Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (20)

Глава 19

Няколко дни по-късно, когато се върна в Париж, Фил завари хотелската си стая отрупана с цветя. На всяка маса имаше уханни букети, даже и на възглавницата и бе поставен хавайски гирлянд от бели орхидеи. Имаше и послание. Липсваш ми. Моля те, прости ми. Брад.

Тя съблече дрехите си, взе хладен душ, сложи орхидеите на врата си и му позвъни.

— Благодаря за разточителното посрещане. — В гласа й се долавяше усмивка.

— Цветята са също и опит за извинение. Не смеех да се надявам, че ще се обадиш. Не го заслужавам. Предполагам, че просто оглупях от ревност.

Тя поклати глава и въздъхна.

— Но, Брад, ти знаеше, че не отивам да се срещна с друг мъж.

— Ревнувам от всеки, който те отнема от мен.

— Това не е ли малко неразумно? — попита тя, възвърнала си за миг хладната разсъдливост и независимост.

— Така е. Но пък аз съм си неблагоразумен човек… когато става дума за теб.

Тя се разсмя, докосна орхидеите, лежащи на гърдите й, и чу въздишката му на облекчение, когато му каза, че може да дойде при нея.

Половин час по-късно му отвори вратата. Беше съвсем гола, като се изключат орхидеите на врата й. Дългата й коса се спускаше като тъмен облак около бледите й рамена, а Фил се питаше дали чувствата й към него са се променили по време на отсъствието й, през което бе имала възможност да наложи правата си на самостоятелна личност. Но той беше все така привлекателен, чаровен и уверен в себе си. Бавно я огледа от горе до долу. Поклати глава, изумен от красотата й, и я увери, че е най-щастливият мъж на земята. После я вдигна на ръце и я отнесе в леглото.

На следващия ден Фил отмени резервацията си за самолета и отложи с една седмица всичките си ангажименти в Сан Франциско. Изнесе се от хотела и се пренесе в апартамента на Брад.

През цялата седмица почти не излязоха от него. А когато все пак го напускаха, то бе само за да отидат до бистрото зад ъгъла, или да се поразходят по булеварда, хванали се за ръце, преплели погледи, подпалени от страст и желание.

Фил не мислеше за никой друг. Даваше си сметка, че за пръв път в живота си се държи неблагоразумно, но не можеше да направи нищо. След годините, през които бе живяла като ледената кралица, тя се бе превърнала в чувствена жена, която откликваше с тялото си на всяка любовна ласка на Брад.

И въпреки това имаше моменти, в които съзнаваше, че макар да познава с подробности всеки сантиметър от тялото му, тя всъщност не знае нищо за истинския човек. Брад Кейн беше съвършено непознат, когото бе срещнала само преди няколко дни.

Понякога имаше чувството, че любенето им не го задоволява, че той иска да отиде по-далеч, да се впусне в опасни игри, които не бяха по вкуса й. Психиатърът в нея с тревога разпознаваше скритите дълбини и потайните кътчета на личността му. Необоснованата му ревност при пътуването й до Ривиерата бе само едно доказателство за това. Но Фил бе твърде увлечена по него, за да мисли за тези неща. Повтаряше си, че не желае да анализира любовника си, че иска само да се наслади на мига.

Тогава една нощ, след като се бяха любили и лежаха изтощени, преплели тела, Брад започна да й разказва за семейството си.

Започна с дядо си — Арчър Кейн, който бил янки авантюрист. На тринайсет години напуснал дома си и се отправил на Запад.

— Дядо ми търсил злато, копал въглища, брал плодове, работил в ранчо. Няма работа, с която Арчър да не се е захващал. — Брад се усмихна с гордост. — Най-накрая се озовал в Сан Франциско. От там заминал за Хаваите — хванал се на работа на някакъв товарен кораб, който превозвал коне и добитък до Големия остров. Бил едва на деветнайсет години, когато се запознал с бъдещата си съпруга.

Фил се обърна да го погледне, подпряла глава на ръката си, заслушана с увлечение в разказа му за жената на Арчър.

Тя се казвала Лахилахи. На хавайски това означавало Изящната. Била любимата дъщеря на благородно хавайско семейство. Едва когато красивата им седемнайсетгодишна дъщеря ги заплашила, че ще умре от разбито сърце, те с неохота й позволили да се омъжи за жълтокосия чужденец.

Брад продължи:

— Дядо ми ни е разказвал, че те организирали разточителна сватба — подходяща за момиче с положението и богатството на Лахилахи. Четири дни продължили празненствата и танците, няколко дузини прасета били изпечени, изпили се много литри пои^[1] и много други напитки. Булката била облечена в искрящ син саронг, на врата й висели гирлянди от разкошни пера и орхидеи, венец от уханни цветя красял блестящата й черна коса, която, според описанието на дядо ми, падала като водопад до под коленете й.

Арчър бил много красив млад мъж. Облечен бил с пъстра риза на цветя, на врата му висели уханни гирлянди, а на младата си жена подарил като сватбен подарък огърлица от перли — малки наистина, но красиви на цвят.

Брад се разсмя, разрушавайки очарованието на разказа с циничната забележка, която последва.

— Никой не можел да си представи откъде Арчър намерил пари за толкова скъп подарък. Всички знаели, че не е измежду богатите на острова. Но те били просто хавайци — не познавали потайните кътчета, известни на Арчър, където мъжете можели да заложат бъдещето — а дори и душите си — за заем от няколкостотин долара.

Арчър бил по-умен от тях. Подарил перлена огърлица, а в замяна получил цял остров. Е, бил малък, наистина, но се намирал край брега на Мауи и бил притежание на семейството на булката от времето на крал Камехамеха. Това бил сватбеният подарък за младата двойка. Родителите се надявали, че Арчър ще започне да отглежда там захарна тръстика и ананаси и ще натрупа цяло състояние.

Когато четирите празнични дни приключили, булката и младоженецът отплавали за своя остров с малко едномачтово кану. През част от пътя си били придружени от стотици други, празнично украсени канута, препълнени със сватбарите, които пеели традиционни прощални песни. Дядо казваше, че представлявали внушителна гледка. В онзи момент се почувствал като истински крал.

Скоро ароматът на уханните цветни гирлянди бил удавен от острата солена миризма на Тихия океан. А когато останалите канута обърнали, за да се приберат у дома, а булката им махнала за довиждане, Арчър забелязал сълзите, които се плъзнали по лицето й. Той незабавно я завъртял с лице към техния остров. И към тяхното бъдеще. Бил уморен от хавайските празненства и вече пресмятал наум печалбите от все още незасетите култури.

Брад се усмихна снизходително.

— Такъв си бил моят дядо Арчър. Предполагам, че ще го охарактеризираш като прагматичен мъж.

— Бих го нарекла по-скоро суров човек — отвърна Фил, замислена за романтичната му малка булка, толкова красива и тъжна от раздялата с любящото си семейство.

— Така е — съгласи се Брад. Обърна се и й се усмихна. — Отегчавам ли те? Чувал съм тази история безброй пъти. Тя е част от историята на рода Кейн, която се предава от поколение на поколение.

— Не, не. Разкажи ми още — възкликна тя и се сгуши щастливо в извивката на ръката му, зарови лице в шията му, опиянена от аромата на кожата му, от звука на мекия му глас.

— Тогава ще ти разкажа за нашия остров. Той е сърцето на нашето семейство, душата му. Ако изобщо имаме такава — додаде Брад и се изсмя рязко и цинично.

— Можеш ли да си представиш Лахилахи, загледана нетърпеливо в скалистите очертания на своя остров, който вече се откроявал над океана? Тя видяла, че островът бил малък — само дванайсет мили на ширина и може би седемнайсет мили на дължина. Североизточният бряг бил скалист, в стръмните зъбери се разбивали с рев огромни вълни, подводните течения там били опасни и само за секунди можели да отвлекат всяко кану с непредпазлив водач навътре в океана. Но спокойният югоизточен бряг бил опасан със седефенобели пясъци, заобиколени от палми, високи дървета, осеяли дюните, разцъфтели храсти и прекрасни цветя.

По средата на острова като гръбнак се извисявали малки конусовидни възвишения с вулканичен произход, които го разделяли на две части, но също така спирали бурите, идващи от океана, задържали валежите в западната част. А ниските склонове били осеяни с гъсти храсталаци и хибискуси, цветовете им — червени, жълти и оранжеви — опасвали планината като пръстен. Лахилахи тогава си помислила, че те приличат на гирлянди около врата на Пеле, богинята на вулканите, чийто дух, тя била сигурна в това, живеел по тези места в очакване да се възроди отново.

Под тези планини, в западната част на острова, имало дълбоки и тесни дерета и буйни водопади. Над тях често се виждали разноцветни дъги, деретата били обрасли с гъсти папрати, дебели дървета, лозници и увивни растения. Между тях се простирали широки тревни площи, осеяни тук-там с участъци блестяща изстинала черна лава, потекла преди много години от вулканичните върхове, за да образува каменна река чак до океана.

По-облагородената източна част на острова сигурно е щяла да бъде съвсем гола и безплодна, ако някога по тези места не бил минал непознат пътник. Той изследвал острова и докато изкачвал хълмовете, яхнал жилавото си малко пони, разпръснал наоколо семена от палмовите дървета на родната си страна. Семената поникнали, дърветата пораснали, предпазвайки почвата от ерозия. И така високите дървета защитили долините от безжалостното слънце, тревите и плодовете растели, подхранвани от водите, които се стичали по планинските склонове.

Когато младата Лахилахи слязла от кануто и стъпила на острова си, тя стиснала ръката на красивия си жълтокос съпруг. Огледала криволичещите бели плажове, високите палми, ярките цветове, опасали планината, и голите вулканични върхове, които, подобно на гърдите на богинята Пеле, се извисявали над острова им. И въздъхнала от щастие.

— Съпруже мой — тихо промълвила тя — трябва да го наречем Калани — рай. — Защото мястото наистина приличало на рая.

Фил вдигна поглед към Брад. Очите й бяха пълни със сълзи на състрадание. Той лежеше по гръб, скръстил ръце под главата си, и се взираше в тавана така, сякаш пред него се простираше райският остров.

— Това е най-романтичната история, която съм чувала някога — прошепна тя.

Той я изгледа скептично, изправи се и си наля чаша бренди. Предложи и на нея, но тя поклати отрицателно глава.

— Не очаквах от една жена с твоя научен потенциал да бъде толкова развълнувана от подобна сапунена опера — с присмех рече Брад. — Истината е, че романтиката свършила дотам. Арчър Кейн получил онова, което искал. Той бил изпълнен с гордост от факта, че притежава собствена земя. Първото нещо, което направил, било да организира островитяните — смесица от мързеливи хавайци и китайци — за да му помогнат да построи малка дървена барака, укрепена с камъни и покрита с палмови клони.

Работил много упорито през тази първа година, но реколтата не била добра и той станал нетърпелив и зъл. В началото смятал, че този остров е трамплин към бъдещото му богатство, а всичките му сметки излезли криви. Заминал за Хонолулу, за да се позабавлява с уличниците по крайбрежието, опитвайки се да забрави проблемите си. И точно там се намирал, малко повече от година по-късно, когато го намерили, за да му съобщят за жена му.

Слугите му разказали, че Лахилахи се пременила в сватбения си саронг. Сложила гирлянди около врата си, забола уханни цветя в косата си. В този ден имало силна буря, вълните били огромни и зли. Лахилахи отплавала сама в бурната нощ.

Светлосините очи на Брад останаха абсолютно безизразни.

— Никога не я видели отново — тихо завърши той.

— О, боже — прошепна Фил. — Бедното младо момиче. Самоубила се е…

Брад безгрижно сви рамене.

— Дядо ми казваше, че не знае със сигурност. Разбира се, семейството на Лахилахи го обвинило, че разбил сърцето й. Арчър не присъствал на погребението, но дочул, че близките й проклели него и потомството му за вечни времена. Той само се изсмял и казал, че много по-важен от проклятията им бил фактът, че Калани вече му принадлежал.

Брад отпи от брендито си и студено се усмихна на Фил.

— Ето така Калани станал основата на семейното богатство на рода Кейн.

По гърба на Фил пробягаха студени тръпки, докато го наблюдаваше да кръстосва из стаята като неспокойна котка. Беше озадачена от неспособността му да види подлостта в постъпките на дядо си. Единственото нещо, което имаше значение за него, както и за Арчър навремето, бе островът и неговата роля за натрупване на семейното богатство.

— Не изпитваш ли съжаление към бедното момиче? — сърдито възкликна тя. Той я погледна с изненада.

— Случилото се наистина било много трагично — спокойно й отвърна. — Но нека погледнем на нещата по този начин — ако Лахилахи не беше умряла, дядо ми никога нямаше да постигне онова, което е направил по-късно. Вероятно през целия си живот щеше да си остане беден фермер, който отглежда захарна тръстика. — Брад вдигна чашата си като за тост и се разсмя. — И тогава какво щеше да излезе от мен? — попита той. — Сигурно щях да порасна в недоимък на малък хавайски остров, щях да се пропия рано-рано от безсилие — също като героите на Съмърсет Моъм. О, хайде, Фил, всичко се е случило преди толкова много години… Не мога да си позволя да се вълнувам за подобни неща.

— Нито пък дядо ти — сърдито заяви тя.

— Сега пък ти се държиш глупаво. — Тя бе обвила чаршафа около себе си и седеше в леглото, здраво прегърнала коленете си. — Изобщо не трябваше да ти разказвам тази история. Но си помислих, че може да ти хареса.

Фил си спомни как й бе описал острова и изведнъж си даде сметка колко много означава той за него.

— Хареса ми — призна тя. — А ти просто нарочно се държиш като циник. Ти обичаш Калани, нали?

Брад седна до нея и нежно погали косата й.

— Там се чувствам най-щастлив — честно отвърна той и леко докосна устните й със своите. — И някой ден ще те заведа там, за да видиш, че не съм преувеличил красотата му.

Фил се усмихна отново, почувствала ръцете му около тялото си. Зарови лице във врата му, покри кожата му с леки целувки, почувства тялото му с езика си. Каза си, че всеки човек има по някоя черна овца в семейството си. В семейството на Брад това очевидно бе Арчър Кейн.

Но на следващата вечер Брад й разказа нова семейна история, която напълно я извади от равновесие.

Разказваше й за детството си, за ваканциите, прекарани в безгрижни игри на острова. Първата колиба, построена от дядо му, била превърната в голяма и удобна ваканционна къща с големи стаи, които се охлаждали от вентилатори, закачени на таваните. Между палмите висели хамаци. Разказваше й за зеленото море, за дълбоките клисури, обрасли с папрати, за наситенозелените малки саламандри, които приличали на скъпоценни камъни. Разказваше й за алените птици и подводния свят с цвят на аквамарин, за ярките малки рибки, които приличали на коледни играчки.

В гласа на Брад се прокрадваше усмивка, спомените го изпълваха с умиление. Изведнъж настроението му рязко се промени и той внезапно се изпълни с напрежение.

— Майка ми мразеше острова — с неприязън заяви той. — Никога не ходеше там. Обичаше само Даймънд хед или Сан Франциско, където имаше апартамент. Обичаше да пазарува и имаше много гардероби, претъпкани с дрехи. Рядко ме допускаше в стаята си, казваше, че й се мотая в краката. Винаги, когато ме завареше там, ме прогонваше. През смях, разбира се, но аз чувствах, че е напълно сериозна. Аз пък постоянно се стремях да съм близо до нея. Обичах я. Тя беше моята красива, отрупана с бижута майка, която обожавах. Бях само на шест годинки.

Погледна към Фил, а когато продължи, гласът му отново се изпълни с нежност.

— Тя винаги спеше до късно и аз обичах да се прокрадвам сутрин в стаята й и да гледам спящото й лице. Под очите й имаше неизчистен грим, по устните й блестеше по малко червило, но тя винаги изглеждаше много спокойна и невинна в съня си.

Понякога се криех сред обвитите в хартия дрехи в гардероба й и я чаках да се събуди, за да я изненадам. Сядах на пода, загледан в приказния свят на разноцветни шумолящи тъкани, шифон, тюл и пайети, и си мислех как ще я накарам да се разсмее от изненада.

Една сутрин пак се промъкнах в дрешника, загледан в роклите с любимите й цветове — яркосиньо, зелено и червено. И тогава видях обувките. Бяха големи, от тъмнокафява кожа, излъскани до блясък. Знаех, че не може да са на майка ми. Имаха светли подметки и висяха над мен.

Вдигнах поглед по-нагоре и видях чорапите. Крещящи червени чорапи. Усмихнах се. Познавах само един човек, който носеше такива чорапи. Един мъж, който често посещаваше майка ми и когото наричах чичо Уахо. Забелязах краката му, обути в сиви панталони, разсмях се и се измъкнах от детското си скривалище.

— Чичо Уахо — рекох му аз — и ти ли си дошъл, за да си играем на криеница? — Гласът на Брад се напрегна. — Избутах настрана шумолящите вечерни рокли и погледнах нагоре към него. На врата му имаше примка и той висеше на въже, завързано за релсата на гардероба. Главата му бе клюмнала под странен ъгъл, лицето му бе мораво. Устата му зееше отворена, подутият му език висеше навън, очите му бяха изпъкнали като на жаба.

Брад хвана главата си с две ръце. Цялата му поза издаваше дълбокото отчаяние, което го бе обхванало, и Фил с ужас се вгледа в него. Но не се осмели да го прекъсне.

След известно време той вдигна глава. Запали цигара и тихо продължи:

— В продължение на един ужасен миг останах там безмълвен, а после се втурнах към майка си. Тя седеше в леглото и закусваше.

— Какво правиш тук? — с раздразнение ме попита тя. — Колко пъти съм ти казвала да не влизаш в стаята ми без разрешение…

Аз я погледнах напрегнато. Бях уплашен, но дори и тогава си помислих, че е много красива. Висока, с черна коса и бадемови очи. Имаше силно и здраво тяло, движенията й бяха съзнателно съблазнителни, всяко помръдване на стройните й бедра бе така пресметнато, че да подчертава пищните й форми.

— Защо чичо Уахо е в твоя гардероб? — попитах аз и я сграбчих за ръката.

Тя я издърпа и ме избута настрана. Четеше писмо и не ми обръщаше никакво внимание.

— В гардероба ли? — попита ме с безразличие.

— Той изглежда много странно, увиснал на релсата. Уплаши ме — рекох й аз. Тя вдигна поглед от писмото. Беше от него. Пишеше й, че ще се самоубие, защото тя го бе изоставила. Беше го отпратила, а той не могъл да го понесе. Лицето й изведнъж пребледня. Разпищя се и слугите пристигнаха тичешком.

— Ти, ужасно малко момче! Какво си направил? — разкрещя се тя. — Ти си виновен за всичко.

Брад мрачно изгледа Фил.

— Бях на шест години. Но заради тези нейни думи през целия си живот не можах да се отърся от чувството, че по някакъв начин бях отговорен за смъртта на чичо Уахо.

Дръпна от цигарата си, а после злобно я смачка в пепелника. Взе Фил в прегръдките си и започна да я люби. Ако това, което последва, изобщо можеше да се нарече любов. Фил въобще не бе сигурна, че той знае кого държи в ръцете си. Тя затвори очи — не искаше да вижда лицето му, не искаше да става свидетел на болката му. Всичко свърши за броени минути.

— Не биваше да ти казвам — прегракнало й каза Брад по-късно. — Но у теб има нещо, Фил Фостър, което принуждава един мъж да ти разкрие тайните си.