Йохан Вис
Швейцарското семейство Робинзон (8)

Мостът

Когато се събудихме на следващата сутрин, с Елизабет обсъдихме как да си направим ново убежище. Знаех, че няма да е лесно и че може би ще трябва да го отложим за по-нататък.

— Според мен — казах аз, — по-добре да останем тук. Нали сме в безопасност, останките на кораба са близо, можем да вземем още някои неща; от всички страни сме защитени от скали; никой не може да стигне дотук по друг начин, освен по море или през реката, но през нея трудно се преминава. Предлагам да потърпим още малко, докато вземем от кораба всичко, което може да ни влезе в работа.

Елизабет отвърна, че жегата на пясъка е непоносима; че ако останем, ще трябва да живеем без плодове и ще трябва да ядем омари или диви птици.

— Колкото до твоята безопасност — настояваше тя, — скалите не спряха чакалите. В такъв случай какво пречи на тигрите и другите зверове да ги последват? А що се отнася до съкровищата на кораба, ще мина и без тях. Вече имаме провизии и други полезни неща: и, откровено казано, умирам от страх, когато двамата с Фриц сте там.

— Тогава трябва сериозно да помислим по въпроса, но предлагам да го направим на сит стомах. Ще отидем да огледаме любимата ти гора. Първо трябва да направим място в скалите, където да си държим провизиите. Ако ни нападнат в гората, ще можем да се скрием там и да се защитим. После трябва да направим мост на реката, ако ще я преминаваме с цялата си челяд и с всичкия багаж.

— Мост! — възкликна Елизабет. — Как ти хрумна? Докато построиш мост, ще мине цяла вечност. Какво ни пречи да преминаваме през реката като преди? Магарето и кравата ще носят багажа.

— Но даваш ли си сметка, че не могат да минат през водата както дойдоха от кораба до тук, защото ще се намокри багажът? Точно затова трябва да построим мост. Ще ни трябват и чанти, за да си сложим нещата. Така че ти можеш да се заемеш с това, а аз ще се захвана с моста. Колкото повече разсъждавам, толкова повече се убеждавам, че той ни е крайно необходим.

Направихме план за деня, след което събудихме момчетата. Те много се зарадваха, когато им казах какво ще правим, но се и притесняваха, че ще ни отнеме много време.

Беше време за закуска. Елизабет издои кравата и даде по чаша мляко на децата. С останалото направи нещо като каша с бисквити и сложи малко за из път. В това време аз приготвих лодката за още едно отиване до кораба, за да взема достатъчно дъски за моста. След закуска всеки се зае със своето. Този път взех не само Фриц, но и Ърнест, за да свършим работата по-бързо. Гребахме, докато стигнахме до течението. То ни понесе. Минахме покрай едно малко островче, където забелязах цели ята чайки и други птици. Беше необичайно и ми стана любопитно защо са се събрали. Насочих лодката към мястото.

Приближихме се, колкото да стъпим на сушата. Закотвих лодката с тежък камък и тихичко се приближихме към птиците. Видяхме, че бяха привлечени от една огромна риба, която водата бе изхвърлила на брега. Бяха толкова заети с плячката си, че не ни обърнаха внимание. Бяхме поразени колко настървено кълват: изглеждаха толкова целеустремени, че можехме да убием десетина само с пръчките си. Фриц се изуми колко голяма е рибата.

— Как ли е попаднала тук? — попита ме той.

— Мисля, че знаеш как — отговорих аз. — Това е акулата, която рани вчера. Виж раната на главата.

— Да, наистина, същата е — каза моят герой и заподскача от радост.

Ърнест стреля два пъти и птиците се разпръснаха. С Фриц отидохме до акулата и отрязахме няколко дълги ивици от кожата на главата й. Тръгнахме обратно. Тогава видях, че водата е изхвърлила няколко греди на сушата. Измерих най-дългите и прецених, че ще ни свършат работа. Повдигнахме ги с лоста, който си бяхме донесли, и ги сложихме в лодката. Така си спестихме пътя до кораба. С много усилия успяхме да завържем гредите една за друга и ги прикрепихме. Бяхме тръгнали само преди четири часа, а вече се връщахме горди.

Пристанахме на брега. Елизабет и момчетата се изненадаха. Те бяха събрали цял куп омари — храна за дни напред.

Елизабет се зае да сготви, а аз отвързах гредите и ги пренесох на брега. С помощта на кравата и магарето пренесох гредите една по една до реката. Избрах едно място, където и двата бряга бяха стръмни и на една и съща височина; от едната страна дори имаше стар дънер, който щеше да ни свърши работа.

— А сега, момчета — казах аз, — да проверим дали гредите ни са достатъчно дълги.

— Можем да вземем от мама връвта, с която мерихме обиколката на дървото — каза Ърнест — и така да измерим разстоянието.

— Чудесна идея — казах аз. — Тичай бързо да я донесеш.

Оказа се, че гредите са достатъчни, дори по-дълги, което щеше да направи моста стабилен. Толкова се вълнувахме, че му измислихме име още преди да сме го построили — Невероятния мост.

Завързах единия край на една от гредите за стария дънер. Другия вързах с въжета и с помощта на магарето и кравата го изтеглихме на отсрещния бряг. Щом гредата бе стабилно подпряна о двата бряга, Фриц и Джак скочиха на нея с радостни възгласи и минаха по тесния мост. Оттук нататък всичко беше много по-лесно. Добавихме още няколко греди и мостът стана достатъчно широк, дори хубав.

Работата обаче така ни беше изтощила, че не можехме да свършим нищо друго. Свечеряваше се, затова се върнахме, нахранихме се и легнахме да спим.