Йохан Вис
Швейцарското семейство Робинзон (16)

Катерът

Откакто открихме сглобяемия катер, непрекъснато обмислях как да се върнем и да го вземем. Но за целта трябваха поне три от момчетата.

След закуска се приготвихме. Взехме солидни запаси от варени корени и хляб и се въоръжихме добре. Опасявахме се, че останките може да са потънали, но всичко си беше на мястото.

Качихме се при сглобяемия катер. Щом го огледах си дадох сметка, че ще трябва да се справим с някои трудности. Той се намираше във вътрешната част на кораба и няколко огромни и тежки греди ни пречеха да го изнесем през пукнатината. Мястото беше прекалено тясно, за да го сглобим там. Освен това пукнатината беше малка и нямаше да можем да проврем катера, както бяхме направили с буретата, а частите бяха твърде тежки, за да можем да ги пренесем дори с общи усилия. Трябваше да измислим нещо.

Огледах помещението. Между гредите имаше малки процепи, от които се процеждаше светлина и след като очите ни привикнаха с мрака, започнахме да различаваме предметите. Забелязах, че частите са грижливо подредени и номерирани и ако имах достатъчно време и пространство, можех да ги сглобя. Въпреки пречките, се хванахме на работа. Напредвахме доста бавно, крепеше ни само нуждата.

Цяла седмица се занимавахме с това. Всяка сутрин аз и тримата ми сина отивахме до кораба и се връщахме вечер, като всеки път попълвахме запасите си. Така свикнахме с тези занимания, че Елизабет ни изпращаше, без да се тревожи, а ние си вършехме работата уверено.

Най-накрая катерът беше готов: въпросът беше как да го изнесем до водата. Беше изящна изработка, съвършен плавателен съд: малка палуба с красиви мачти и платна. Личеше си, че ще плава с лекота. Сглобихме го до последната частица, дори сложихме двете малки оръдия отпред и ги закрепихме с вериги, точно както корабите. Сметнахме сглобяването за голямо постижение, но оставаше по-трудното: това удобно и красиво приспособление беше приклещено между четири стени и се чудех как ще го извадим. Щяха да ни трябват свръхчовешки сили, а и подобно начинание можеше да се окаже доста опасно. Изведнъж ми хрумна нещо. Щях да взривя едната страна на помещението. Момчетата ми помогнаха да подготвим взрива, но тъй като не им казах какво съм намислил, те си мислеха, че им устройвам някаква изненада за следващото идване на кораба. Избрах едно място, където експлозията няма да повреди катера и отпратих момчетата. Докато те ме чакаха в буретата, аз разчистих пътя си, за да мога да избягам преди да стане опасно. След като приключих с подготовката, излязох бързо и всички се върнахме на брега при първото ни убежище. Заехме се да разтоварим багажа, а аз се ослушвах за експлозията. Изведнъж се разнесе такъв страшен тътен, че Елизабет и момчетата захвърлиха работата си и се развикаха:

— Какво става, какво може да е това? Трябва да е някакво оръдие, сигурно някой идва насам!

Момчетата веднага скочиха в буретата. Аз прошепнах няколко думи на Елизабет, за да я успокоя, след което седнах в лодката и тръгнахме към кораба.

Гребяхме по-бързо от когато и да било, изгаряни от любопитство. Наближихме кораба. Забелязах, че си е все същия от страната, която е към брега, и че няма и следа от дим, точно както го бях планирал. Но вместо да спрем както обикновено, заобиколихме останките и отидохме до другата част, в която беше лодката. Там почти всичко беше разрушено, водата беше засипана с трески. И сред това опустошение блестеше нашият катер, цял и непокътнат! Влязохме през отвора, който експлозията бе направила и се уверихме, че катерът е невредим и че огънят е изгаснал. Така лесно можехме да избутаме приспособлението във водата с помощта на лост. Докато го сглобявахме, предвидливо му бях сложил колелца, за да не се мъчим, както когато теглихме лодката с буретата към водата. Преди да го пуснем, го завързах с едно въже за най-здравата част на кораба. С общи усилия го избутахме и катерът грациозно се плъзна във водата.

През следващите два дни натоварихме и оборудвахме новата си придобивка с всичко необходимо за плаване. Когато стана готова, момчетата ме замолиха да поздравя Елизабет с два изстрела на оръдията. Заслужаваха тази награда, тъй като добре се бяха потрудили. След като приготвихме оръдията, отплавахме към брега, като теглехме след себе си добрата стара лодка. Имахме попътен вятър и напредвахме бързо по спокойната вода, но докато момчетата се радваха на високата скорост, аз изтръпвах от страх да не стане нещо лошо.

Свалихме голямото платно, щом наближихме брега, за да можем да направляваме по-лесно катера; после свалихме и по-малките едно по едно, защото вятърът можеше да ни поднесе и да ни запрати в скалите. След като намалихме скоростта, можехме спокойно да нагласим оръдията за стрелба.

— Огън! — извика капитан Фриц.

Скалите зад палатката отвърнаха с ехо.

— Огън! — извика отново Фриц. Ърнест и Джак изпълниха заповедта и ехото отново отвърна. В същия момент Фриц стреля с двата си пистолета и всички нададохме радостни викове.

— Привет! Привет! — извика Елизабет, останала без дъх от изненада и радост.

— Добре дошли! — извика малкият Франсис с тихото си гласче; той се държеше за майка си и не знаеше дали да се радва или да тъжи.

Избутахме катера на сигурно място под скалите, а Елизабет и Франсис се завтекоха към нас.

Фриц подаде ръка на майка си и й помогна да се качи. Щом всички бяхме на борда, момчетата поискаха разрешение да стрелят още веднъж. След това кръстихме катера на майка им: „Елизабет“.

— Но и ние имаме с какво да се похвалим — каза тя, — съвсем не сме бездействали, докато вас ви нямаше. Двамата с Франсис също поработихме, въпреки че резултатът не е така очевиден като вашата лодка. Но след време ще си проличи на трапезата. Елате да си получите наградата.

Скочихме на земята и последвахме Елизабет и малкия й помощник Франсис. Отведоха ни при малкия водопад на Реката на чакалите и ни показаха една спретната, красива градина, насадена с растения.

— Това е нашият малък подвиг — каза тя. — Почвата е много благоприятна и се обработва лесно. Направихме различни лехи: за картофи, за маниока, за други зеленчуци, оставихме и достатъчно място за захарна тръстика. Ще трябва да прекарате вода за напояване, но водопадът е съвсем наблизо и няма да е трудно.

— Елизабет, ти си най-чудесната жена на света! — възхитих се аз. — Не мога да повярвам, че сте свършили всичко това за толкова кратко време, без дори да разберем, че замисляте нещо.

Разтоварихме лодката. Взехме нещата, които щяха да ни осигурят комфорта в Соколовото гнездо и се запътихме натам.