Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (31)

Глава 30

Беа вече не можеше да откъсне поглед от текста. Трескаво прелистваше страница след страница.

Научих много неща във флота на Съединените щати, но не от книгите, а знанията ми бяха предимно за хората и войната, за живота и смъртта. Служих две години и половина на разрушител предимно в южната част на Тихия океан и със съжаление трябваше да се простя с мечтата да стигна и до Средиземно море.

Не ми беше трудно да се приспособя към условията на войната. В края на краищата, бях прекарал по-голямата част от живота си в състояние на обсада. Вече бях успял да развия у себе си онова допълнително шесто чувство, което предупреждава за опасност, а годините, които прекарах на Хаваите, бяха направили от мен истински моряк. Познавах океана и рисковете, които крие.

Това не означава, че не изпитвах страх. Бих бил истински глупак, ако не се страхувах. Всеки път, когато заставах до оръдейната кула и се озовавах лице в лице с врага, от който ме деляха само неколкостотин метра сива вода, усещах в устата си металния вкус на страха. Войната беше тежка и мъчителна работа, но за компенсация се сближих с много хора — моряци и войници. Научих се как да живея сред хората, да приемам приятелството им, да им предлагам моето в замяна. Най-накрая се почувствах достатъчно цивилизован. Е, не бях светски лъв, но пък и искрено се съмнявах, че някога ще стана такъв. Психолозите твърдят, че личността на човек се формира в годините преди пубертета, а моята носеше дълбоките белези от много битки.

И макар да живеех сред ужаса на войната, опитвайки се да оцелея, когато ни атакуваха с торпеда или ни нападаха от въздуха, аз бях почти щастлив. Поне бях сигурен, че се намирам достатъчно далеч от мъжете Кейн. Отпразнувах осемнайсетия си рожден ден с ясното съзнание, че ако бях останал на Калани, до този момент сигурно вече щях да съм претърпял заплануваната фатална злополука. Предпочитах да умра, защитавайки страната си. Такава смърт беше далеч по-достойна.

Когато войната свърши през 1945 година, си помислих да остана да служа във флота, но тъй като нямах нужното образование, не можех да стана офицер и перспективите ми за бъдеща кариера бяха много ограничени. Освен това отново бях започнал да изпитвам потребност да рисувам. Бях нахвърлял безброй скици на моряците, които играеха карти по тениски и с метални шлемове на главите, излежаваха се по койките, съсипани от изтощение след дълга нощна вахта, четяха писмата си от дома, а очите им се изпълваха с копнеж по жените и децата им. Възпроизведох по памет и сцени от ожесточените битки между бойните кораби, сцени, изпълнени с огън и люта омраза, с кръв и обезобразени, осакатени човешки тела, нарисувах и конвойните кораби, които безшумно се плъзгаха отвъд хоризонта, докато ние, пазителите на Южния Пасифик, бдяхме на поста си.

Капитанът видя рисунките ми. Оцени ги високо и ги окачи в каюткомпанията. А когато дългата война най-сетне свърши, той изпрати част от тях на главнокомандващия операциите на военноморския флот. Няколко бяха поставени в рамки и изложени във величествените коридори във Вашингтон.

Изпитвах тъга в деня, в който за втори път в живота си станах свободен човек. Бях постъпил във флота на Съединените щати като грубо, необразовано момче, а излязох оттам истински мъж. Липсваха ми приятелите и дисциплината, с която бях свикнал. Налагаше се отново да помисля за себе си.

Бях сигурен в едно-единствено нещо — исках да рисувам. Разполагах с малкото пари, които бях успял да спестя, плюс финансовата помощ, която получихме при уволняването си от флота, за да можем да се адаптираме по-лесно към цивилния живот, но съзнавах, че тези пари няма да ми стигнат задълго. Освен това знаех, че не желая да се върна на Западното крайбрежие или на Хаваите.

Животът ми се превърна в поредица от всевъзможни занимания. През лятото работех като сервитьор в планинските курорти на изток, за да спечеля достатъчно пари и да прекарам зимата в рисуване. Нямах и най-малка представа дали изкуството ми е добро. Но рисуването бе нещо, към което изпитвах непреодолимо влечение, единствената движеща сила в живота ми.

В онези дни имах много приятелки — сладки, млади създания, предимно модели, които си падаха по романтичния млад художник и ледената му мансарда. Всъщност това бе просто един таван над магазин за железарски стоки в малко крайбрежно градче в Мейн. Влюбвах се в тях и ги разлюбвах със смяната на сезоните, но истинската ми любов си оставаха морето и изкуството ми.

Годините минаваха бавно, както става обикновено, когато човек е млад. От време на време продавах по някоя картина, но всеки път, когато се налагаше да се разделя с някоя от творбите си, изпитвах непоносима болка. Исках да запазя всичките си произведения, защото те бяха моите спомени за хората, които срещах, за местата, които бях посетил, за момичетата, които бях обичал. Защото, както винаги досега, аз рисувах живота си. Но никога повече не нарисувах Калани или нещо, свързано с детството ми. Тези спомени се спотаяваха в глъбините на съзнанието ми като невзривено торпедо.

В началото на петдесетте години критиците започнаха да забелязват картините ми. Предложиха ми да направя изложба в малка, изключително престижна нюйоркска галерия и аз внимателно прегледах платната си и с неохота избрах онези, които смятах за най-добри. Купих си нов костюм специално за случая, избръснах брадата, която си бях пуснал през зимата. Чувствах се глупаво и не на място, докато стоях в галерията, стиснал чаша шампанско в ръката си, и подслушвах коментарите на посетителите. За моя изненада повечето отзиви бяха положителни и скоро под творбите ми се появиха малки червени етикетчета, които уточняваха, че картината е продадена. Успехът беше скромен, но сега поне можех да кажа, че съм художник, успешно продал картините от първата си изложба. В резултат на спечелената популярност получих предложение от един много влиятелен и богат финансист да нарисувам портрет на съпругата му.

Дамата беше съвсем обикновена на вид, но с драматично изсечено лице, което й придаваше сила и достойнство. Омъжила се бе за съпруга си на осемнайсет години и бе останала с него през всичките трудни и тежки години, които бяха преживели. Живели бяха под наем в Лонг Айлънд и Ню Джърси, докато той най-сетне успял да се захване с печеливш застрахователен бизнес. Първоначалните предпазливи сделки били последвани от по-смели начинания, сливанията на компании били стъпка към дръзки изкупувания и така, с течение на годините, той се превърнал в известен, макар и не дотам почтен, финансист и мултимилионер. В онези години живееше като истински лорд. Можеше да бъде видян на всеки благотворителен бал, на всяко бляскаво светско събитие, беше близък приятел на влиятелните личности във Вашингтон.

Само че жена му никога не беше с него. Понякога го придружаваше дъщеря му, но много по-често до него вървеше някоя ослепителна блондинка, два пъти по-млада от него, отрупана с блестящи диаманти и облечена по последна дума на модата.

Знаех, че портретът е ход от негова страна, с който цели да докаже на съпругата си, че все още я обича. И да й затвори устата. Това поне си помислих, когато я видях за пръв път. Освен това си давах сметка, че се е спрял на мен, само защото щях да му изляза по-евтино от по-известните художници. А и жена му никога нямаше да разбере това.

Тя беше приятна жена, със специфичен чар и вродена доброта, която не й позволяваше, въпреки очевидните доказателства, да повярва, че някой може да е лош към нея. Харесах я и вложих в портрета й всичко, на което бях способен.

Облякох я в сребристозелено кадифе като средновековна принцеса, помолих я да вдигне косата си нагоре, за да открие изваяните си скули и изящен нос. Накичих я със злато и смарагди, а тя гордо вирна брадичка и застана, изправила гръб и рамене, като жена, която високо цени себе си. Тази високомерна поза остро контрастираше с прекрасните й тъмни очи, изпълнени с рядко срещани топлота и невинност.

Този портрет се превърна в крайъгълен камък на успеха ми, макар че в действителност никога не съм бил художник портретист. Започнаха да го излагат в редица музеи, а името Джон Л. Джоунс се чуваше все по-често. Започнах даже да чета за себе си по вестниците и в списание Тайм. Заваляха нови поръчки, но аз ги отклоних до една, защото най-после бях събрал достатъчно пари, за да осъществя бленуваното пътуване до Европа.

Прекосих Атлантическия океан с кораб точно както го бях направил и на идване. Само че този път имах сносна каюта във втора класа. Все още не можех да си позволя да пътувам в първа класа, но това беше без значение за мен. Важното беше, че си отивах у дома. Прекарах известно време в Париж, като се опитвах да удължа блажения момент на завръщането си и се опивах от прекрасните гледки, които войната не бе разрушила. Разглеждах музеите и изложените в тях картини, пиех червено вино в кафенетата на открито, наблюдавах света, който ме заобикаляше.

Когато най-после са качих на влака, който щеше да ме отнесе на юг, се чувствах като любовник, който прекалено дълго бе стоял далеч от изгората си.

Въпреки че не можех да си го спомня вече. Лазурният бряг, като по някаква магия, се оказа точно такъв, какъвто си го бях представял — зелени хълмове, окъпани от слънчева светлина, бели пясъци, огромни палми, които приличат на чадъри, високи кедрови дървета, прави като игли, заболи върховете си в яркосиньото небе. Но едва когато зърнах Средиземно море, разбрах истинското значение на думата лазурен. Усетих, че треперя от наслада и щастие. Това беше мечтата на всеки художник, светлинката на неговото вдъхновение.

Отседнах в малка странноприемница на брега, която се обслужваше от две яки селянки — майка и дъщеря. Бащата беше рибар, който вечер излизаше с мрежите си и се връщаше на зазоряване с улов, който по-късно през деня се появяваше на масата ни. Бяха очарователно семейство — отнасяха се простодушно, но и учтиво към всеки непознат, попаднал сред тях, но бяха искрено заинтригувани, когато видяха триножника ми и осъзнаха, че съм художник и искам да ги нарисувам. Бях като опиянен от начина им на живот, от добротата и непоквареността им, от храната и виното, от бавния ритъм, така характерен за Средиземноморието.

Но веднъж пристигнал там, аз започнах страхливо да отлагам деня, в който щях да се върна към миналото си. Повтарях си, че това е, защото искам да рисувам, но истината беше, че се боях от онова, което щях да намеря. Страхувах се, че дойката Биъл може да е мъртва, може да е загинала във войната, може просто да се е върнала в Англия. Боях се, че вила Мимоза може би вече принадлежи на някой друг и че ще ми бъде отказан достъп до нея и мечтите ми ще си останат само мечти. Но най-много от всичко се боях да не заваря Джак и Арчър Кейн да се ширят из стария ми дом.

Но трябваше да го направя. Трябваше да разбера истината за миналото. Да открия дойката Биъл и да науча истината за майка ми.

Намерих вила Мимоза веднага — също като котките, които изминават стотици мили, но винаги се връщат в истинския си дом. Въртях педалите на велосипеда по песъчливия път нагоре по хълма, минах край розовата стена с олющена мазилка, полускрита под буйните тропически храсти и рози. Сърцето ми блъскаше в гърдите като на колоездач, участващ в обиколката на Франция. Подпрях велосипеда на стената и позвъних, надничайки през ръждясалата желязна порта.

Пазачът, приятен човек в сини работни дрехи, който ме осведоми, че върши работата и на градинар, отговори на позвъняването ми и ми каза, че в къщата не живее никой.

— Познавах хората, които живееха тук преди — му казах аз, опитвайки се да изтръгна някаква информация. — Семейство Льоконт.

Лицето му светна от радост. Очевидно се радваше да чуе отново това име.

— Тях отдавна ги няма, господине — отвърна той. — Мадам е мъртва, а съпругът й, Чужденеца, и синът му живеят много далеч, на някакъв тропически остров. Чух, че се върнали веднъж, след войната, за да предявят правата си върху богатството на момчето, но така и не дойдоха да видят вилата. Това е старият дом на момчето, господине. Къщата, в която се роди. Мадам Льоконт би била покрусена, ако знаеше, че синът й изобщо не се интересува от този дом, който тя обичаше толкова много.

В този момент осъзнах, че Малухиа е била права. Имаше наследство и двамата Кейн, в края на краищата, бяха успели да се докопат до него. Предположих, че Джак се е представил за мен, престорил се е на Жан Льоконт и е получил богатството. Свих рамене. Пет пари не давах за парите. Бях жив и свободен. И щастлив по свой собствен начин. Не исках нищо повече.

Пазачът почувства, че се интересувам от къщата, и ми предложи да ме разведе наоколо. Когато се изкачихме по застланата с чакъл алея и красивата розова вила се възправи пред погледа ми, аз си спомних с най-големи подробности деня, в който баща ми дойде да ме вземе. Представих си малкото момченце, седнало на мраморните стъпала. Спомних си хладния допир на камъка по босите ми крака, топлата ласка на слънцето, което галеше лицето ми, верния Фидо, когото стисках в ръцете си. И отново почувствах ужаса, който бях изпитал, когато баща ми ме погледна с неописуемо безразличие и рече: Опаковайте багажа му. Ще го взема със себе си. Припомних си и тъмния облак, който ме обгърна тогава и завинаги прогони слънчевата светлина от живота ми.

Познавах вилата. Спомнях си всички детайли и подробности — мраморните подове, голямото вито стълбище с перила от дървото коа, поръчани от Арчър след сватбата им с майка ми. Поколебах се на вратата на детската стая, оглеждайки празното помещение, в което някога командваше дойката Биъл.

Старата камина с месинговата решетка все още си бе там, но люлеещият се стол с висока облегалка го нямаше, а големите шкафове за играчки бяха празни. Отворих вратата на спалнята си и видях малкото си легло от черешово дърво, на което все още личаха инициалите ми Дж. Л., които бях изписал с карфица. Прокарах ръка по буквите и се усмихнах, припомнил си гнева на дойката, когато бе видяла творението ми.

Бавно се запътих към празните стаи на майка ми. Представих си я как се взира в тучните ливади, в пръските на фонтана, заблестели на слънцето, как премества поглед отвъд високите кипариси, как очите й обхождат необятната синева на морето. Представих си как сутрин се буди от сладкопойната песен на малките канарчета и другите птички в сребърния птичарник, който, както ми каза пазачът, бил разрушен по време на някаква буря преди много години.

Стоях до прозореца й, изпълнен със съжаление, че никога не съм я познавал, замислен за това, че вила Мимоза ми принадлежи по право. Можех законно да предявя права над богатството си, можех да остана да живея в тази прекрасна къща, да рисувам на воля с ясното съзнание, че никога повече няма да ми се наложи да работя като сервитьор по летните курорти в Гатскил Маунтинс. Но знаех, че няма да го направя.

Благодарих на пазача за любезността му и колебливо го попитах за дойката Биъл. Страхувах се от най-лошото, защото знаех колко е възрастна. Очаквах да чуя, че пазачът не знае нищо за нея, или пък че възрастната жена се е върнала да умре в Англия. Вместо това той ме информира, че дойката живее в малка къщичка надолу по хълма.

— Тя остана тук през цялата война — с гордост ми каза той — макар германците неведнъж да я заплашваха с интерниране, защото беше англичанка и те подозираха, че е шпионка. — С типично галско равнодушие сви рамене и продължи: — Всички ние бяхме въвлечени по някакъв начин в Съпротивата — помагахме на избягали затворници и английски войници, превозвахме ги до испанското крайбрежие, а оттам — до Португалия. През онези ужасни години в малките ни лодки се превозваше не само риба, господине — додаде той с хитра усмивка.

Спуснах се възможно най-бързо към подножието на хълма по песъчлива бяла алея, криволичеща около малкото полуостровче, на което бяха разпръснати няколко къщички. Веднага се досетих коя е нейната — беше мъничка и варосана и, макар денят да бе топъл, от комина й излизаше дим. В градината й растяха прекрасни английски рози, делфиниуми, големи бели маргаритки и лавандула. А до тях, с голяма сламена шапка на главата и удобни бели обувки с връзки на краката, стоеше възрастна дама.

Сърцето ми подскочи от радост, облегнах се на портата и се загледах в жената. Тя бе изцяло погълната от работата си — режеше най-красивите цветя и ги поставяше в дървена градинска кошница до себе си. Беше се прегърбила, а артритът бе разкривил ръцете й, придавайки им гротескна форма. Бях шокиран от дребничкия й ръст, защото в детските ми спомени тя изглеждаше толкова висока и внушителна.

Тя вдигна глава, внезапно почувствала присъствието ми. Очите ни се срещнаха и времето сякаш спря. Всеки виждаше пред себе си не само сегашния човек, но и онзи, когото си спомняше от миналото. Аз видях лицето, запечатало се завинаги в съзнанието ми, но сега то беше съсухрено, покрито с мрежа от фини бръчици, белязано от болката на усложняващия се артрит, но поизбелелите й, търпеливи очи говореха, че тя понася всичко с присъщата си твърдост.

А във високия млад мъж, който стоеше пред нея, тя позна някогашното момче — крехкото дете с крайници като клечки се бе превърнало в строен, мускулест мъж, детското личице вече бе оформено и завършено. После тя гордо ми каза, че имам интересно лице. Не красиво, но лице, което не се забравя лесно. Особено пък със зловещия белег, който прорязваше бузата ми.

— Не си се променил толкова много, Джони — тихо рече тя, а очите й ме огледаха усмихнато. — Все още мога да те позная.

— И ти също, дойке Биъл.

Прескочих градинската порта и я притиснах към себе си. И двамата плачехме, но докато прегръщах крехкото й тяло, аз осъзнах, че сега съм по-силният от двамата.

— Мислех, че си мъртъв — прошепна тя с разтреперан от вълнение глас. — Казаха ми, че си се върнал и си предявил права над наследството си. Уверих ги, че не си бил ти, защото ти непременно щеше да си дойдеш във вила Мимоза и да ме потърсиш. През всичките тези години си мислех за теб, всяка вечер се молех за живота ти. Всяка година на рождения ти ден се питах дали си все още жив, за да му се радваш, защото знаех, че онзи човек е жесток и способен на всичко.

Хванах я за ръка и двамата влязохме вътре. Тя се усмихна през сълзи.

— Обзалагам се, че никога не си допускал, че ще видиш старата си дойка да плаче — рече тя. — Но тези сълзи са от радост.

Тя се разшета и приготви чай. Седнахме пред камината — тя в люлеещ се стол, аз — на обикновен стол с права облегалка, като държахме чашите си в ръце. Имаше и колосани бели салфетки, и старомоден кекс с джинджифил, който тя извади от специална червена кутия, която държеше в килера, но ние бяхме твърде увлечени в разговори, твърде погълнати от обичта, която изпитвахме един към друг, за да ядем. Тя наля чая от стар кафяв чайник, макар че, както забелязах, бе принудена да използва и двете си ръце, за да го вдигне, а чашката шумно потракваше върху чинийката, докато ми ги подаваше.

Отново си бях у дома. Въздъхнах от неподправено щастие. Огледах стаята, видях вещите й, точно както си ги спомнях, и й казах:

— Никога вече няма да те напусна, дойке. Вече съм тук и ще се грижа за теб.

Накратко й разказах за годините, прекарани на Калани, и за живота ми след това. Не исках да я разстройвам и я уверих, че съм доволен от живота си.

— Но ти трябва да се бориш за онова, което ти принадлежи, Джони — заяви тя и загрижено ме погледна над кръглите си очила. — Когато чух, че Арчър Кейн е бил тук с предполагаемия си син, отидох при нотариуса и му заявих, че това не си ти. Описаха ми мъжа, представящ се за Жан Льоконт — бил висок, рус, синеок, истински млад гигант. Аз им казах, че ти си тъмнокос и с тъмни очи като майка си, но те ми отговориха, че хората се променяли с годините. Аз, разбира се, знаех, че грешат. Предположих, че Арчър е дошъл с другия си син, Джак Кейн. И тогава всичките ми надежди, свързани с теб, Джони, се изпариха. Бях сигурна, че са убили и теб.

— И мен? — озадачено попитах аз.

И тогава тя ми разказа за майка ми. Чашата отново заподскача шумно върху чинийката, но този път моята ръка бе тази, която трепереше. Бавачката ми връчи писмото, написано до мен от майка ми преди смъртта й, и аз го прочетох, вцепенен и окаменял от болка. Помислих си за страданията, които бе преживяла майката, която не познавах — обикновеното малко богато момиченце, което расте и един ден се сблъсква с жестоката истина, че не е красавица; наложената й самота, която преминава в абсолютна изолация след смъртта на баща й; и накрая нещастната la celibataire, живееща в охолство и самота във вила Мимоза, влюбена до уши в мъжа, който се кълнял, че я вижда такава, каквато е в действителност — озарена от вътрешната й красота.

Но Арчър Кейн никога не осъзнал истинската красота на майка ми, никога не помислил за душата й. Искал единствено парите й, а сега най-после ги притежаваше.

— Трябва да се бориш за онова, което ти принадлежи по право — отново повтори бавачката. — Иди и разкажи на властите какво се е случило, поискай си наследството.

Аз нещастно поклатих глава. Богатството на майка ми бе опропастило живота ми. Предпочитах да съм беден, но щастлив и свободен.

— Но когато се ожениш — не мирясваше дойката — какво ще стане тогава? Не можеш да лишиш децата си от правото да потърсят наследството на баба си. Тя би искала точно това. Мъжете от семейство Кейн й го откраднаха. Точно както откраднаха и твоето детство.

Останах непреклонен в нежеланието си да получа тези пари. Казах й, че искам единствено да рисувам и че най-после съм намерил истинския си дом. И когато дойката най-сетне разбра, че няма да променя решението си, тя ме убеди поне да напиша историята си заради бъдещото поколение. Каза ми, че ще я прибере в банков сейф заедно със свидетелството ми за раждане, с нейния собствен документ, в който разказва същата история, и с трагичното писмо на майка ми. Ще държи ключа от сейфа в чекмеджето на бюрото си, а под дюшека на леглото си, за по-голяма сигурност, ще скрие още един екземпляр от документите, за да мога да ги допълвам, ако пожелая. Едва тогава щяла да се успокои. Флора Биъл изпълни обещанието, което бе дала на Мари-Антоанет Льоконт, направи всичко възможно, за да защити сина й, а също така и бъдещите й внуци.

— Когато пораснат достатъчно — доволно ми рече тя — те сами ще решат какво да правят.

Що се отнася до мен, аз съм щастлив и доволен от решението, което взех. Нямам никакво желание да притежавам вила Мимоза с всичките й тъжни спомени, макар че този дом вероятно е мястото, което най-много обичам на света. Нямам нужда от богатството на майка си, защото видях как парите и алчността могат да опустошат човешкото у хората. Научих се да живея в мир със себе си. Имам картините си, върнах се в родината си, намерих старата си наставница и приятелка Флора Биъл. Какво друго бих могъл да желая?

Най-после съм щастлив.