Йохан Вис
Швейцарското семейство Робинзон (17)

Необикновени животни

Препоръчах на момчетата да продължат да се упражняват в стрелбата с лък, тъй като трябваше да поддържаме телата си гъвкави и силни. Към тези упражнения добавихме бягане, скачане, катерене по дървета — както по ствола, така и по въже, както се катерят моряците на мачтите. Първо направихме възли на въжето на разстояние една крачка. Постепенно ги разредихме и накрая момчетата се катереха без нито един помощен възел по въжето. После реших да ги науча на едно необикновено упражнение. Закрепих две оловни топки в двата края на едно въже. Докато приготвях това приспособление, всички ме гледаха внимателно.

— Опитвам се да направя подобие на оръжието на патагонците, обитатели на най-южните части на Америка. Те обаче слагали два камъка вместо оловни топки. Всеки бил въоръжен с този простичък инструмент и когато искали да заловят някой враг или някое животно, хвърляли единия камък в целта и веднага го издърпвали обратно, за да са готови да ударят втори път, ако се наложи. А ако искали да хванат животното живо, без да го наранят, хвърляли умело единия край, който се замотавал около врата на плячката; после хвърляли и другия камък, чиято цел била да спре животното да не избяга. Така се получавал капан, от който то не можело да избяга и ставало плячка на човека.

Момчетата бяха така впечатлени от описанието, че искаха веднага да изпробвам съоръжението на едно дърво. Опитът ми беше успешен и изкуството на патагонците бе усвоено. Реших, че всеки трябва да си има по едно такова оръжие и за кратко време Фриц стана специалист по направата му.

На следващата сутрин, докато се обличах, видях през прозореца на къщата, че морето е бурно. Зарадвах се, че съм на сигурно място у дома и че не бяхме планирали плаване за деня. Тъй като до този момент всички бяхме заети, не бяхме разгледали внимателно предметите от кораба. Заехме се с това. Елизабет ми показа някои неща, които тя бе намерила, докато аз съм бил на кораба. Сред тях бяха две гълъбчета, които наскоро се бяха излюпили и сега се учеха да летят. После отидохме да нагледаме дръвчетата, които смятахме да засадим. Бяха повехнали и се наложи веднага да ги засадим, за да не измрат. Бях обещал на момчетата да отидем до гората с кратунковите дървета и да си направим съдове с различна големина, в които да си държим провизиите, но имахме по-важна работа. Казах им, че трябва да ми помогнат и веднага се хванахме на работа.

Когато приключихме с дръвчетата, наближаваше вечер и нямаше време да ходим толкова надалеч. На следващата сутрин всички станахме преди изгрев-слънце и тръгнахме на път. Фриц се отдалечи от нас заедно с Търк, който вървеше пред него сред високата трева. Скоро и двамата изчезнаха от погледите ни. Изведнъж кучето се разлая силно и една голяма птица се стрелна нагоре. В този миг се чу изстрел от пушката на Фриц и птицата падна. Беше само ранена: бързо се изправи на крака и избяга пъргаво, но не полетя, а се затича. Търк хукна след нея, хвана я и я задържа, докато Фриц го настигне. Този улов беше доста по-различен от предишния, когато хванахме фламингите. Техните крака бяха дълги и тънки и те не можеха да се съпротивляват много. Но тази птица беше голяма и силна; риташе кучетата с такава сила, че Фриц, който също отнесе един-два удара, не смееше да се доближи отново. За щастие изтичах бързо до тях и се намесих.

— Моите поздравления, Фриц — казах аз. — Това е дропла.

За да обезвредя птицата, без да я нараня, хвърлих носната си кърпа на главата й. Тя не можеше да се освободи и колкото повече се бунтуваше, толкова повече се оплиташе. Тъй като не можеше да ме види, се приближих и завързах краката й, за да не рита повече. Внимателно освободих крилото от зъбите на Търк и заедно с другото ги вързах към тялото. Вече не можеше да избяга или да ни удари.

Продължихме по пътя си, като си проправяхме път с брадвата. Ставаше все по-горещо и всички прежадняхме. Тогава Ърнест, който винаги прави полезни открития, ни спаси. Намери някакво растение, което растеше в основата на дърветата и се оплиташе в краката ни като вървим. Разряза го и извика радостно, че от мястото на разреза се стичат капки вода. Но бяха твърде малко, за да утолят жаждата ни. Тогава разрязах стъблото на още няколко места: потече още вода. После ми хрумна да разрежем растението по дължина. Всички се хванахме да режем и накрая имахме толкова вода, че стигна не само за нас, но дори успяхме да напоим и магарето, маймунчето и дроплата.

Продължихме напред, като си проправяхме път през храсталака. Накрая стигнахме до кратунковата гора. Елизабет каза, че иска няколко съда за млякото, една голяма плоска лъжица за рязане на маслото и чинии за трапезата.

С момчетата набрахме достатъчно кратуни и се хванахме на работа: едни режеха, а други оформяха частите в желаната форма. Организирахме си малка фабрика за домакински съдове. Самият аз направих хубава кошница за яйца с капак. Направих още няколко съда с капаци за мляко и лъжици за обиране на каймака. Опитах се да направя големи бутилки за вода. Това беше най-трудно, защото трябваше да изпразня кратуната през малкото отворче отгоре. Накрая изпълних желанието на Елизабет и направих чинии за трапезата. Фриц и Джак направиха кошери за пчелите и гнезда за гълъбите и кокошките. Мислехме да закачим гнездата на гълъбите в клоните на дървото ни, а другите да поставим между корените и на брега за кокошките, патиците и гъските, за да се получи нещо като кокошарник.

Отново ожадняхме, но наоколо нямаше фонтанови растения, както ги бяхме нарекли. Момчетата ме замолиха да обиколим за вода, тъй като не смееха да тръгнат сами из гората.

Ърнест смело предложи той да потърси. Скоро дотича обратно.

— Ела бързо, татко — каза той, — там има огромен див коч.

Извиках на другите момчета да доведат кучетата. Търк и Флора дотичаха веднага и Ърнест ни отведе до мястото. Но него вече го нямаше. Бяха останали само малко корени, които кочът беше изровил. Кучетата продължиха преследването и след няколко минути чухме най-бесния лай, на който бяха способни. Тръгнахме предпазливо към тях, готови да стреляме всеки момент. Когато стигнахме, видяхме двете ни смели кучета да се нахвърлят върху животно, много по-голямо от тях. Но не беше див коч, а собствената ни свиня, която бе избягала и никой не знаеше къде е! След първоначалната изненада не можехме да се сдържим и избухнахме в бурен смях. После разтървахме кучетата и свинята.

Отново усетихме жаждата, която ни мъчеше от доста време и решихме, че на всяка цена трябва да намерим вода. Джак се втурна към скалите с надеждата да намери там.

Но едва бе излязъл от гората, когато се развика, че е видял крокодил.

— Крокодил! — извиках аз и се разсмях. — Добре ти работи въображението, момчето ми! Как може да има крокодил на тези сухи скали, без капка вода? Сигурно сънуваш, Джак…

— Не е така, татко — отговори Джак тихо, — за щастие в момента спи. Опънал се е тук на скалата. Ела да го видиш; не помръдва.

Промъкнахме се тихо до животното. Но вместо крокодил, видях нещо като голям гущер. Беше игуана, животно, което по природа е кротко и с вкусно месо. Решихме веднага да го хванем и да зарадваме Елизабет с изключителния улов.

Трябваше да измислим как да занесем плячката до Соколовото гнездо. Помислих малко и реших, че единственият начин е да метна тялото на раменете си и така да се приберем. Бях много смешна гледка, с такова животно на гръб, чиято опашка се влачеше по земята. Тръгнахме и скоро чухме виковете на Елизабет и малкия Франсис, които се бяха притеснили за нас. Имахме толкова неща за разказване, че ако Елизабет не ни бе попитала, щяхме да забравим да кажем, че не сме намерили вода.

— Тези ябълки дали не стават за ядене? — попитаха момчетата и погледнаха с копнеж някакви диви плодове, които се търкаляха по земята. И тъй като маймунчето изяде няколко, дроплата също, решихме, че не са отровни.

Бяха доста вкусни и утолиха жаждата ни, но от друга страна събудиха апетита ни и тъй като нямахме време да сготвим игуаната, трябваше да се задоволим със сухата храна, която си носехме.

Хапнахме и Елизабет настоя да си отиваме по-бързо вкъщи. Свечеряваше се и магарето щеше да върви много бавно, ако го натоварехме да тегли шейната. Затова я оставихме там до другия ден, а взехме със себе си само новата посуда, игуаната, която не биваше да престоява дълго и малкия Франсис, който се оплакваше, че се е изморил. Аз, Елизабет и Фриц завързахме дроплата така, че да може да върви пред нас, без да избяга.

След като направихме тези приготовления, подкарахме малкия си керван право към Соколовото гнездо.