Йохан Вис
Швейцарското семейство Робинзон (4)

Среднощна уплаха

Бедният Фриц се оплака, че се е изморил. Тръстиките дращеха раменете му и бе принуден непрекъснато да ги прехвърля от едното рамо на другото. Спря да си поеме дъх.

— Не — извика той, — никога не съм предполагал, че няколко захарни тръстики могат да тежат толкова. Така ми е мъчно за горките негри, които носят още по-големи снопове! Но пък мама и Ърнест страшно ще се зарадват като опитат сока.

— Опасявам се, че докато стигнем, ще стават само за разпалки; захарният сироп става кисел като престои след отрязването на тръстиката, особено при такава жега. Така че можем да пием захарен сироп по пътя, без да имаме угризения, че тръстиките намаляват.

Стигнахме до мястото, където бяхме оставили посудата. Всички прибори и съдове бяха напълно изсъхнали и невредими. Прибрахме ги и продължихме. Когато навлязохме в гората, където закусвахме, Търк хукна след едно стадо маймуни, които подскачаха наблизо, без да ни забележат. Кучето ги изненада и докато стигнем дотам, вече беше хванало една от тях; беше женска, държеше малко маймунче в ръцете си и, заета с него, не можеше да се измъкне. Търк уби женската и я разкъса, а малкото се скри в тревата, Фриц се опита да спре Търк; изпусна си шапката, разпиля посудата… напразно, беше вече късно.

Сцената, която се разигра след това, беше доста смешна. Маймунчето се покачи ловко на раменете на Фриц и вкопчи крака в къдравите му коси; синът ми викаше и се извиваше, за да се освободи от хватката му, но маймунчето не се пускаше. Изтичах до тях със смях, защото виждах, че маймунчето е твърде малко, за да нарани Фриц. Той обаче беше изпаднал в паника, а то правеше гримаси на врата му.

Успях да сваля животинчето. Взех го като бебе, стана ми мъчно за него и го погалих. Беше не по-голямо от коте и не бе в състояние да се грижи само за себе си.

— Какво да те правим, бедно сираче — въздъхнах аз, — и как бихме могли да се грижим за теб? Доста гърла трябва да изхранваме.

— Татко — извика Фриц, — нека да го взема, остави ми го на мен. Ще се грижа за него. Ще му давам целия си дял от кокосовото мляко, докато си вземем кравите и козите. А и кой знае, маймунските му инстинкти могат някой ден да ни помогнат да открием нещо.

— Нямам възражения — отговорих аз.

Продължихме напред. Маймунчето скочи отново на раменете на Фриц, а аз взех снопа захарни тръстики. Повървяхме малко и изведнъж Търк ни подмина тичешком. Маймунчето се страхуваше от кучето, затова се прехвърли на гърдите на Фриц и се вкопчи в него. Синът ми не можеше да върви така, затова завърза една връв на кучето и прикрепи маймунчето на гърба му.

Търк изглежда не беше съгласен и отначало се дърпаше, но постепенно се предаде и безропотно прие да носи сирачето.

Неусетно стигнахме брега на реката, където ни чакаха другите, Флора се разлая отдалеч и оповести завръщането ни. Търк й отговори, при което така стресна маймунчето, че то отново скочи на раменете на Фриц и вече не искаше да слезе оттам. Кучето вече бе свикнало с околността и изтича към Флора, а малко след това Елизабет и момчетата се показаха, безкрайно щастливи, че се завръщаме.

Разказах на съпругата ми за нашето малко пътешествие, като й показах придобивките. Най-много се зарадва на чиниите и приборите, защото бяха неща от първа необходимост за едно цивилизовано семейство. Погледнах в кухнята и с радост видях, че се готви нещо вкусно. Елизабет бе изобретила нещо като шиш: бе забила в земята две раздвоени в края пръчки и върху тях бе поставила трета, заострена в единия край. Така можехме да си печем риба и други неща. По случай завръщането ни Елизабет бе приготвила печена гъска. Имаше и гозба с риба, която малките бяха наловили; и металната тенджера беше на огъня, пълна с вкусна супа. Миришеше много апетитно. До тези вкусотии видях едно от сандъчетата, които взехме от водата — беше отворено и в него имаше кръгли тенекиени кутии, пълни с най-хубавото холандско сирене.

Седнахме на земята: съпругата ми беше сипала храната в новите съдове. Така трапезата изглеждаше много по-добре, отколкото очаквахме. Момчетата нямаха търпение и разчупиха няколко кокосови ореха; изпиха млякото с удоволствие и се заеха да направят лъжици от черупките.

Хрумна ми да разрежа няколко черупки с трион на две и да ги остържа. Можехме да ползваме половинките за чаени чаши.

Когато привършихме с вечерята, слънцето клонеше към хоризонта. Приготвихме се за сън. Елизабет бе сложила десет пъти повече трева и се чувствахме като на истински матраци, за разлика от първата нощ, когато все едно бяхме на самата земя. Птиците си легнаха както обикновено. Ние се прибрахме в палатката, като взехме при нас маймунчето. То бе станало любимец на всички. Влязох последен, за да затворя платното с кукичките и след уморителния ден всички потънахме в дълбок сън.

Но не след дълго се събудих от някаква суматоха до палатката. Бяха птиците, а зорките ни пазачи лаеха бясно. Веднага скочих на крака: Елизабет и Фриц, които също се стреснаха, станаха след мен. Взехме по един пистолет и изскочихме навън.

Кучетата продължаваха да лаят и ръмжат. Направихме няколко крачки и на лунната светлина видяхме ужасна битка. Поне дванадесет чакала бяха наобиколили нашите кучета, които се отбраняваха храбро. Търк и Флора бяха повалили три-четири противника на земята, а останалите стенеха смирено, като че ли просеха пощада. Все пак не се предаваха и се готвеха да нападнат. Търк и Флора не се оставяха да ги заблудят и държаха чакалите на разстояние.

Поуспокоих се, защото очаквах нещо по-страшно от чакали.

— Сега ще се справим с тези натрапници — казах аз. — Ще стреляме едновременно, но трябва хубаво да се прицелим, за да не убием кучетата.

Стреляхме и два чакала се строполиха на пясъка. Другите тръгнаха да бягат, но изглежда бяха ранени. Търк и Флора се спуснаха след тях и ги довършиха. Така битката приключи.

Оставихме тялото на единия чакал на скалата до палатката. При цялата суматоха малките спяха непробудно. Ние също си легнахме и спахме спокойно, докато петлите ни събудиха.