Йохан Вис
Швейцарското семейство Робинзон (21)

Опитомяване на животни

На следващата сутрин станахме преди изгрев. Пчелите се бяха върнали в кошера си. Запуших всички отвори в дървото, като оставих място само за една тръбичка. През нея опуших кухината с тютюнев дим, колкото да замая малките войнствени създания, без да ги убия. Тъй като нямах шапка с мрежа, каквито носят пчеларите, нито ръкавици, взех тази мярка за защита. Отначало се чуваше жужене от вътрешността на дървото и шум като пред буря, но звукът постепенно заглъхна. Всичко стана спокойно и когато извадих тръбичката, не се виждаше нито една пчела. Фриц се качи при мен и двамата започнахме да дълбаем дървото с брадва. Отново опуших вътрешността, тъй като пчелите можеха да се свестят от първото замайване или да се оживят от шума. Направихме дупка, от която можехме да огледаме вътрешността на дънера. Бяхме удивени от трудолюбивостта на тази малка колония. Имаше толкова много восък и мед, че се чудехме дали ще го съберем в съдовете си. Целият дънер беше пълен с малки шестоъгълни кутийки. Отрязах ги внимателно и ги сложих в кратуните, които момчетата ми подадоха. Изпразних кухината и сложих най-горните пити, където се бяха струпали пчелите, в най-голямата кратуна. Закачих я пак на клона и слязох. Оставих малко мед за вечеря в един съд, като го покрих добре, за да не го налетят пчелите. Събрахме се и опитахме вкусния мед. Момчетата отидоха до дървото да разгонят пчелите, които се бяха свестили и се рояха около предишното си жилище. Искаха да се върнат там, но аз сложих една дъска на отвора с две шепи запален тютюн, за да им попреча. След известно упорство насекомите се примириха с кошера, където пчелата-майка се бе настанила вече. Легнахме си рано за кратка дрямка, защото трябваше да се редуваме през нощта да пазим меда — пчелите със сигурност щяха да го нападнат. Когато се събудихме привечер, пчелите все още бяха в кошера или на рояци в близките клони. На сутринта отделихме восъка и сложихме меда на хладно. Качих се да нагледам кошера — всичко беше наред. Пчелите излизаха на рояци и се връщаха с восък, значи си правеха нови килийки. Зачудих се как всичките пчели от кухината в дървото са се побрали в кратуната, но после видях, че във всяка групичка на клоните има по една нова пчела-майка. Взех още една кратуна, прибрах ги в нея и я закачих до другата. Имахме си цели два кошера.

Отново огледахме кухината в дървото. Проврях дълга пръчка, за да проверя къде е горният край, а долния измерихме с камък, завързан с връв. За моя изненада дървото беше кухо до клоните, на които беше къщата и до самите корени долу. Изглежда дървото получаваше хранителни вещества по кората, тъй като изглеждаше здраво и клоните му бяха в отлично състояние. Реших да започнем да правим стълбите още същия ден. Отначало ни се струваше невъзможно, но с търпение и време щяхме да постигнем целта.

Първо изрязахме дупка с размерите на врата, която бяхме взели от капитанската кабина. После разчистихме кухината от изгнилото дърво. Имаше достатъчно здрава част, за да направим извитите стълби без да пробием кората. Сложих в центъра на кухината друго дърво, на което да подпра стълбите. По това дърво и по вътрешната част на голямото издълбахме дупки, в които да затъкнем краищата на дъските. Направих и две дупки в кората, за да е светло, както и отвор до стаята ни, за да ми е по-удобно да довърша горната част. Така завърших приспособлението. Започваше от земята и се извисяваше чак до къщата ни, като свършваше с врата точно към спалнята. Сложих прозорците от капитанската кабина на отворите, които бях направил, за да влиза светлина.

Докато строяхме стълбището, се случиха няколко интересни неща. Няколко дни след като започнахме да го строим, Флора роди шест кученца. Четири от тях умряха и останаха само едно женско и едно мъжко. Няколко дни след това двете кози родиха по едно козле, а овцете — пет агънца. Общо взето, животновъдството в нашата малка колония процъфтяваше.

Следващата ми задача беше да дресирам биволчето не само да тегли, но и да носи разни неща. Направих му седло, на което слагах товар, като постепенно го увеличавах. Биволчето свикна и напълно замести изгубеното магаре. Първият му ездач беше маймунчето. Биволчето се бунтуваше, но маймунчето се държеше здраво за седлото. После качихме най-лекия член на семейството, малкия Франсис, като много внимавахме да не падне. Джак нямаше търпение и той да поязди. Показах му как да държи юздите. Той се държа геройски на седлото известно време, въпреки непокорството на животното, но накрая отхвръкна и падна на пясъка. За щастие нищо му нямаше. Ърнест, Фриц и накрая аз се качихме един след друг, кой с повече успех, кой с по-малко. Тропотът на животното ни влудяваше, ставаше ни лошо от галопа и се наложи да повтаряме уроците по езда дни наред, докато го укротим и го научим да носи. Накрая приключихме успешно с обяздването без сериозни наранявания. Биволчето ни изумяваше със силата и бързината си. Можеше да носи много товар. От време на време трите по-големи момчета се качваха заедно и въпреки това биволчето тичаше като светкавица.