Йохан Вис
Швейцарското семейство Робинзон (31)

Приключенията на Джак

Един ден Джак тръгна на експедиция без да ни се обади. Не се бави много — скоро се върна, изклепан от главата до петите с гъста, черна кал. След себе си влачеше сноп клонки, също омазани с кал.

— Къде си ходил, Джак? — попитах аз. — Да се разкрасиш ли?

— Бях във фламинговото блато.

— И какво си правил там?

— Исках да взема малко върбови клони, за да направя гнезда на гълъбите — отвърна той.

— Но нещо май не си сполучил! — казах аз.

— Съвсем не. И ако не бяха тези клони, нямаше да остана жив. Исках няколко тънки, гъвкави клонки. Тези по края на блатото бяха големи, затова влязох навътре, като скачах от хълмче на хълмче. Стигнах до едно място, където нямаше къде да стъпя, освен на купчина кал. Подхлъзнах се и затънах до колене в калта. Започнах да потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко. Завиках колкото ми глас държи, но никой не ме чу, освен магарето, което дотича до мен.

— Но защо не се опита да изплуваш? — попита Ърнест. — Ти плуваш най-добре от всички ни.

— Чудесен съвет, братле. Искам да те видя как ще плуваш посред блатото, ако си в кал до шия и около теб има гъста гора от върби. Като видях, че няма полза от виковете, се опитах да се измъкна, защото потъвах бързо и нямаше време за губене. Извадих ножа от джоба си и отрязах два снопа клони от близките върби. Сложих ги от двете си страни и като се подпирах на тях, се опитах да се измъкна с всички сили. Успях да се вдигна малко, а през това време магарето стоеше на брега. По едно време се хванах за опашката му и така се измъкнах.

— Бедното ми дете — казах аз, — слава Богу, че си успял! Спасил си се като по чудо, трябва да благодариш на магарето, че си жив.

Елизабет се втурна да измие клетия авантюрист. Сложихме всичките му дрехи да се изперат в Реката на чакалите. Измихме и клоните, тъй като мислех да ги използвам. Бяха прекалено дълги и твърди и се наложи да ги нарежем. Мислех да направя тъкачен стан на Елизабет. Сложих ги настрана, без да казвам нищо, тъй като исках това да бъде изненада.

— Какво ще правиш с тези пръчки? — попита Елизабет.

— Може би ще ги ползваме за клечки за зъби — пошегува се Ърнест.

— О, нищо особено — засмях се аз. — Мисля да направя музикален инструмент. Елизабет, обещавам ти, първият танц ще е за теб.

Някъде по това време магарето на Фриц роди едно чудесно магаренце. Нарекохме го Светкавица, защото краката му бяха с отлични пропорции и от него щеше да стане чудесно ездитно животно.

Наближаваше дъждовният сезон. Спомнихме си с колко мъки събирахме животните си миналата година и затова ги научихме да се връщат щом чуят сигнала ми. Свирех с една раковина, в която бях сложил парче дърво, като във флейта. Всички животни се подчиняваха, с изключение на прасетата. Те бяха просто неуправляеми и твърде много обичаха свободата. Оставяхме ги да се скитат, а после пращахме кучетата да ги доведат.

Непрекъснато усъвършенствахме зимното си жилище. Хрумна ни да си направим резервоар за вода, тъй като ни беше досадно всеки път да ходим до Реката на чакала. Прекарахме канал от реката до пещерата и си направихме фонтан, както при Соколовото гнездо. Водата минаваше по бамбукови тръстики, затъкнати една в друга, и се вливаше в едно буре, заровено в земята.

Решихме да разкрасим това изобретение, когато ни останеше време. Но фонтанът вършеше работа и така. Елизабет твърдеше, че много й харесва, нищо че не е мраморен и че няма скулптури на делфини наоколо.