Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (18)

Глава 17

Декораторът по вътрешно обзавеждане, когото Мили извика от Кан, оглеждаше вила Мимоза, за да добие представа за работата, която трябва да се свърши, за да стане вилата отново обитаема. Беа го чакаше на стълбите и се взираше пред себе си, потънала в мисли.

Разпозна малката червена кола на Ник, която се появи по алеята.

— Мили ми каза, че си тук — весело рече той. — Скачай вътре. Отиваме да видим къщичката на дойката Биъл.

Очите й се разшириха.

— Наистина ли? Но как разбра къде се намира?

— Провокирах паметта на господин Маркан с още няколко мастики в При синия моряк. Той си спомни, че къщата не била много отдалечена от вилата. Каза ми да тръгнем по пътя надолу по хълма. Малко преди подножието има тясна отбивка и няколко къщички. Според него веднага ще разпознаем нейната, защото изглеждала типично английска.

Те поеха по тесния криволичещ път, докато забелязаха няколкото къщички, сгушени под склона. Онази, която търсеха, беше съвсем малка, с дървена ограда и миниатюрна градинка, в която растяха рози, делфиниуми и маргаритки.

— Тази градинка е типично английска — през смях отбеляза Ник.

Въпреки че къщичката беше необитаема, тя не изглеждаше занемарена. В градината нямаше плевели, розите бяха добре подрязани, дървените части на къщата изглеждаха прясно боядисани. Надникнаха през блестящите от чистота прозорци. Вътре цареше същият ред. Очевидно някой се грижеше за имота.

Ник отиде да разпита съседите, а Беа остана да го чака. Тя седна на една стара дървена пейка, сгушена под сянката на надвисналите зелени лози, замислена за възрастната английска дама. Представи си я как се грижи за красивата си градинка, как вечер сяда на същата тази пейка, за да наблюдава играта на светлините над морето при залез-слънце. И може би, за да си спомня миналото и малкото момче, което е трябвало да отгледа сама.

Ник се върна с информацията, че всяка седмица идва човек, който се грижи за градината и чисти къщата. Съседите му бяха дали името на агенцията, която поддържаше имота, и ако побързаха, можеха да намерят някого в офисите й преди двучасовата обедна почивка.

Бързо се отправиха към следващото село. Беа остана в колата. Стори й се, че Ник се забави цяла вечност, и през цялото време нетърпеливо поглеждаше часовника си. Когато най-сетне се появи от сградата, той победоносно размаха ключа, който държеше в ръката си.

— Използвах целия си чар. — Той се усмихна. — Но в действителност трябваше да предложа като гаранция банковата си сметка, а едва ли не и целия си живот, преди онзи цербер в агенцията да ми го даде. Освен това попитах кой плаща на градинаря, който се грижи за собствеността. Парите постъпвали от някакво попечителство на името на Флора Биъл, управлявано от лондонска банка. Парите идвали на всеки три месеца и дамата цербер изобщо не бе словоохотлива в началото. Но когато й казах, че съм писател и може би ще я спомена в книгата си за живота на Ривиерата, тя стана невероятно услужлива. На секундата ми даде ключа — с усмивка при това. — Ник се разсмя и потегли. — Да, ужасната съблазън на славата.

Но въпреки разрешението, което бяха получили, и двамата се почувстваха като нарушители, когато най-сетне отвориха вратата на къщичката и се огледаха. Кой знае защо, имаха чувството, че дойката Биъл продължава да живее в нея.

Обзавеждането напомняше за декор на стар английски филм. Пред камината имаше голям стар люлеещ се стол, а до него канапе с кретонена дамаска на цветя, отрупано с плетени възглавнички. Вълненият килим беше във весели червени цветове, а на полицата над дъбовото бюро имаше няколко поставени в рамки снимки на малки деца. Кръглите очила на дойката Биъл бяха с рамка от черупка на костенурка и лежаха върху разтворените страници на Дикенсъновия Дейвид Копърфийлд, както вероятно ги бе оставила самата тя. Сивото й палто висеше в гардероба заедно с няколко съвсем обикновени рокли. Удобните й обувки — бели за лятото и черни за зимата — бяха спретнато подредени под тях. На рафта се виждаха кръглите й шапки — тъмносини и сламени. Точно както ги бе описал господин Маркан.

Беа се огледа и въздъхна със задоволство. Къщичката беше малка, но достатъчно удобна. Тясното легло от черешово дърво и тежкият бял юрган, обикновената посуда в кухнята, празните кристални вази бяха все от добро качество, но очевидно бяха избирани от жена, която, поради естеството на работата си, винаги бе живяла, съобразявайки се с околните, и така и не бе намерила време, за да развие собствен вкус. Домът на дойката Биъл даваше ясна представа за собственичката си — тя бе притежавала само онова, от което се е нуждаела, и нищо повече. И то й е било достатъчно.

Беа колебливо се отпусна в стола на дойката.

— Дойке Биъл, дойке Биъл — с надежда прошепна тя и леко се залюля. Внимателно прокара пръсти по страниците на книгата й, докосна очилата й и сякаш се приближи до нея. — Чувствам, че сигурно съм те познавала.

Напрегнато се вгледа в снимките на бюрото, надявайки се да събуди някой спомен, но всички снимки бяха отпреди много години и бяха все на английски деца, пременени с колосани бели роклички и строги моряшки костюмчета, седнали в теглени от понита карети пред внушителните си английски домове. Или пък, напъхали блузки в широките си шорти, примижали срещу слънцето, нагазили в разпенения от вятъра океан, увековечени за поколенията на места като Фринтън и Маргейт.

На Беа никак не й се искаше да продължат да се натрапват в личния живот на Флора Биъл, но Ник й каза, че разсъждава глупаво.

— Ако някой е знаел нещо за la celibataire и нейния съпруг, това е тази жена — заяви й той, докато ровеше из шкафовете и чекмеджетата, пълни с обикновени бели ленени кърпички и дантелени яки, колосани бели престилки и прости памучни чаршафи. Дойката Биъл бе поставяла всяко нещо на мястото му. Той се усмихна, представил си я сред младите й питомци да насажда у тях добродетели като чистота и подреденост, да ги убеждава да мият зъбите си редовно и винаги да носят чиста носна кърпичка в джоба си.

Беа го наблюдаваше с надежда, но всичко, което Ник успя да намери, бяха няколко стари фактури от бакалията и пералнята. Той погледна навсякъде, даже и в стария куфар на тавана, но не откри нищо важно.

Ник се облегна на вратата на спалнята, скръстил ръце.

— Кажи ми къде би скрила тайните си една възрастна дама като нея? — попита той. Срещна погледа на Беа и се засмя. Влезе в спалнята и вдигна дюшека. Пъхна ръка отдолу и заопипва. Пръстите му докоснаха нещо и той го издърпа.

— Намерих го — победоносно възкликна Ник.

Беше голям плик за писма, пълен с листи хартия. Извадиха ги, седнаха пред кухненската маса и започнаха да разглеждат документите и писмата. Освен тях в плика имаше малко сребърно ключе. Няколко от писмата имаха английски податели. Оказаха се блестящите препоръки на госпожица Флора Биъл, свидетелстващи за прекрасния й характер, за уравновесеността й, за абсолютната й всеотдайност към децата и задълженията й. Имаше и две писма на френски. Беа и Ник се спогледаха с вълнение. И двете бяха от Мари-Антоанет Льоконт и се отнасяха до наемането на госпожица Флора Биъл на работа.

Флора Биъл бе писала на мадам Льоконт, за да кандидатства за работата на дойка на все още нероденото дете.

Бих се радвала на предизвикателството да работя в непозната страна, бе написала тя със старателния почерк на жена, чието образование, както самата тя бе съобщила на мадам, се ограничаваше до енорийското училище и бе приключило на тринайсетгодишната й възраст, когато започнала работа в дома на влиятелно семейство в Оксфордшир.

Работата ми с деца обаче продължава вече много години, мадам Льоконт, бе написала тя в края на писмото си. И съм сигурна, че ще се съгласите, че няма по-добро образование от опита, когато става дума за отглеждане и възпитаване на деца.

Мадам Льоконт й бе отговорила веднага на английски, предлагайки й работата. Обяснила й бе, че детето, което очаква, означава всичко за нея… То е по-важно от живота ми, бе написала тя.

Беа вдигна поглед от тъжните думи.

— Господин Маркан имаше право. — Тя потрепери, докато произнасяше думите. — Мари Льоконт е знаела, че е белязана от смъртта.

— Чудя се — рече Ник — дали по онова време е вярвала, че съпругът й е способен да я убие. И ако е така, защо не е предприела нещо.

— Обзалагам се, че се е срамувала. Женска гордост. Не забравяй, че тя е била la celibataire, старомодна, грозновата жена, изолирана от хората, винаги сама… независимо от всичките й пари. Била е подложена на присмех и унижения през всичките тези години. Дори и децата по улиците й се присмивали. И изведнъж се появил онзи млад красавец, така добре изпълняващ ролята на любящ съпруг. Може би се е надявала, че предчувствията й, в края на краищата, няма да се сбъднат.

— Ето още нещо — обади се Ник. Той вдигна някакъв документ с розов печат. — Виж, дойката Биъл даже си е направила труда да го завери при нотариус.

Те приближиха глави и жадно зачетоха написаното от Флора Биъл.

Трябва да изложа всичко това в писмен вид — казваше дойката. Заради хората, които някой ден може да пожелаят да узнаят истината.

Беше съвсем просто пишеше тя. Разбрах го веднага щом видях съпруга. Беше се оженил за бедничката Мари-Антоанет Льоконт заради парите й. Защо иначе един красив, безскрупулен мъж като него би пожелал жена като нея?

Мадам Льоконт ме помоли да започна работа при нея три месеца преди раждането на детето. Тя твърдеше, че така съм щяла да се аклиматизирам към новата страна и начина на живот. Но дълбоко в сърцето си знаех, че тя търси компания. Защото, несъмнено, беше най-самотната жена, която съм срещала някога.

Познавах мадам съвсем кратко време, но открих, че е добра, искрена и интелигентна, макар да не произхождаше от аристократично семейство и да не притежаваше добрия вкус на предишните ми работодатели. Нито за момент обаче не се усъмних, че детето означава всичко за нея. И че мадам не се доверява на съпруга си.

Мадам ми даде едно писмо, което бе написала на нероденото си дете. Помоли ме да го скрия и да го пазя. Трябваше да го дам на детето, ако нещо с мен се случи и умра преди него, както ми каза тя с безкрайна тъга в тъмните си очи. Сякаш знаеше какво ще се случи само след няколко седмици.

Мадам Льоконт не само ми се довери напълно, но тя ми повери и най-скъпото си притежание — бебето, което за нея означаваше много повече от всичките й пари. Накара ме да обещая, че ако нещо се случи с нея, аз ще се грижа за детето й. Аз, разбира се, й обещах. Какво друго можех да направя?

В замяна на това тя прояви изключителна щедрост. Каза ми, че никога няма да остана без пари. Купи ми къщичката и основа попечителски фонд, който гарантираше издръжката ми до края на живота ми.

Бях в детската стая на втория етаж, когато се случи нещастието. Чух викове, а после и силен шум, който прозвуча като изстрел. Изплаших се, но бебето се събуди от шума. Започна да плаче и минаха няколко минути, преди да изляза в коридора, стиснала детето в ръце.

С ужас видях страховитата сцена, разкрила се пред очите ми. Мадам Льоконт лежеше по очи на мраморния под. Бях толкова уплашена, че ми се стори, че всичко е оплискано с кръвта й.

Съпругът й излезе от библиотеката.

Мили боже, станала е злополука, извика той. Твърде предвзето и театрално според мен. Всички слуги се насъбраха, вперили погледи в безжизненото тяло на мадам. Вървете си. Махайте се, разкрещя се той, а яростта в очите му ни накара да побегнем веднага.

Нещото, от което мадам Льоконт се бе бояла, най-после се случи: И макар той да твърдеше, че е било нещастен случай, аз знаех дълбоко в сърцето си, че той я бе убил.

Погребаха бедничката мадам още на следващия ден, а веднага след това съпругът й замина за Париж, за да се срещне с адвокатите. Така и не се върна повече. И така аз останах единственият настойник на младия Жан Льоконт, към когото изпитвах най-искрена привързаност и когото винаги наричах Джони.

Бях обещала на мадам, че ще закрилям сина й. През следващите пет години спазих обещанието си и ние живяхме спокойно и щастливо във вила Мимоза. Но когато дойде денят, който бях очаквала с ужас през всичките тези години, аз не можах да се преборя с врага.

Беа знаеше какво ще последва, преди още да го е прочела. То се спотайваше в дълбините на ума й, тя го чувстваше… точно както бе станало в съня й…

Беше месец юни, седем и трийсет сутринта. Птичките вече бяха поздравили слънцето и сега мълчаха. Нямаше никакъв ветрец и водата в езерото не помръдваше. Нищо не смущаваше тишината и покоя, когато икономът отвори входната врата и се поклони почтително на малкото тъмнокосо момче, което изтича на верандата и подуши въздуха като нетърпеливо кученце.

Момчето беше на пет годинки. Малко, тъмнокосо и слабичко, с крачета като клечки и интелигентни тъмнокафяви очи. Изобщо не приличаше на русия си, синеок и красив баща. Не беше наследило атлетичната фигура и доброто му здраве. Дойката Биъл, която не забравяше обещанието, дадено на мъртвата му майка, го гледаше като рохко яйце, държеше го далеч от другите деца, за да не прихване болестите им. И понеже не забравяше богатството и положението му в обществото, го обличаше в коприна от главата до петите — като малък лорд Фонтлърой.

Дойката беше негова приятелка, а икономът, шофьорът, слугите и градинарите му правеха компания. Шкафовете в детската стая бяха препълнени с всевъзможни играчки и игри, макар че той нямаше приятелчета, с които да си играе. Най-скъпото му притежание, любимата му играчка и истински приятел, беше едно вълнено куче на име Фидо. Не можеше да има истинско живо куче, защото според дойката Биъл истинските кучета били прекалено мръсни, имали много бълхи и разнасяли онези страшни бацили.

Живееха си по този начин, откакто се помнеше, и той беше щастливо дете, доволно от живота си, защото не познаваше нищо друго. Беше центърът на малката вселена, оградена от зидовете на вила Мимоза.

Момчето седеше на мраморните стълби, усещаше хладината на камъка през тънката тъкан на сините си копринени шорти и щастливо наблюдаваше владенията си. Сутрешният въздух беше свеж също като надеждата в сърцето му, че този ден може да се окаже по-специален, по-различен от предишните, толкова приличащи си дни. Погледът му обходи моравата, плъзна се покрай гигантските кедрови дървета, спря се на лазурното небе под тях. Чуваше пауните, които крещяха край розовата градина, долавяше различните аромати на цветята, които градинарят го бе научил да различава. Мимозата, на която бе кръстена вилата, бе любимото му цвете, но можеше да се радва на сладкия й аромат само през пролетта.

От сребърния птичарник, който, както дойката му бе казала, дядо му построил преди много години като сватбен подарък за майка му, долиташе цвърченето на жълто-сини канарчета и дългоопашати папагали, водата в красивия фонтан ромолеше и смесваше песента си с тази на малкия буен поток, който се спускаше от хълма.

Това беше неговото кралство, целият му свят.

В този момент долови друг шум — бронзовия звънец на портата. Момчето заинтригувано вдигна глава и присви очи срещу слънцето.

Чу стъпки по чакъла. Към него се приближаваше човек. Висок, красив мъж. Слънцето позлатяваше русата му коса. Мъжът спря пред стъпалата и се вгледа в момчето. То чу забързаните стъпки на дойката Биъл зад себе си. Това е странно, помисли си момчето и се усмихна на непознатия. Дойката никога не тича. Тя смята, че бягането е непристойно. Бяха го учили никога да не разговаря с непознати, но детето каза: Аз съм Джони Льоконт. Усмихна се доверчиво. Кой сте вие, господине?

Мъжът го изгледа студено, преценявайки бледия му вид, крехкото телце, копринените дрехи. Най-накрая с ужасяващо безразличие рече: Аз съм баща ти. Обърна се към дойката Биъл. Опаковай багажа му. Ще го взема със себе си. Сякаш ставаше дума за някакъв пакет.

Момчето се извърна, чуло ужасеното възклицание на дойката. Къде ще ходим, дойке? Къде?

Уплашените й очи срещнаха неспокойния му поглед. В земята на езичниците, проплака тя. На самия край на света.

Неописуем страх обхвана момчето, обгърна го тъмен облак, който го лиши от прекрасното утро, от песента на птичките, от мекия като коприна въздух, от слънчевата светлина. Лиши го от целия му свят.

 

 

Обичах това дете — пишеше дойката. И възнамерявах да изпълня обещанието, което бях дала на мадам, така както тя бе изпълнила своето. Сърцето ми се свиваше от страх, но нямаше сила на света, която да ме застави да пусна моето малко момче само с този лош мъж. Дългът си е дълг. И въпреки това, непрекъснато се питах защо му е потрябвал синът му след всичките тези години.

Последва най-ужасното пътуване през живота ми. От Марсилия до Америка пътувахме с италиански лайнер, на който двамата с Джони споделяхме мизерна малка каюта в най-ниската класа. Баща му пътуваше като лорд в първа класа и нито веднъж не се заинтересува от сина си. А когато лайнерът попадна в буря по средата на Атлантическия океан, аз се разболях от морска болест и останах прикована към койката си, а бедничкият малък Джони трябваше сам да се грижи за себе си. След Ню Йорк последва безкрайно пътуване с влак през тази огромна, необикновена страна, Америка. Трябваше да спим седнали на местата си, макар да знаехме, че баща му пътува в луксозен спален вагон.

Пристигнахме в Сан Франциско и колата ни закара до голям хотел. Господин Льоконт бързо слезе, но когато понечих да го последвам, той грубо затръшна вратата под носа ми и ме уведоми, че ние трябва да хванем следващия кораб до Хонолулу. Сами.

Пристанището гъмжеше от тъмнокожи, злобни на вид мъже, но аз не можех да издам страха си пред Джони, който, слава на бога, беше прекалено заинтригуван от онова, което виждаше около себе си, за да се страхува. Корабът беше стар и ръждясал, а екипажът се състоеше от езичници китайци, които не разбираха и дума на английски. Пътуването беше безкрайно, преживяхме много бури и неведнъж с ужас очаквах зелените вълни да ни погълнат. А храната, когато я имаше, беше непозната за нас, езическа, и изобщо не ставаше за ядене. Джони и аз бяхме заставени да преживяваме само с варен ориз.

Когато най-сетне пристигнахме в Хонолулу, веднага ни натовариха в друг, по-малък кораб, който трябваше да ни откара до частния остров на бащата на Джони. В неговото собствено царство.

Тук свършваше документът на Флора Биъл. Беа и Ник се спогледаха, изпълнени с желание да научат какво се бе случило после. Внимателно прегледаха останалите книжа, но не откриха нищо друго.

Внезапно Беа се разплака, от гърлото й се изтръгнаха отчаяни ридания. Ник я прегърна, опитвайки се да я утеши.

— Бедничката Беа. Но все пак постигнахме някакъв напредък. Сега поне знаем какво означава сънят ти. — Той погали косата й, махна я от челото й и рече: — Макар че, убий ме, но не мога да си представя откъде знаеш всичко това.

— Не разбирам — хълцаше тя. — Ник, аз не просто чета думите на дойката Биъл. Тези думи сякаш излизат от собствените ми мисли, усещам страха на момчето дълбоко в сърцето си… Имам чувството, че онова, което е преживяло, се е случило с мен. И просто не мога да го понеса, Ник. Толкова се страхувам.