Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (3)

Глава 2

Както обикновено Фил Фостър се събуди в седем и трийсет сутринта в апартамента си на Пасифик Хайтс, в който живееше сама. Не й се налагаше да изключва алармата на часовника, защото не ползваше такава. Това беше част от медицинското й обучение. Беше се научила да заспива веднага щом намери десетина свободни минутки и да се буди със същата лекота.

Днес ставам на трийсет и седем години, помисли си тя на път за банята. Странно как пълзи времето, но смешното е, че аз все се чувствам само на трийсет и шест. Тя се поспря и огледа бляскавия си апартамент. Погледна огромните прозорци и гледката, която се откриваше към залива Сан Франциско, обходи с поглед лавиците с книги, интересните рисунки и скулптори от млади американски художници. Възхити се на старинните копринени килими, разпръснати по бледожълтите дървени подове на банята и кухнята, обзаведени по последна дума на съвременните технологии. Само стомана и халоген. Бяло, сиво и черно.

Някои хора считаха дома й, съвсем съзнателно лишен от ярки цветове, за бездушен, но Фил смяташе, че живот му придават не цветовете, а килимите, произведенията на изкуството и книгите. Останалото беше просто фон, инструментите на ежедневието, предназначени да ни служат, а не да бъдат излагани на показ. Семпло, но красиво, вероятно би възкликнала с одобрение нечия баба. И всичко бе купено и платено от самата нея, със собствени средства.

Дрехите й бяха в същия пестелив стил: едноцветни, дискретни, макар и много елегантни, тоалети от японски дизайнери. Тя често се появяваше по телевизията и на публични представяния на книги из цялата страна. Всички познаваха бляскавата й черна коса, вдигната високо на стегнат кок, бледата кожа, яркочервеното червило и широко отворените й дълбоки сини очи. Освен че беше преуспяващ психиатър, тя бе написала и няколко популярни книги, които се продаваха в милионни тиражи: Доктор Фил разсъждава върху: Брака. Доктор Фил разсъждава върху: Менопаузата. Съперничеството между децата в семейството. Разводът, Наркотиците, алкохолът и насилието в семейството. Доктор Фил може да обясни с най-прости думи всяка психична травма, за която се сетите, може да ви каже как да се справите с нея, как да я преодолеете. Опра^[1] я обожаваше.

Тя се изкъпа, замислена за деня, в който й предстоеше сутринта да приема пациенти в Обединената болница на Сан Франциско, където работеше безплатно, след обяд да работи в Медицинския център на Университета в Калифорния, където беше консултант, а от четири и трийсет до седем и трийсет да преглежда частните си пациенти. На път за вкъщи ще се опита да се пребори с уличното движение. Ще се изкъпе, а после ще изпие чаша червено вино.

След това, загърната в пухкавия си халат, освободила черната си коса от стегнатия кок, изчистила лицето си от грима и женските хитрости, ще вечеря. Сама. Отново.

В момента обаче тя подсушаваше косата си с хавлиена кърпа и гледаше ранните новини по телевизията. Политически скандали; движението по пътищата; времето… плюс някаква новина, получена току-що. Още едно убийство. Един детектив с мъжествена външност обясняваше, че жертвата е млада жена, открита в една клисура от мъж, който разхождал кучетата си.

Фил като хипнотизирана наблюдаваше кадри от операцията на спасителните отряди, които слизаха към тялото на жената, полузакрито от листата на голям храст. После я сложиха на носилка и започнаха да я издигат нагоре. Фил зърна за миг кичури медночервена коса, отпусната встрани бледа ръка, крак, от големия пръст на който все още висеше червен кожен сандал.

Потрепери и изключи телевизора, ужасена от нездравото си любопитство. Тя, естествено, бе виждала достатъчно мъртви хора по време на медицинската си практика като стажант и специализант, но смъртта на това момиче й се струваше противоестествена и отвратителна. То изглеждаше толкова уязвимо, а вездесъщите телевизионни камери се възползваха грубо от последните й мигове на този свят. Предишната вечер момичето е било живо и вероятно е излязло с приятели. Разхождало се е, смяло се е, може да е било поканено на вечеря или танци. Бедното създание. Фил знаеше, че мъртвата сигурно беше нечие малко момиченце. А тази майка днес, без съмнение, щеше да научи ужасната истина.

— По дяволите! — яростно възкликна Фил. Включи сешоара и ядосано погледна отражението си в огледалото на банята. Животът на моменти се превръщаше в истинско мъчение, както можеха да потвърдят много от пациентите й, но всичко останало беше по-добро от случилото се с това нещастно момиче.

Фил изсуши косата си, вдигна я нагоре и я изпъна толкова силно, че чак я заболя глава, после я нави в стегнат кок на тила си. Облече се бързо. Носеше само най-необходимото копринено бельо. Беше слаба и елегантна и тялото й не се нуждаеше от банели и ликра. А коприната беше разкошът, който си позволяваше, тайната, която криеше под строгата фасада от бели и черни тоалети, с които се представяше пред света. Понякога споделяше тази си тайна, но напоследък и това не се случваше често. Тя сви рамене и закопча сакото на черния си костюм. Какво толкова, по дяволите! Работата й определяше правилата, освен това безбрачието беше на мода.

Наведе се към огледалото и внимателно сложи червило Палома, което употребяваше. Без яркото червило устата й изглеждаше мека и уязвима. Оцветени в ослепителното кадифеномеко червено, устните й изразяваха категорично послание. Тя беше жена, с която трябваше да се съобразяват. Жена на върха на професията си. Жена, която знаеше какво трябва да свърши във всяка една минутка от напрегнатия си ден. Макар че понякога, с болка си помисли тя, нощите й бяха малко самотни.

Сложи си малки обеци от злато и оникс. Никакви други бижута — само един мъжки ръчен часовник, който беше достатъчно голям, за да може да се ориентира за времето, без да вдига ръка и без пациентите й да си мислят, че не сваля очи от часовника.

Взе черната си дамска чанта, потърси ключовете си и за последен път огледа работната си униформа.

Грабна голямата черна чанта, в която бяха картоните на пациентите й за деня, слезе с асансьора и отключи малката си кола — черен Лексус, толкова дискретен на вид, колкото и самата тя. После пое към истинския свят — Обединената болница на Сан Франциско, която се намираше на Потреро Хил.

Беше едва осем и двайсет, а първият й пациент щеше да дойде в девет. Тя се запъти към кафенето, за да изпие чашата кафе, която не бе успяла да преглътне по-рано сутринта след репортажа за мъртвото момиче. По средата на коридора Фил промени решението си. В италианското магазинче надолу по улицата предлагаха по-силно кафе… и по-изкусителни сладкиши.

Едва излязла от сградата, тя чу пронизителния вой на линейка. Обърна се да види какво става. Санитарите изхвърчаха на секундата, а само миг по-късно вече тичаха край носилката, придържайки системата, която се вливаше в ръката на пациентката, към очакващата ги група от лекари и сестри. Тялото беше обвито в бляскаво алуминиево фолио. Фил зърна за миг нараненото пепелявосиво лице, здраво затворените очи, сплъстената и окървавена медноруса коса. Момичето от клисурата.

Тя не е мъртва в края на краищата, с изненада си помисли Фил. После, припомнила си восъчнобледия цвят на кожата й, мрачно додаде: Не още.

Италианските сладкиши вече не й се струваха толкова примамливи, както преди минута. Тя се обърна и отново влезе в болницата. Вървеше с наведена глава и мислеше за младата жена, за родителите, които ще бъдат извикани край болничното й легло, за шансовете й да живее. Очевидно бе, че е претърпяла сериозни наранявания на главата, а само един господ знаеше какви още рани имаше — и вътрешни, и външни.

Горкото, нещастно момиче, тъжно си помисли Фил.

Тръсна глава, за да прогони тези мисли, взе си чаша кафе от машината и се запъти по блестящите коридори към кабинета си, за да започне работния си ден.

В дванайсет и половина вече бе разговаряла с осем пациенти и умираше от глад. Докато събираше бележките си и картоните и ги прибираше в голямата черна чанта, тя си мечтаеше за сандвич с фокача^[2], домат, пилешко месо и пресен босилек. Преди да стигне до вратата, тя се поколеба и нерешително погледна към телефона. Все още не можеше да се отърси от мислите за младата жена, която бе видяла. По време на всичките й разговори тази сутрин образът на момичето изплуваше в съзнанието й — кракът с веселия червен сандал, който висеше, закачен на големия пръст, нараненото лице, безцветно като лунен пейзаж, окървавената глава. Фил потрепери, бързо излезе от кабинета си и пое към травматологичното отделение.

Дежурната сестра я разпозна и се усмихна.

— Имате предвид онази Джейн Доу, която бе докарана в осем и двайсет и две тази сутрин? — Тя веднага откликна на запитването на Фил. — Когато я открили там долу, в клисурата, всички решили, че е мъртва, но когато я изтеглили горе, видели, че все още има пулс. А също така счупени ребра, вътрешни кръвоизливи и няколко фрактури на черепа в областта на лявото слепоочие. Веднага я вкараха в операционната и все още е там. — Сестрата вдигна поглед от бележките си. — Сигурна съм, че правят всичко възможно, за да я спасят — окуражително додаде тя. После внезапно застана нащрек. — Познавате ли я?

Фил отрицателно поклати глава.

— Видях спасителната операция по телевизията тази сутрин. И оттогава не може да ми излезе от ума.

— Представям си. — В гласа на сестрата се долавяше разбиране. — Жалко, че не я познавате, защото не разполагаме с никаква информация за нея. Предполагам, че ченгетата претърсват клисурата, опитвайки се да открият дамската й чанта или някакви други следи. Но доколкото аз знам, тя все още си е само една Джейн Доу.

— Може би ще публикуват снимката й във вестниците — предположи Фил, като не преставаше да мисли за майката, която все още не знаеше, че детето й е толкова близо до смъртта. Беше сигурна, че в подобна ситуация майката, гласът й, самото й присъствие в стаята на болната можеха да се окажат от изключително значение. Внезапно й се стори, че е ужасно важно да открие тази жена, да я доведе в болницата.

— Няма да има никакви снимки — отвърна сестрата. — Не и в този вид. Даже родната й майка няма да я разпознае.

Фил въздъхна със съжаление, благодари и се обърна да си ходи. Беше глупаво от нейна страна да проявява такъв интерес. Та тя дори не познаваше младата жена. И въпреки това се надяваше момичето да оцелее. Напълно забравила за сандвича с фокача, тя бавно пое в натовареното движение към университетския медицински център.

По-късно през деня прие и частните си пациенти, но за пръв път в практиката си установи, че на моменти губи концентрацията си. Изпита истинско облекчение, когато пациентът за седем часа не се появи. Едва когато си тръгна за вкъщи, Фил се сети, че не бе хапвала през целия ден.

Нищо чудно, че се разсейваше вкъщи, ядосано си помисли тя, измъчвана от вина заради пациентите, на които не бе дала всичко от себе си. Зави по Самсон, после по Ембаркадеро и намери местенце за паркиране точно пред Ил Форнайо.

Както обикновено ресторантът беше претъпкан.

— Мога да ви намеря място до бара, докторе — каза й управителката. Фил често се отбиваше тук след работа, особено пък когато бе прекалено уморена, за да си приготви вечеря вкъщи, и целият персонал я познаваше добре. — Има едно тихо ъгълче, където никой няма да ви безпокои.

Управителката я заведе до мястото в далечния край на бара и й подаде менюто. Фил си поръча чаша червено вино. Един брой на Кроникъл лежеше на бара. На първа страница бе публикувана снимка от спасителната операция в клисурата Митчъл. Заглавието гласеше:

ЖЕНСКО ТЯЛО, НАМЕРЕНО В ПРОПАСТ

Фил с изненада прочете статията, а после си спомни, че в началото всички бяха помислили момичето за мъртво. Вероятно утре, освен ако не се появи някоя по-важна новина, вестникът щеше да я върне в света на живите. При положение че момичето наистина не умре.

Фил разрови спагетите, които й сервираха, като си мислеше за празния апартамент, в който трябва да се прибере, припомнила си внезапно, че днес е трийсет и седмият й рожден ден. Импулсивно си поръча чаша шампанско, но почти веднага съжали за това. Един рожден ден, отпразнуван в самота, не беше истински рожден ден.

Разлисти вестника, като се поспря да прочете една статия, описваща примамливо пътуване до Париж. Париж. Самото име сякаш бе изпълнено с обещания: за пролет и разцъфнали кестени, за кафенета, сгушени под дърветата, за разходки край Сена. Красив мъж в леглото, с когото да сподели чаша силно горещо кафе на следващата сутрин…

Мечти в една дъждовна вечер в Сан Франциско.

Тя отново въздъхна. Смътно си спомняше, че по-късно през годината предстоеше някаква конференция на психиатри в Париж. Може би щеше да намери малко време, за да отиде. Почувствала се по-добре, Фил поиска сметката, напудри носа си и сложи още малко червило на устните си.

Когато стана да си върви, жената, която седеше до нея, се извърна и й се усмихна. Червената коса се залюля около раменете й и Фил с болка и мъка си помисли за момичето, което се люшкаше между живота и смъртта в интензивното отделение на Обединената болница в Сан Франциско.

Позвъни в болницата от колата си. Операцията беше протекла успешно, но момичето бе в кома. Лекарите все още не знаеха със сигурност дали има някакви мозъчни увреждания. Можеше да мине известно време, преди да преценят това.

Фил бавно караше към къщи, а по бузите й се стичаха сълзи. Спомняше си неща, които искаше да забрави, неща, които, като добър психиатър, бе оставила зад гърба си: страха, вината, скръбта… А сега заради едно пребито червенокосо момиче, което лежеше в болницата, всички спомени я връхлетяха изведнъж.

Глупачка, яростно възкликна тя. Ти си ужасна глупачка, Фил Фостър.