгавял глас. — Нима смятахте, че ще умра?

Той се разсмя искрено и непринудено и тя се усети, че собствената й уста се разтяга в усмивка.

— Ние полагаме дяволски сериозни усилия, за да не позволим на красивите пациентки да измират в ръцете ни — пошегува се той.

— Мъжки шовинист — прошепна тя и го чу да се смее отново. — Истината — примоли се тя. — Моля ви, кажете ми истината.

Почувства колебанието му. После чу думите му:

— Претърпяла си злополука. Била си ранена. Счупени ребра. Разкъсан далак… трябваше да го махнем…

— Главата ми — продължи да настоява тя. — Какво се е случило с главата ми?

— Фрактури на черепа. На две места. Оперирахме те и оправихме всичко. Сега си като нова.

— Тогава защо — жаловито проплака тя — не мога да отворя очи?

Той повдигна левия й клепач и насочи сноп светлина към окото й. Тя го усети някъде в задната част на мозъка си, светлината задейства спомените й за слънцето, за ярки летни дни. Може би в края на краищата бе излязла от тъмния тунел?

— Истински ли сте? — прошепна тя, все още неспособна да повярва на онова, което бе чула.

Той стисна и двете й ръце. Пръстите му бяха силни, човешки, вдъхващи сигурност и спокойствие.

— Намираш се в Обединената болница на Сан Франциско. Беше в кома почти три седмици. Но си напълно жива. Единственото, което трябва да направиш сега, е да оздравееш. И не се притеснявай, че не можеш да отвориш очи. Съвсем скоро и това ще стане и тогава ще можеш да ни видиш. Междувременно си почини. Може би по-късно пак ще си поговорим. Тогава ще ни кажеш коя си.

— И коя съм аз?

— По-късно — настоя той. — Не мисли за това сега.

Тя чу стъпките му, които се отдалечаваха от леглото, чу го да прошепва няколко думи на сестрата, долови затварянето на вратата. Последва пълна тишина и тя разбра, че е сама.

Лекарят каза, че е претърпяла злополука. Три седмици в кома. В Сан Франциско. В Сан Франциско ли се намираше домът й? В продължение на минута тя обмисли тази възможност. През съзнанието й пробягаха смътни спомени за Телеграф Хил, за сградата Трансамерика, за моста Голдън Гейт. Познаваш този град, победоносно заключи тя. Но защо нямаше никакъв спомен за тази болница? Не знаеше нито къде се намира, нито пък какво се бе случило, за да се озове в болничната стая.

Злополука. Тя се замисли над думата, представяйки си автомобилна катастрофа, острото скърцане на метал, пронизителния трясък на счупено стъкло, свирене на спирачки и миризма на изгоряла гума, но всичко това беше като филм без герой — не означаваше нищо за нея. Не си спомняше. Момичето потрепери. А може би така беше по-добре.

Лекарят й каза, че е имала наранявания на главата, претърпяла е мозъчна операция… Неспокойно помръдна глава, острата болка отново запълзя нагоре в мозъка й и тя простена. И тогава се сети. Не може да отвори очи, защото лицето й е било размазано. Държаха я упоена, защото не искаха да види следите от ужасните наранявания…

Опита се да повдигне ръка, да опипа лицето си, да проследи белезите с пръстите си, но ръката й бе прикована с игли към системата и апаратите, с които я поддържаха.

През затворените й клепачи се процедиха сълзи на отчаяние, оставиха горещи, солени следи по бузите й, стекоха се в ушите й. Приличам на малко дете, помисли си тя. Лежа в леглото си, плача в тъмнината, викам майка си… само че нямаше никаква майка.

— Мамо? — несигурно промълви тя. Знаеше обаче, че майка й не е тук. Опита се да извика образа й в съзнанието си, но не успя. Това е страшно, озадачено си помисли тя. Мога да си спомня как изглежда сградата Трансам, представям си моста Голдън Гейт, но не мога да си спомня лицето на собствената си майка. Не мога да си спомня името й дори.

Моето име. Опита се да се пребори с тъмнината в главата си, да намери отговор на този въпрос. Нямаше такъв. Само пустотата и тъмният тунел, който заплашваше да я повлече отново, далеч от светлината, далеч от спомените. Далеч от живота.

— Скоро ще се оправиш, скъпа. — В гласа на сестрата се долавяше усмивка. — Може би утре ще свалим някои системи, ще те откачим от част от машините. А ако си послушна, може да получиш и малко сладолед за вечеря.

— Не обичам сладолед — автоматично отвърна тя.

— Е, тогава замразено кисело мляко. Него го обичаш, нали?

Обичаше ли го? Не можеше да си спомни, макар че само преди миг се бе сетила, че не обича сладолед.

Паниката я принуди да отвори очи. Клепачите й бавно се повдигнаха, подобно на завеса в кинотеатър, и пред погледа й се откри затъмнената стая, която, въпреки всичко, й се стори прекалено ярка. Постепенно всичко застана на фокус. Някаква жена се наведе над нея, светлината зад главата й блестеше като ореол.

Имаше лице на мадона. Бледа кожа, тъмна коса; червени устни, на които играеше дружелюбна усмивка. Почувства хладната й ръка върху челото си. Мадоната проговори:

— Здравей. Радвам се най-после да те видя будна. Аз съм Фил Фостър.

Момичето се вкопчи в ръката й така, сякаш тя бе единствената й връзка с живота.

— Фил — прошепна тя. — Ти сигурно ме познаваш. Кажи ми коя съм.