Йохан Вис
Швейцарското семейство Робинзон (45)

Историята на Емили

На следващата сутрин, когато цялото семейство се събра на вечеря, всички заговориха за приключенията на Фриц. Естествено всички питаха за историята на Емили. Помолих я да разкаже, но тя се срамуваше, затова Фриц се намеси кавалерски:

— Тя ми разказа, че била родена в Индия. Родителите й са англичани. След като служил известно време в английското управление, баща й бил изпратен в една важна английска колония. Сър Монтроуз, така се казвал бащата на Емили, изгубил съпругата си три години след като се оженили. Покрусен от нещастието, той насочил всичкото си внимание и любов към единственото им дете. Грижел се за обучението й и посвещавал свободното си време да развива природните й дарби. Искал да развива не само талантите й, но да я направи здрава и силна. Така той възпитавал дъщеря си, докато станала на шестнадесет години. Тя умеела да борави отлично както с ловджийска пушка, така и с иглата; яздела умело като най-добрия офицер и била звездата на баловете на баща си.

Майор Монтроуз бил произведен полковник и получил заповед да се върне в Англия. Наложило се да се раздели с дъщеря си, тъй като военната дисциплина не допускала жени на борда на военните кораби по време на война. Въпреки това уредил тя да отпътува в същия ден с друг кораб, чийто капитан бил стар приятел на сър Монтроуз. В началото пътуването била леко и приятно, но се извила буря. Корабът бил изхвърлен далеч от курса си и се залутал сред скалите около нашите острови. Екипажът се опитал да се спаси с две лодки. Емили била в по-малката, а капитанът — в другата. Бурята не спирала. Лодките се разделили. Тази, в която била Емили, се разбила на парчета и само тя оцеляла. Вълните я изхвърлили, полужива, в подножието на Димящата скала.

Тя изпълзяла на сянка, хвърлила се на пясъка и спала непробудно двадесет и четири часа. Лутала се отчаяно в следващите няколко дни, изтощена от премеждия и глад — хапнала само някакви птичи яйца, които намерила на скалите. Най-накрая времето се прояснило. Емили се надявала, че хората в голямата лодка са оцелели и решила да ги призове на помощ. Тъй като носела моряшка униформа, както наредил баща й, в джоба си имала кремък, нож и други полезни неща. Взела няколко парчета дърво, които водата била изхвърлила на брега, занесла ги на върха на скалата и запалила огън, който поддържала непрекъснато оттогава нататък. Можете да си представите колко ужасни са били първите дни от изгнанието й: цяло чудо е, че не е умряла от глад или жажда. Била толкова благодарна, че баща й я възпитал да се справя с всичко. Построила си колиба, научила се да лови риба, да ловува и да опитомява птици, сред които и един корморан, когото дресирала да лови риба. С две думи, живяла сама, без никаква помощ, цели три години.

Фриц спря и погледна към Емили. Беше много смутена.

— Скъпо дете — казах аз, — ти си пример за смелост и воля.

Поговорихме още малко за премеждията на Емили, но колкото и да ни беше интересно, трябваше да се хващаме на работа. Цял ден се занимавахме с варницата, която наскоро си бяхме построили.

Привечер натоварихме багажа на катера и се приготвихме за връщане у дома. Емили бе много заинтригувана от описанието на солената пещера и Соколовото гнездо и изгаряше от любопитство да разгледа колонията ни. На следващия ден вдигнахме котва призори. Платното на катера се развяваше весело от морския бриз, а пред нас Фриц и Франсис играеха ролята на пилоти с каяка. Предложих първо да спрем и да покажем на Емили фермата, Фриц и Франсис тръгнаха към пещерата, за да ни посрещнат.

След фермата отидохме до Острова на акулите и оттам се отправихме към Пещерното жилище. Момчетата ни приветстваха с десет изстрела. Ние им отвърнахме и те тръгнаха към нас с кануто. Поздравиха ни с добре дошли и извикаха „ура“ в мига, когато Емили стъпи на пясъка. Фриц й подаде галантно ръка и я поведе към пещерата. Там ни очакваше друга изненада: сложена трапеза, отрупана с разнообразните плодове на местната природа — банани, смокини, портокали. Имаше десетина кокосови черупки и порцеланови купички, пълни с нектар и мляко, а в центъра бяха сложени подноси с пържена риба и огромна печена пуйка. Стените бяха обсипани с цветя, а от тавана висеше дъсчица с надпис „Добре дошла, скъпа Емили Монтроуз!“ Момчетата се бяха постарали да създадат тържествена атмосфера, доколкото условията позволяват. Емили седна на масата, между мен и Елизабет; Ърнест и Джак заеха местата си, а двамата организатори на празненството преметнаха по една бяла кърпа на ръцете си и ни предложиха услугите си като келнери.

След вечеря заведохме Емили в стаята, която бяхме определили за нея. Тя беше възхитена и не можеше да повярва, че шестима души могат да измайсторят толкова неща.

После посетихме Соколовото гнездо. Къщата ни се стори доста занемарена, затова отделихме няколко дни да й направим ремонт. След това отидохме до градината, за да съберем реколтата. Трябваше да се подготвим за наближаващата зима. Емили беше безценен помощник — трудеше се и ни даваше мъдри съвети. Този път дъждовният сезон ни завари напълно подготвени. За десет години бяхме свикнали с атмосферните условия по тези ширини и ветровете и бурите вече не ни правеха голямо впечатление. През студените дни си намирахме занимания в пещерата. Емили се справяше много умело с плетенето. От ръцете й излязоха сламени шапки за лятото, кошове и чанти за дивеч. Елизабет силно се привърза към осиновената ни дъщеря. Чувствахме я като свое дете и я обичахме, както обичахме собствените си синове.