Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (27)

Глава 26

Децата се изкъпаха и си легнаха. През изминалия половин час от стаята им не бе долетял и звук и Беа предположи, изпълнена с благодарност като всяка майка, че най-после са заспали.

Беше десет часът вечерта и тя беше сама. Зави клетката на папагала с одеяло, заслушана в неразбираемите звуци, които той издаваше, докато се унасяше в сън. После взе зловещия плик, събрал в себе си тайните на семейство Льоконт, и го занесе в кухнята. Направи си чаша чай и седна до голямата борова маса. Загледа се в плика. Поради някаква причина, никак не й се искаше да научи отговорите, които се съдържаха в него.

Рошльо шумно пийна вода от купата си, а след това се просна в краката й. Кухненският часовник бавно отброяваше минутите. Лекият нощен ветрец нахлуваше през отворения прозорец, някъде в далечината се носеше омайната песен на пойна птичка. Беа се зачуди дали е кос. А може би славей? Тя се заслуша в обичайните за летните нощи звуци — песента на щурците, крякането на жабите. Вилата обаче тънеше в тишина.

Даде си сметка, че не може да отлага повече. Извади купчината листи от плика. Бяха изписани от самия Жан Льоконт Джони, както го наричаше дойката Биъл. Беа започна да чете без всякакво желание.

Започвам да пиша за събития, които е по-добре да бъдат забравени, и го правя само защото Флора Биъл настоява за това. За поколенията, каза ми тя, имайки предвид бъдещите членове на семейство Льоконт, които може да пожелаят да потърсят наследствените си права.

Аз самият не се интересувам от това наследство, но дойката Биъл настоява, че наследниците ми имат право да знаят цялата истина. Тъй като съм на двайсет и седем години и все още не съм създал семейство, подобна възможност ми се струва малко вероятна, но трябва да призная, че доводите й са основателни. И поради тази причина, за да могат моите, все още неродени, бъдещи потомци да узнаят истината, ще я послушам. Ето защо, най-напред ще започна с това, какво означаваха за мен вила Мимоза и дойката Биъл.

Беа потрепери от лоши предчувствия. Случваше се отново — тази същата история бе в главата й. Някой й я бе разказал с такива подробности, че бе като запечатана в съзнанието й. Нужни й бяха само думите на Джони Льоконт, за да отключат паметта й.

Когато едно дете е малко, то невинаги запомня лицата на хората, а звука на гласа им, походката, аромата на тялото им. Дойката Биъл бе първият човек, когото опознах през живота си, първата жена, която заобичах. Тя беше моя майка и приятелка, моя помощничка и пламенна закрилница. Първият ми спомен като че ли е свързан със свежия аромат на бялата й колосана престилка.

Тя беше ниска закръглена и ходеше изправена като бастун. Спомням си как се приготвяше за ежедневните ни разходки. Слагаше шапката си — тъмносиня през зимата, сламена през лятото и сериозно заявяваше: Запомни, Джони, една истинска дама винаги носи шапка. После я защипваше с ужасна на вид остра стоманена шнола, украсена със синьо стъклено топче. Всеки път очаквах да изпищи от болка, забивайки иглата в главата си, но дойката беше истински експерт по шапките и шнолите и подобно нещо никога не се случи.

През лятото носеше здрави обувки с връзки и умерени токове. Имаше си някаква паста, с която ги мажеше, за да ги поддържа безупречно бели. Понякога дори ми позволяваше да й помогна да ги почисти. Спомням си, че след като изсъхнеха, обувките при всяка нейна стъпка изпускаха малки облачета бял прах.

Предполагам, че по онова време е била около петдесетгодишна, но за мен тя беше неостаряваща. Аз, естествено, можех да я сравнявам само с момичетата, които работеха в къщата, а те ми се струваха по-близо до моята, отколкото до нейната възраст. Беше изключително симпатична жена, но се държеше много студено и надменно, когато излезехме на разходка с големия сребрист Ролс. Държеше главата си изправена и кимаше като графиня на хората, които срещахме по Кроазет и Промнад дез Англе. Предполагам, че това по-скоро се дължеше на факта, че не можеше да разпознае нито едно лице, защото беше толкова късогледа, че не виждаше на половин метър от носа си, но отказваше да носи очила на улицата. Какви загадъчни създания са жените! Даже дойката Биъл беше суетна в някои отношения.

Но тя беше англичанка до мозъка на костите си и никога не си позволи да снижи стандартите си. Обличаше ме като принц — в коприна и дантели. Не допускаше никакви животни край мен, защото се боеше, че може да пренесат бълхи или пък някаква зараза. Затова старият вълнен черно-бял Фидо беше единственото куче, което можех да имам. Той беше любимата ми играчка и аз все още си спомням колко много го обичах и колко дълбоко скърбих за загубата му.

Спомням си детската стая със стария люлеещ се стол на дойката. През зимата той стоеше точно пред камината, защото тя се оплакваше, че когато задуха мистралът, студът прониква чак до костите й. А кръглите й очила с рамка от костенурка винаги стояха върху разтворената страница на книгата, която четеше в момента. Спомням си аромата на препечен хляб, който приготвяхме върху въглени, чая с мед и бисквитките с джинджифил.

Получих твърде английско възпитание за едно френско дете, но тъй като не познавах други деца, изобщо не съзнавах, че пропускам нещо в живота си. Бях щастлив във вила Мимоза с дойката Биъл и моето куче Фидо, с градинарите, които ме учеха да разпознавам растенията, с папагалите и канарчетата в сребърния птичарник. Не исках нищо повече. Светът, в който живеех, ми се струваше завършен и съвършен.

До деня, в който баща ми се върна за мен и ме отведе в изгнаничество на Калани.

Той беше човек, внушаващ страх, макар сега вече да си давам сметка, че притежаваше особена, сурова красота. Аз бях хилаво и немощно дете — дребно, слабичко, восъчнобледо. Нямах никаква представа какво означава думата баща, тъй като никога не бях имал такъв. Не бях и срещал други бащи. Но по изпълнения с ужас глас на дойката и по грубостта, с която той разговаряше, можех да преценя, че завръщането му не беше щастливо събитие.

По време на дългото ни пътуване до Калани изпитвах истинско облекчение от факта, че не ми се налага да говоря с него. Реших, че пътуването е очарователно занимание, далеч по-интересно от еднообразието на дните ми във вила Мимоза. Тогава изобщо не предполагах колко силно щях да копнея по-късно за тези безгрижни и спокойни дни.

Когато дойката се разболя по средата на Атлантическия океан, аз започнах да кръстосвам из големия кораб съвсем сам. Ние бяхме настанени в задушна, малка, приличаща на дупка каюта на най-долната палуба, която се пълнеше с миризма на изгорели газове и на готвено от кухнята. Даже не знаех, че баща ми също е на борда на кораба. Не го видях нито веднъж по време на цялото пътуване, а и той нито веднъж не слезе от първокласната си кабина, за да се поинтересува за малкия си син, който бе захвърлил в трюма на лайнера. Но аз се радвах на свободата си. Намерих си много нови приятели сред моряците — нещо, което не бях правил никога преди. Признавам си, че се забавлявах по време на цялото пътуване и дори си мислех, че никак не е лошо човек да има баща.

Застанал на най-долната палуба, стиснал ръката на дойката, аз за пръв път зърнах прословутите небостъргачи на Ню Йорк. А после, преди още да разбера какво става, се озовахме в огромен влак, пътуващ на запад. Дойката ми обясни, че отиваме в Сан Франциско. Със същия успех можеше да ми каже и остров Тимбукту, защото по онова време не знаех нищо за света и географията.

В началото пътуването с влак беше приятно. В Чикаго се прехвърлихме на друго парно чудовище и баща ми изчезна в уютното си спално купе, а аз прекарах много часове, тичайки нагоре-надолу по люлеещите се коридори. Дойката ме упрекваше, че ставам за смях на всички пътници, но пътуването беше дълго и еднообразно, за нас не бе предвидено спално купе и тя, макар и неохотно, ми позволяваше да тичам и да изразходвам енергията си, за да мога след това да спя на твърдите и неудобни седалки.

Пристигнахме в Сан Франциско уморени до смърт. Откараха ни до голям хотел. Спомням си, че се взирах във високия рус непознат, който се наричаше мой баща и който бе променил живота ми толкова драстично. Той стоеше на тротоара и презрително гледаше към нас.

— Останете в колата — грубо нареди той. Аз разговарях с Фидо по този начин, когато той се държеше зле. — Вие веднага тръгвате с кораб за Хонолулу.

И така, откараха ни на пристанището и ни качиха на моторния кораб „Хиперион II“. Даже и дете като мен разбираше, че този кораб бе преживял и по-добри дни. Олющената боя покриваше като струпеи ръждясалия му корпус, палубата гъмжеше от дребни, странни на вид мъже, които дойката наричаше ориенталци и които приготвяха съда за отпътуването ни.

— Китайци езичници — прошепна ми дойката, докато пристъпвахме по мостчето като обречени. Не разбирах какво се опитва да ми каже, но сърцето ми се сви от страх от злокобния й тон. Стиснах силно ръката й и ги погледнах уплашено. Страховете й, естествено, се оказаха безпочвени, но тя отказа да яде езическата им храна и ние се хранехме само с варен ориз.

На втория ден от пътуването едва не бяхме потопени от силна буря. Никога не бях виждал такива вълни в Средиземно море. Огромни, пенливи и зелени, вълните се блъскаха в кораба и изливаха галони леденостудена вода върху мизерната ни каюта. Изпитахме истинско облекчение, когато най-сетне се добрахме живи и здрави до пристанището на Хонолулу Почти веднага отново поехме на път с друго ръждясало корито. Този път към Мауи.

Спомням си, че ми се искаше да остана в Хонолулу, да се порадвам на дългите бели плажове на Уайкики, но това бе невъзможно. Два дни по-късно пристигнахме в Мауи. Там ни очакваше малка моторна лодка, която трябваше да ни откара до целта на пътуването ни — Калани.

Разстоянието от Мауи до Калани изминахме сред бурни, стъклено зелени вълни, които опасно люлееха малката моторница, а стомасите ни се преобръщаха при всяко накланяне. Дойката седеше, изпънала гръб, разперила черен чадър, за да се пази от слънцето. Лицето й бе прежълтяло като сламената й шапка, но в очите й се четеше решителност. Няма да ни стане лошо, твърдо ми заяви тя, стиснала зъби, и аз кимнах в съгласие, защото, в действителност, изобщо не ми беше лошо. Всъщност пътуването много ми харесваше.

Скалистите очертания на Калани се появиха на хоризонта, а когато наближихме, видях високите кокосови палми и преплетените тропически растения, които ограждаха ивица бял пясък. Припомнил си заниманията във вила Мимоза и еднообразните дни, аз си помислих, че Калани изглежда по-различен. По-вълнуващ. Надявах се, че мъжът, който беше мой баща, може би вече ме очаква там, за да ме разведе и да ми покаже новия ми дом. Нетърпеливо се загледах към острова, притиснал Фидо към сърцето си.

Лодката, управлявана от мълчалив китаец, приближи брега и вятърът довея до нас мириса на острова — остър, многообразен, тръпчив. Напълно различен от свежия аромат на розмарин, обгърнал Ривиерата. Дойката здраво стисна ръката ми.

— Запомни, че твоят дом е вила Мимоза — мрачно ми напомни тя. — Никога не го забравяй, Джони. И някой ден отново ще се върнеш у дома.

Аз бях послушно дете. Погледнах я сериозно и запомних думите й завинаги. Внезапно бях заразен от страха й. Приближавахме към неизвестността.

— Моли се, господарю Джони, моли се за нас — прошепна тя.

Присвих очи срещу залязващото слънце и видях късичък, избелял от слънцето, дървен кей. А на кея стоеше момче, малко по-голямо от мен. От тялото му капеше вода, мократа му руса коса бе прилепнала към изящно оформения му череп, около ханша му бе завързана оскъдна памучна препаска, която прилепваше към тялото му като втора кожа. Той стоеше там и ни чакаше.

Лицето на дойката Биъл стана аленочервено от възмущение, когато лодката се изравни с кея.

— Гол както майка го е родила. Или почти толкова… което в случая е без значение! — високо възкликна тя и го изгледа неодобрително. — Нямаш ли срам, млади човече?

Момчето я погледна презрително. После премести поглед върху мен. Потръпнах, когато присвитите му сини очи се заковаха върху мен. Забелязал изисканите ми копринени дрехи, той сърдито стисна челюсти, добре оформената му уста се изкриви в презрителна гримаса.

— Маймуна! — присмехулно възкликна той. — Ти не си нищо повече от една съсухрена, префърцунена малка маймуна!

От този ден нататък всички на Калани започнаха да ме наричат по този начин. Маймуната. Моят полубрат, Джак, ми даде това име и никога не ми позволи да забравя, че аз съм най-низшето същество на Божията земя.