Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (34)

Глава 33

Фил изчака да заглъхне шумът от отдалечаващата се кола и едва тогава изтича в стаята си и започна бързо да прибира багажа си. Телефонира на летището и си запази място за първия възможен полет. После се обади за такси. Започна нервно да обикаля из стаята си в очакване на колата. Мълчалив китайски слуга се появи изневиделица, за да й помогне с багажа, и тя, изненадана, се зачуди как бе разбрал, че си заминава. Реши, че вероятно е подслушал разговорите й, замислена за всичко онова, което слугите биха могли да чуят в тази къща.

Поколеба се на вратата. Представи си какво би могъл да направи Брад, когато разбере, че си е заминала без всякакви обяснения. Реши да му остави бележка: Брад, по-добре ще е да не се виждаме повече. С нищо не мога да ти помогна.

Даде я на слугата и бързо се качи в таксито. През целия път поглеждаше през рамо назад — очакваше едва ли не да го види да препуска след нея, следван по петите от злобния си доберман.

Когато пристигна на летището, полетът й бе вече обявен. Тя бързо зае мястото си. Въздъхна с облекчение, когато вратите най-после се затвориха. Едва не се разплака, когато си даде сметка колко уплашена е била в действителност. Не й се искаше даже да мисли върху последните думи на Брад — та той я бе объркал с Ребека! Искаше единствено да заспи и да се събуди след пет часа в Сан Франциско. После щеше да се види с Махони. Потрепери от уплаха. О, Господи, помисли си Фил, наистина имам нужда от Махони.

 

 

Беше неделя и Махони дежуреше в спокойната смяна от осем сутринта до четири след обяд. В един момент той реши, че часовникът сигурно е спрял още преди няколко часа. Може би трябваше да е благодарен, че наркопласьорите, извършителите на въоръжени грабежи и убийците го бяха оставили да си отдъхне, но пък времето се влачеше едва-едва.

Захвана се с компютъра и пак стигна до името на Брад Кейн. Беше отделил много време на подробностите в биографията му, защото имаше нещо у господин Хавай, което не му даваше мира. А ето че бе намерил и потвърждение за невъздържания му, буен нрав.

Първият инцидент се случил в колежа. Брад нападнал някакво друго момче в един бар. На пръв поглед нищо необичайно — просто две колежанчета, попрекалили с алкохола. Само че атаката на господин Хавай била особено жестока — той наврял парче счупено стъкло в лицето на другото момче. Брад Кейн бил оправдан, защото баща му успял да му намери изключително хитър адвокат. Жертвата получила обезщетение — размерът на сумата бил запазен в тайна — а Брад Кейн получил два месеца условно.

Няколко години по-късно бил арестуван за притежание на хладно оръжие — нож. Не го бе използвал, но жертвата твърдяла, че е била заплашвана с него. Този път жертвата била жена. Всъщност обикновена проститутка. В Хонолулу. Отново заиграли парите, последвало предупреждение, но нищо повече.

Третият случай бе станал съвсем наскоро. Преди няколко месеца бил убит слуга от домакинството на семейство Кейн. В доклада се казваше, че едно от кучетата на Брад Кейн, доберман, внезапно обезумяло и го нападнало. Брад Кейн собственоръчно застрелял кучето и повикал полиция. Казал им, че бил съсипан от скръб. Жертвата била възрастен мъж, който работел за семейството повече от петдесет години. Брад се извинил, че го чака неотложна работа и трябва да тръгне веднага, но обещал да отговори на всички въпроси на полицията след завръщането си. И го направил — месец по-късно, след като се върнал от Париж. Възрастният човек вече отдавна бил погребан — разходите, естествено, поел Кейн — а разследването било чиста формалност. Показания под клетва, искрено съжаление, изразено по подобаващ начин, и толкова.

Махони въздъхна и изключи компютъра. Един инцидент на младежко насилие след препиване можеше да бъде приет. Два подобни инцидента вече навяваха известни подозрения. Три инцидента в живота на един и същ човек вече бяха прекалено много.

Помисли си дали да не се обади на Фил на Хаваите, за да й каже какво е открил. Искаше да я предупреди, че разкритията никак не му харесват, и да я посъветва да се маха час по-скоро оттам. Точно тогава телефонът иззвъня.

Беше Фил. В слушалката се чуваше някакво бръмчене.

— Обаждам се от самолета — каза тя. — Трябва да те видя, Махони.

— Какво се е случило? — бързо попита той. — Да не те е наранил?

— Не, добре съм. Самолетът ми пристига около три.

— Защо не дойдеш у дома? Ще оставя съобщение на телефонния ти секретар, ако тук възникне нещо.

— Имам нужда от теб, Махони.

— Радвам се да го чуя, докторе. В края на краищата, работата ни е да служим на хората. — Беше му ясно, че тя говори напълно сериозно.

Затвори телефона и в следващия миг той иззвъня отново. Когато вдигна слушалката, един типично английски глас каза:

— Обажда се Ник Ласел. Приятел съм на Беа Френч и Фил Фостър.

— Здравей, Ник — сърдечно отвърна Махони. — Слушал съм много за теб от Беа. И държа да ти кажа, че все хубави неща.

— Не мога да се свържа с Фил — продължи загрижено Ник. — Затова реших, че е по-разумно да се обадя на вас. Ние направихме някои разследвания, свързани с вилата. Предполагам, че Беа ви е разказала. Е, намерихме връзката, която търсихме. Тя си спомни, че малкото момче от хипнотичния й сън е баща й. Той живял във вила Мимоза до петгодишната си възраст. Завел я там, когато тя била четиринайсетгодишна, и й разказал цялата история. Тя е много разстроена, детектив Махони, защото си спомни още, че родителите й са загинали при автомобилна злополука миналата година. Художникът Джон Джоунс е баща й.

Махони подсвирна от изумление. Той познаваше добре произведенията на Джоунс и искрено им се възхищаваше.

— Спомням си, че четох за катастрофата във вестниците — отбеляза той. — Ами останалите членове на семейството?

— Няма такива: Останала е съвсем сама.

Махони се зачуди дали това не е причината, поради която бе изгубила паметта си. Смъртта на единствените й близки хора бе достатъчно сериозна травма.

— Ами какво казва за клисурата Митчъл?

— Точно тук е проблемът. Тя все още не знае кой се е опитал да я убие. Нито пък защо. И това я подлудява. Беше ужасно разстроена, но присъствието на децата като че ли й помогна и сега изглежда по-добре. Въпреки това реших, че ще е по-добре да ви се обадя и да ви уведомя за последните събития. Според Беа вие сте истински приятел.

— Да, приятелчета сме. Макар че когато това се случи, Беа нямаше абсолютно никакви приятели. А от това, което чувам, като че ли и сега не са много. По дяволите, та момичето е дъщеря на известен художник. Сигурно все трябва да е липсвала на някого!

— Тя ми каза, че след погребението искала да остане сама за известно време. Дошла тук, в къщата им в Прованс. Предполагам, че приятелите й са се съобразили с желанието й и никой не я е безпокоил. В края на краищата, тя все пак се върнала в Щатите, в къщата им в Бъркшир, но оттам нататък не си спомня абсолютно нищо.

— Така. Кажи ми пълното й име, Ник, и аз се захващам за работа.

— Казва се Мари-Лаура Льоконт Джоунс. Родена е през 1968 година, а адресът й е Олд Мил, Фейвършъм, Масачузетс. Семейството прекарвало летата в Ле Керезие, близо до Бонию в Прованс.

Махони кимна.

— Благодаря ти, че си бил до нея, Ник. Не я изоставяй. Тя се нуждае от помощ.

Затвори телефона, пусна компютъра и извика дългия списък от имена на жени, долетели от по-топли страни в Сан Франциско през седмицата, в която бе нападната Беа. Бързо ги прегледа. Нищо. Още веднъж изчете дългия списък. И тогава го видя. Срещу името стоеше отметка, че жената е проверена. Проклетите компютри! И те не са непогрешими. И те, подобно на хората, допускаха грешки.

— М. Л. Л. Джоунс — прочете той. — Полет 511 от Хонолулу. Излита в осемнайсет часа. Каца в двайсет и три часа.

Хаваите! Отново. Той подсвирна от изненада. Май щеше да се окаже, че съвпаденията са прекалено много. Докато се опитваше да се свърже с полицейския участък в Хонолулу, Махони се чудеше какво ли е правила на Хаваите наскоро осиротялата Мари-Лаура. Може би просто се е нуждаела от почивка. И въпреки това следата си заслужаваше да бъде проверена. Помоли колегите си от Хонолулу да проверят кога е пристигнала, в кой хотел е отседнала, както и всичко останало, до което успееха да се доберат. После нахлузи сакото си, предаде смяната и тръгна за вкъщи; за да се срещне с Фил.

 

 

Тя го чакаше пред сградата на дома му; нямаше никакъв грим, под сините й очи имаше огромни сенки.

— Изглеждаш ужасно — рече й Махони вместо поздрав.

— Така се и чувствам.

Отпусна се в прегръдките му и той я притисна към себе си.

— Ей, докторе, какво става? — внимателно попита той. — Зная, че съм страхотен тип, но не смятах, че мога да се меря с господин Хавай.

Тя още по-здраво обви ръце около врата му.

— Никога вече не споменавай името му — приглушено изрече тя, заровила лице на гърдите му.

— Толкова ли е лошо?

— Толкова.

— Не ми се ще да ти казвам, че те предупредих. Знаеш мнението ми по въпроса.

— Зная. Каза ми да не се срещам повече с него. Трябваше да те послушам — рече тя и го последва по стълбите към апартамента му.

— Трябваше да послушаш собствения си здрав разум. Той те предупреждаваше, но ти не пожела да се вслушаш в него.

Фил се отпусна на един стол.

— Признавам, виновна съм. — Вдигна поглед и го погледна с разкаяние. — Как можах точно аз да се окажа толкова глупава, Махони?

Той сви рамене.

— Не е толкова трудно. Просто си повярвала на онова, което той е искал да ти внуши. Действал е като всеки друг измамник.

— Той е повече от измамник. Брад Кейн страда от сериозно психическо разстройство.

— Наистина ли? — Махони влезе в кухнята и се зае да приготви кафе. — Може да ти е интересно да научиш, че аз самият извърших малко проучване върху въпросния Брад Кейн. Мога да ти кажа, че не останах особено изненадан, когато открих, че има досие. — Тя го погледна с тревога. — О, нищо сериозно в действителност — заяви той. — Просто нарязал лицето на някакъв хлапак със счупена бирена бутилка и заплашил с нож някаква уличница. Нищо наистина сериозно. Все още.

— Той ме изплаши, Махони — промълви Фил.

— Какво се случи? — Той наля гъстото кафе в малки чашки и ги сложи на един поднос заедно с купа кафява захар.

— Нарече ме Ребека.

Той я изгледа проницателно. После се ухили.

— Майката?

— Не е смешно — отбранително рече Фил.

— Дяволски си права, че не е. Гнусно е, скъпа. Противно.

— Изпитах истински ужас. Говори през цялата нощ, като кръстосваше из стаята подобно на… подобно на животно, затворено в клетка. Разказа ми всичко за отвратителния си дядо, за Джак и за Ребека. О, боже, Махони — проплака тя. — Мисля, че е убил един човек.

Той й подаде чашата с кафето.

— Захар? — учтиво я попита. Тя си взе малко, като го гледаше като вцепенена.

— Добре. Най-напред си изпий кафето — посъветва я той. — После ще ми разкажеш всичко. От самото начало.

Фил го послуша и за пръв път, откакто се познаваха, Махони я изслуша в пълно мълчание.

— Значи смяташ, че е убил този човек? Маймуната? — накрая попита той. Тя кимна.

— Какво друго да си помисля?

— И реши, че може би възнамерява да убие и теб?

— Не зная — безпомощно изрече тя. — Той се люшкаше между неконтролируема ярост и искрена нежност. Бях уплашена. Нещо като шесто чувство, онова, в което трябваше да се вслушам и преди, ме караше да се страхувам. Не можех да повярвам в онова, което се случваше. Гледах го — толкова привлекателен, толкова преуспяващ и… о, не зная. Той е страхотен мъж. И после изведнъж си спомних какво ми каза ти веднъж. За убийците, за хората, които малтретират деца, които на пръв поглед изглеждат съвсем прилични и свестни хора и прикриват греховете си зад скъпи дрехи и нормално поведение в обществото. Като психиатър разбирах къде се коренят проблемите му. Разбирах болката, причинена му от Ребека. Ясно ми беше, че Джак е бил тираничен родител, човек без никакъв морал. В един момент дори започнах да го съжалявам. И тогава изведнъж си дадох сметка, че вече е прекалено късно. Той вече беше прескочил отвъд допустимите граници. О, той, разбира се, успява да поддържа безупречна репутация за пред света. Никой никога не би се досетил за бурята в душата му. И точно тогава се уплаших, защото проумях, че човек като него е способен на всичко.

— Ти смяташ, че в мислите си той те бърка с Ребека?

— Точно така — тихо се съгласи Фил. — Той се люшка между омраза и любов към нея. Но съм сигурна, че омразата е по-силна.

— Значи имаме проблем — заяви Махони. — Къде е господин Хавай в този момент?

— След цялата тази изпълнена с лудост нощ — в гласа на Фил все още се долавяше изумление — след като изля душата си — нещо, което съм сигурна, че не е правил никога преди — той спокойно ме уведоми, че имал среща в ранчото. После щял да се върне при мен. Ранчото е винаги на първо място — каквото и друго да се случва! — Тя потрепери. — Слава богу, че си спомни за този ангажимент, иначе не зная… не зная какво можеше да направи…

— Така че той все още е на Хаваите?

— Да.

Махони се ухили.

— Жалко. Помислих си, че ще имам повод да те поканя да прекараш нощта тук. За да си в по-голяма безопасност, разбира се. В случай че той се появи.

Тя се разсмя въпреки тревогите.

— Дори и ти не можеш да ме убедиш да направя това.

Махони отново отиде в кухнята. Извади едно пиле от хладилника и започна да го реже на порции. Фил се намръщи, а той й се усмихна.

— Не се тревожи. Смятам да приготвя една супичка. А междувременно, за да не мислиш, че всичко върви от зле по-зле, ще ти съобщя една добра новина. Беа си е възвърнала паметта.

Фил замръзна от изумление.

— О, Господи — изплака тя. — И аз не бях до нея, за да й помогна. Отново.

— Не е имала нужда от теб — рече Махони, запържи месото в тиган с медно дъно и прибави шепа на рязани зеленчуци. — Ник е бил до нея.

После й разказа онова, което бе научил от Ник.

— Значи така — обобщи той. — Беа е Мари-Лаура Льоконт Джоунс. И поради някакъв странен каприз на съдбата в нощта на нападението е пристигнала в Сан Франциско от Хонолулу.

Очите на Фил се разшириха от учудване.

— Това, разбира се, е съвпадение — допусна тя.

— Нали знаеш, че много вярвам в съвпаденията. Особено когато става дума за извършено престъпление. — Махони й подаде чаша червено вино.

— Бедната Беа. Искам да кажа Мари-Лаура — отрони тъжно Фил. — Първо загубва родителите си, а после бива нападната от някакъв луд. Нищо чудно, че паметта й блокира напълно.

— Нищо чудно — съгласи се той и прибави към месото и зеленчуците пилешки бульон.

— Заминавам за Франция — заяви Фил и решително се запъти към телефона. — Ще се обадя в авиолиниите и ще си запазя билет за първия възможен полет до Париж.

— Разбира се, докторе — спокойно рече Махони. — Но първо си хапни, а след това звъни по авиокомпаниите. Супата ще е готова след десет минути, а аз съм готов да се обзаложа, че не си яла през последните двайсет и четири часа.

Беше прав, разбира се. По-късно Махони й запази място на полет до Вашингтон, откъдето щеше да вземе директен полет до Ница. Тя с облекчение си даде сметка, че пътуването й при Беа ще я отдалечи на хиляди мили от Брад.

Фил погледна Махони. Беше се облегнал на рамката на прозореца. Зад него се виждаха ярко осветените плавателни съдове, които прекосяваха залива, блещукащите светлини на мостовете, увиснали като гирлянди в небето. Махони стоеше, скръстил ръце, и си тананикаше арията от Моцарт, която тихичко се носеше от уредбата. Изглеждаше спокоен, в мир със себе си и заобикалящия го свят — пълно противоречие на Брад, който обикаляше из апартамента си като обезумяло животно.

— Какво смяташ да правиш с него? — попита я Махони, сякаш прочел мислите й.

— Утре заминавам — твърдо заяви тя. — Ще му изпратя писмо и ще му кажа, че не мога повече да се виждам с него. Ще му препоръчам психиатър в Хавай. Може би, докато се върна в страната, той вече ще се е примирил с решението ми.

Махони я изгледа скептично.

— Наистина ли вярваш в това?

Тя уморено посегна към сакото си.

— Надявам се поне.

Той я откара до дома й. И двамата мълчаха по пътя.

— Ще ми се да можех утре да дойда с теб — каза й Махони, когато стигнаха пред дома й.

— На мен също. — Фил го погледна замислено.

— Не забравяй да се грижиш за себе си и за Мари-Лаура. Не съм сигурен коя от двете се нуждае от повече грижи. — Целуна я леко по двете бузи и не свали очи от нея, докато не влезе в сградата. След това пришпори мустанга и избръмча по празната улица.

Докато се качваше с асансьора, Фил си мислеше, че би предпочела котката да е с нея. Никак не й се стоеше сама в празния апартамент, но Коко щеше да остане при Махони до завръщането й от Франция. Докато отключваше вратата, изведнъж си спомни, че някога много държеше на уединението си. Сега обаче го възприемаше като самота.

Апартаментът тънеше в мрак и тя се поколеба. Можеше да се закълне, че бе оставила една лампа да свети. Винаги постъпваше така. Косъмчетата на врата й настръхнаха. Надникна в тъмното фоайе и плъзна ръка по стената, опитвайки се да намери ключа за осветлението. И тогава ръката й докосна нечия чужда плът.

Той обви ръце около тялото й, запуши устата й и затвори вратата с ритник.

— Ти отново ме изостави, Ребека — дрезгаво прошепна Брад. — Защо постъпи така? Нали знаеш колко много те обичам?

Той включи осветлението. Тя се завъртя и го погледна ужасено.

— Как влезе тук? — попита Фил.

Той се усмихна надменно и й показа един ключ.

— Извадих дубликати от ключовете ти, докато беше на Хаваите — спокойно обясни той. — Исках да съм сигурен, че мога да дойда при теб по всяко време. През деня или през нощта.

Очите му нито за миг не се отделяха от нейните. Беше безукорно облечен в син кашмирен блейзър, памучни панталони, мокасини. Истински джентълмен. Но светлите му очи, скрити зад очилата със златна рамка, изобщо не се усмихваха. Бяха леденостудени и далечни и Фил осъзна, че той живее в някаква измислена, съществуваща единствено в главата му, фантазия.

— Съжалявам, че те стреснах. — Господи, та ти трепериш. — Пристъпи към нея, разтворил ръце. Тя инстинктивно отстъпи. — О, хайде, Ребека. Знаеш, че не съм по извиненията. Дойдох тук, за да те заведа у дома. Това е всичко. Знаеш, че винаги си се чувствала най-щастлива в Даймънд хед. И аз искам да си до мен. Не искам никога повече да ме изоставяш.

Фил отстъпи по посока на спалнята. Не сваляше от него изпълнените си с ужас очи.

— Не бягай от мен. — На лицето му се появи озадачена усмивка. — Знаеш, че ме обичаш. Искам само да го чуя от теб.

Фил почти бе успяла да се добере до вратата на спалнята. Сърцето й блъскаше като след маратонско бягане. Ако реакциите й бяха достатъчно бързи, можеше да затвори вратата след себе си и да го заключи отвън. С копнеж си помисли за телефона върху нощното шкафче и за Махони…

— Кажи го, Ребека — настоя Брад и тръгна към нея. — Кажи го, любима. Кажи, че ме обичаш. Кажи, че никога няма да ме изоставиш.

Тя сякаш се вкамени. Замръзна от страх, когато той се приближи до нея. Усмивката му вече я нямаше, очите му бяха като ледени късове.

— Брад — отчаяно изхлипа тя. — Не бива така. Разбира се, че държа на теб. Ти си мой приятел. — Бързо отстъпи крачка назад, вдигнала ръце пред себе си, за да се предпази от него. Брад беше настръхнал като любимия си доберман и Фил се боеше да не каже нещо нередно, което да отключи лудостта му.

— Повече от приятели — възрази той, а тя направи още една предпазлива стъпка към спалнята. — Любов като нашата е завинаги, Ребека. Знаеш това.

С ъгълчето на окото си виждаше бравата на вратата. Още една крачка, помисли си тя. Само още една крачка и съм спасена. Веднага ще позвъня на Махони. Тя внезапно се хвърли към вратата и я затръшна след себе си, ридаейки от страх. Но не можа да я затвори. Фил погледна надолу и видя скъпата мокасина на крака му. Чу смеха му, а после първо ръката, а след това и рамото му се промушиха през вратата.

Вратата се отвори със замах, а Фил се свлече на пода. Закри лице в ръцете си и продължи да ридае задавено.

Усещаше погледа му върху себе си, но той не каза нито дума. Най-накрая тя надникна между пръстите си. Той стоеше и я гледаше. Беше скръстил ръце пред гърдите си, лицето му бе напълно безизразно. Внезапно коленичи до нея и хвана ръката й.

— Не мога да ти позволя да ме отхвърлиш отново, Ребека — ласкаво изрече той. — Не и този път. — Издърпа я, за да се изправи и тъжно се вгледа в лицето й. — Бедното момиче — тихо промълви Брад. — Бедното ми красиво момиче. — Внимателно отмахна разрошената коса от лицето й и я приглади назад, без да сваля напрегнатия си поглед от нея. После хвана и двете й ръце.

— Брад — отчаяно рече тя. — Не бива да ме наричаш Ребека. Аз съм Фил. Забрави ли? Аз съм лекар. Онази, на която обичаш да разказваш за миналото си.

— Шаманката — заяви той. — Помня те.

— Ребека е била майка ти, Брад. Ти ми разказа всичко за нея.

— Не всичко — с равен глас каза той и Фил отново настръхна.

Брад продължаваше да държи ръцете й. Стискаше ги като в менгеме и тя си представи какво би станало, ако реши да я стисне за врата. Ако реши да убие Ребека. Тя се опита да се пребори с вълната на ужас, надигнала се в душата й, опита се да разсъждава разумно. Единственото й спасение бе да се опита да го убеди да не го прави.

— Трябва да поговорим за това, Брад — пак започна тя.

Говореше бавно, опитвайки се да прикрие треперенето на гласа си. Трябваше да го накара да повярва, че тя контролира положението, че тя е тази, която дърпа конците. Това беше единствената й възможност за спасение.

— Ти ми каза, че съм ти като изповедник, и сега искам да ми разкажеш всичко за Ребека. Тук съм, за да ти помогна, Брад. Знаеш това.

— Ти ме предаде — заяви той и я стисна още по-силно. — Обеща ми, че ще останеш. Знаеш, че не трябваше да постъпваш така, Ребека. — Брад сведе глава, целуна я по устните и страстно я привлече към себе си.

Фил омекна в ръцете му. Цялата трепереше, разкъсвана от желанието да го отблъсне и да се разкрещи. Той вдигна лице и се вгледа в очите й.

— Брад, моля те, трябва да поговорим — бързо рече тя. — Толкова съм уморена… чувствам се ужасно…

Той я грабна на ръце и я отнесе до леглото й. Внимателно я положи да легне и седна до нея. На лицето му се появи озадачена гримаса. Брад взе възглавницата и се обърна към нея.

Фил погледна възглавницата в ръцете му и осъзна какво се кани да направи. Очите й потъмняха от ужас.

— Защо изглеждаш толкова уплашена, Фил?

Тя ахна, когато си даде сметка, че той я нарече с истинското й име — беше си спомнил коя е. Огледа се като обезумяла, опитвайки се да намери начин да го измъкне от апартамента.

— Толкова съм гладна, Брад — бързо избъбри тя. — Защо не излезем да хапнем нещо? Ти сигурно също умираш от глад. Можем да отидем в Ил Форнайо. Нали си спомняш, че харесваш сладкишите им. Можем разумно да обсъдим всичко това. Искам да ти помогна, Брад. Обещавам да направя всичко, което е по силите ми.

Забеляза колебанието, появило се в очите му.

— Обещаваш ли, че няма да ме изоставиш отново? — попита Брад, без да спира да милва ръката й.

— Да, да. Обещавам. — Тя се вгледа в него, без да смее да диша дори. Чакаше и се молеше той да се съгласи.

В този момент телефонът иззвъня пронизително, нарушавайки тишината. Фил прикова поглед върху апарата. Нейното спасение.

— По-добре да вдигна — бързо излъга тя. — Очаквах това обаждане. Един мой… мой колега. Ако не се обадя, ще започне да се чуди къде съм.

Брад вдигна ръка. Отрицателно поклати глава, гледайки към телефона, който продължаваше да звъни. Фил беше обхваната от нова вълна на страх и безпомощност. Почти беше успяла да го убеди, да го измъкне оттук… О, боже, кой, по дяволите, реши да й позвъни точно сега? Звъненето престана. Двамата седяха като застинали в смълчаната стая. Брад все още се взираше в нощното шкафче, а Фил се питаше дали той няма да изключи телефона. Вместо това Брад взе снимката на Мари-Лаура. Фил й я беше направила, преди тя да тръгне за Ню Йорк. Момичето изглеждаше много красиво с късата си коса и големи, уплашени очи.

Брад приближи снимката до лампата и я разгледа внимателно и продължително.

— Откъде я познаваш? — попита той с онзи, другия глас.

— Тя е моя пациентка. Онази, за която ти разказвах — страда от загуба на паметта. Нали ти казах, че станахме приятелки.

— Как се казва?

Очите му гледаха безизразно, но тя забеляза, че ръката, с която държеше снимката, леко трепери. Озадачена, Фил отговори на въпроса му.

— Името й е Беа Френч.

— Френч? — Брад погледна момичето на снимката, а после отново прикова поглед във Фил. — Сигурна ли си?

— Ами… не. Забравих, че тя съвсем наскоро си е възвърнала паметта. Името й е Мари-Лаура Льоконт Джоунс. — Фил започна да се смее като истеричка. Съзнаваше, че думите й са безсмислени…

Брад се изправи. Сложи снимката в джоба си, а после погледна Фил, която лежеше на леглото, плачеше и се смееше едновременно.

Пак този далечен поглед в очите му.

— Бедничката ми! Ти си пренапрегната и уморена. Защо не поспиш малко?

Фил остана да лежи, замръзнала от страх. Той се запъти към вратата. Обърна се към нея и се усмихна със старата си, самоуверена усмивка.

— Трябва да свърша нещо. След това всичко ще се оправи, обещавам. Ще се върна след няколко дни. Защо не дойдеш с мен на Калани през уикенда? Ще продължим разговора си там. В края на краищата, Калани е центърът на живота ми, душата на семейство Кейн. А аз искам да го споделя с теб, Фил. Искам да споделя с теб целия си живот.

Той все още се усмихваше, когато излезе. Тя чу целенасочените му стъпки, после долови и щракването на резето. А след това настъпи тишина.

Фил лежеше неподвижно, не смееше да помръдне дори. Напрегна слуха си. Той може би се опитваше да я подмами. Може би я чакаше зад вратата, готов да я сграбчи за гърлото… Тя предпазливо стъпи на пода. Ослуша се отново.

Прекоси на пръсти стаята, прилепи се до стената и надникна през вратата. Промъкна се през процепа, като се оглеждаше страхливо. Той може би все още се криеше, очакваше да я сграбчи и да я убие. Нервите внезапно й изневериха и тя започна да крещи, да тича като обезумяла от стая в стая, разтваряйки вратите по пътя си.

— Ти, смахнато копеле — крещеше тя. — Излез! Излез!

Най-накрая Фил заключи входната врата и ридаейки, се отпусна на пода.

— О, мили боже — хълцаше тя. — Помогни ми, помогни ми… — Набра номера на Махони, притиснала слушалката към ухото си. Никой не вдигна отсреща. — Отговори, Махони! Отговори, да те вземат дяволите! — изпъшка тя. — Отговори, моля те! Моля те…

 

 

Махони зави по улицата на Фил с рязко свистене на гумите и изруга, когато видя черното порше по средата на улицата, устремило се право срещу него. Веднага рязко сви вдясно и се качи на тротоара, като едва не се блъсна в някакъв пожарен кран.

— Исусе Христе, човече — изръмжа той и сърдито погледна през рамо към отдалечаващите се стопове на поршето. После изпъшка още веднъж, осъзнал изведнъж, че това беше колата на Брад Кейн.

Той изскочи от колата и се затича към сградата, в която живееше Фил. Натисна звънеца и не спря да звъни, докато портиерът, почервенял от гняв, не застана пред него.

Махони размаха значката си и попита:

— Доктор Фостър? Вкъщи ли е?

— Да — отвърна портиерът. — И едно позвъняване щеше да е достатъчно.

— Не и тази вечер — заяви Махони и се запъти към асансьора.

— Почакайте, трябва да й кажа, че сте тук — провикна се портиерът. — Такива са правилата.

— Никакви правила тази вечер, приятел. Да не си посмял да пипнеш телефона.

Махони натисна бутона на асансьора и нетърпеливо зачака вратите да се затворят.

Когато преди известно време позвъни на Фил и тя не се обади, той внезапно се притесни. Знаеше, че тя си е у дома, и затова остави телефона да звъни продължително. Когато никой не вдигна, започна да се пита какво ли би могло да се е случило. Нещо не беше наред, сигурен бе в това. Зачуди се дали Брад Кейн не се е появил, но пък Фил му беше казала, че той е тръгнал за ранчото. Сега трябваше да си е в Даймънд хед. После изведнъж си спомни. Брад Кейн притежаваше самолет Гълфстрийм IV. Можеше да отиде където си пожелае, преди хората около него да са успели дори да си купят билет.

Махони излезе от асансьора и натисна звънеца на Фил. Приближи глава до вратата и се ослуша. Не чу никакъв звук и започна да чука по вратата.

— Фил! — изкрещя той. — Аз съм Махони. Отвори!

Тя рязко отвори вратата и се хвърли, ридаейки, в прегръдките му.

— Махони? О, слава богу! О, Франко — продължаваше да проплаква тя.

— Добре, добре. Спокойно, скъпа. — Той нежно я въведе в апартамента. — Къде е Брад? Нарани ли те?

Сините й очи, преливащи от ужас, срещнаха неговите.

— Той възнамеряваше да убие Ребека — рече тя.

— И какво го възпря?

— Телефонът иззвъня. Звукът като че ли по някакъв начин наруши фантазиите му и той като че ли дойде на себе си.

Краката на Фил внезапно омекнаха и тя безпомощно се отпусна на канапето. Махони погледна пребледнялото й лице. После огледа скромните й запаси от алкохол и й наля чист бърбън.

— По вида ти личи, че имаш нужда от нещо по-силно — рече й той. — А аз искам да ми отговориш на няколко въпроса.

Тя кимна и отпи от уискито, като не сваляше погледа си, изпълнен с доверие, от Махони.

— Той нападна ли те?

Тя поклати отрицателно глава.

— Сграбчи ме за ръцете, затисна устата ми с ръка, но не ме е удрял.

— Ти ли го пусна в апартамента?

— Той беше тук, когато се прибрах. Изненада ме.

— Как, по дяволите, е влязъл?

— Извадил е дубликати от ключовете ми. Каза, че го е направил, докато бях на Хаваите.

— Ами портиерът?

Фил сви рамене.

— Не зная. Всъщност зная. Знаеш какъв е Брад. Изглежда така, сякаш целият свят му принадлежи. Бил е тук и преди и предполагам, портиерът знае, че е приятел. Вероятно му е казал, че съм го помолила да ме изчака и съм му дала ключовете си… поне така смятам…

Фил го погледна умолително.

— Какво ще правим?

— Не можем да направим кой знае колко. Влязъл е незаконно в апартамента ти, но пък спокойно може да каже, че ти си му дала ключовете. В края на краищата, вие бяхте добри приятели. Би могъл да заяви, че става дума просто за спречкване между любовници. Постоянно се сблъскваме с такива случаи, макар и не в толкова изискани апартаменти.

— Но той е луд, Махони! Той ме смята за майка си. Влюбен е в нея, не в мен!

Махони също го знаеше и точно това го притесняваше най-много. — Лудите хора бяха непредсказуеми. Нямаше начин да предвидят следващия ход на Брад Кейн.

— Ти ми каза, че си тръгнал, след като телефонът почнал да звъни? Просто стана и тръгна, така ли?

Фил отрицателно поклати глава.

— Беше ме накарал да легна на леглото. Взе възглавницата и аз си помислих, че възнамерява да ме задуши… Опитах се да разговарям с него, да го успокоя. И изведнъж той сякаш дойде на себе си и си спомни коя съм. Исках да го изведа от апартамента. Предложих му да отидем да хапнем някъде и да обсъдим ситуацията. И тогава телефонът иззвъня и ние двамата подскочихме. Просто стояхме и гледахме, а той звънеше и звънеше… после спря. Брад седеше и се взираше в нощното шкафче и аз си помислих, че ще изключи телефона. Но вместо това той взе снимката на Беа.

Фил объркано изгледа Махони.

— Попита ме коя е тя. Веднъж вече му бях говорила за нея и за загубата на паметта й. Казах му, че се казва Беа Френч, но после изведнъж се забърках, защото се сетих, че тя вече не е Беа Френч. И след това Брад направи нещо наистина много странно. Сложи снимката в джоба си. Каза, че трябва да свърши нещо неотложно, но ще се върне по-късно. Предложи ми да отида с него на Калани през уикенда, за да поговорим за случилото се. После си тръгна.

— Но защо му е да взима снимката на Беа? Виждал ли я е някога тук, при теб?

— Никога. Никога не е срещал Беа, кълна се.

Махони започна да крачи из стаята, стиснал ръце зад гърба си. Питаше се какво общо би могла да има Беа Френч, или Мари-Лаура, с някакъв откачен тип, влюбен в собствената си майка, който бе пренесъл болезнената си страст върху Фил, която седеше на ръба на канапето с прибрани колене и стискаше в ръка празната си чаша. Помисли си, че тя изглежда ужасно. Лицето й бе напълно лишено от цвят… ако не се броят тъмните кръгове под очите й.

— Хайде, миличка! — Той взе чашата от ръцете й. — Ще дойдеш с мен у дома.

Тя му се усмихна несигурно.

— За да съм в безопасност? — попита Фил, спомнила си как по-рано през деня се бяха шегували по същия този повод.

— Дяволски си права, скъпа — отвърна Махони и наметна сакото върху раменете й. — Можеш да спиш в леглото ми. Коко ще се свие в краката ти, за да ти прави компания, а аз ще бъда в другата стая и ще се погрижа никой да не те безпокои.

— О, Махони — възкликна Фил и се облегна на него, докато слизаха с асансьора. — Какво бих правила без теб?

Четири часа по-късно Махони все още не си бе легнал. Стоеше на любимото си място — подпираше се на рамката на прозореца и наблюдаваше мъглата, която се спускаше на талази отвъд хоризонта, докато най-накрая скри от погледа му мостовете и града. Започна отново да кръстосва из стаята, а тигровата котка не сваляше жълтите си очи от него. Искаше му се да си пусне някаква музика — нещо тъжно и натрапчиво — например ария от Пучини или Верди. Но Фил спеше като умряла. Или почти умряла, поправи се той. Благодарение на навременното му телефонно обаждане.

Онова, което не разбираше, беше връзката с Мари-Лаура Льоконт. Защо му е на Брад снимката й? Може да го измъчват и други болезнени фантазии? И то не една и две! Човекът, с когото си имаха работа, не беше нормален. И все пак съществуваше и фактът, че Мари-Лаура бе долетяла от Хавай през онази нощ. Но това си беше само някаква малка сламчица.

Реши да отложи размислите за Мари-Лаура на заден план. По-важно бе какво би могъл да направи, за да предпази Фил. Брад Кейн щеше да се върне и никога нямаше да се примири с отказа й да се вижда с него.

Махони въздъхна и най-накрая се отпусна на канапето и затвори очи. Нощта се бе оказала прекалено дълга. Щеше да обмисли всичко по-късно, когато мозъкът му отново започне да функционира нормално. След няколко часа щеше да изпрати Фил във Франция. Поне там тя щеше да е в безопасност, а отсъствието й щеше да му даде достатъчно време, за да научи повече подробности за господин Хавай.