Джаки д’Алесандро
Дар от съдбата (7)

Глава 7

Пътуването обратно до къщата премина в мълчание. Елизабет яздеше Мист отпред, а Остин я бе обвил със силните си ръце, сгрявайки я с топлото си тяло.

Нима започвам да се влюбвам в него?

Младата жена тутакси отхвърли възможността. Не. Любовта към този мъж щеше да й донесе само страдания. При все че очевидно я намираше достатъчно привлекателна, за да я целува, той не се доверяваше на нея и на виденията й.

Но дори и да й вярваше, любовта й пак би била невъзможна. Спътникът й не бе случаен човек. Беше херцог, а тя би била глупачка, ако си въобразява, че някога би изпитал дълбоки чувства към девойка със скромен произход като нейния. Нямаше съмнение, че стига само да си помръдне пръста, и десетки красиви и богати жени ще се надпреварват да спечелят сърцето му. Положението му изискваше да се ожени за дама с високо положение в обществото — а това в никакъв случай не беше тя.

На гърлото й заседна буца, а стомахът й се сви. Елизабет отчаяно се опитваше да се убеди, че само е привлечена от него, просто заслепена, ала сърцето й упорито отказваше да се вслушва в разума. Нямаше значение, че той не отвръщаше и нямаше да отвърне на чувствата й. Както нямаше значение, че не го познаваше отдавна. В края на краищата колко време е необходимо, за да се влюбиш? Един ден? Или един месец? Или година? Родителите й се бяха влюбили от пръв поглед и баща й поискал ръката на майка й само след две седмици. Майка й винаги повтаряше: „Сърцето само̀ си знае“. Сега Елизабет разбираше какво бе искала да каже.

Но сладостта на това познание бе примесена с горчивина.

Въздъхна дълбоко и се облегна на гърдите на Остин. Отново долови самотата и душевната пустота, които го бяха обсебили. Ясно съзнаваше, че някакви тайни терзаят душата му, но не можеше да определи какви са. Сърцето я заболя за него. Трябваше да му помогне. Да разсее мъката, която го разяждаше, да му помогне да преоткрие себе си.

И ако цената за това бе разбитото й сърце, тя беше готова да я плати.

 

 

Пристигнаха в конюшнята след няколко минути. Остин скочи от седлото и й помогна да слезе. В този момент към тях дотърча Мортлин.

— Дявол да го вземе! Да’н сти пострадала, госпойце Елизабет? Розамунд тъкмо се прибра в конюшнята, ама без вас. Изплаших се до смърт.

— Добре съм, Мортлин. Само съм малко изцапана.

Конярят я огледа.

— Малко ли? Хм, ама вие мязате… — Гласът му секна, когато погледът му се прикова в Остин. Челюстта му увисна. — Бог да ни е на помощ! К’во съ й случило, Ваша Светлост? Я съ вижте на к’во мязате!

— И двамата сме добре, Мортлин. Просто паднахме в езерото, нищо сериозно.

— Паднали сте от Мист? — Слугата явно не можеше да си представи подобно нещо.

— Не. — Преди да му подаде мълчаливо поводите на Мист, Остин изгледа строго коняря, който бе опулил очи от изненадата. Мортлин веднага разбра, че с този поглед господарят му забранява да задава повече въпроси, и толкова бързо си затвори устата, че чак зъбите му изтракаха.

Остин пъхна изкаляната ръка на Елизабет под мръсния си лакът и я поведе към къщата. Тя бе необичайно притихнала и се зачуди какво ли си мисли. Самият той се постара да не мисли за нищо… за всеки случай. Разбира се, че приказките й за виденията бяха смешни, но не можеше да отрече, че тя беше необикновено проницателна.

Спътницата му кимна към терасата.

— Мили боже, ето я Каролайн. Току-що ни съзря и ни гледа по същия начин, както Мортлин преди малко. Бързо! Хвърли й онзи леден поглед, с който накара коняря да млъкне — предложи му тя почти без да мърда устни, като едва сдържаше смеха си.

— За нещастие, сестра ми е недосегаема дори за най-смразяващия ми поглед — прошепна Остин в ухото й.

— Колко жалко — въздъхна Елизабет в отговор.

— Така е. Изглежда, съм заобиколен от жени, които не ме намират толкова заплашителен. Явно вече въобще не им въздействам.

— Въобще не е така. Въздействието ти е… — Гласът й заглъхна и той се закова на място, с което я принуди и тя да спре. Лицето й се изчерви.

— Въздействието ми е какво?

Тя повдигна присмехулно вежди.

— Винаги ли така безсрамно си просите комплименти, Ваша Светлост?

— Само в дните, когато приличам на нещо, измъкнато от езерото.

От терасата Каролайн не можеше да реши кое беше по-смайващо — брат й, изцапан с кал от глава до пети — нещо немислимо за него, — или усмивката му, докато шепнеше нещо на ухото на госпожица Матюс. Самата Елизабет, забеляза заинтригуваната Каролайн, бе пъхнала ръката си под лакътя на Остин, а лицето й пламна, когато се засмя на нещо, което херцогът й каза.

Двойката се спря и пулсът на Каролайн се ускори от продължителния напрегнат поглед, който си размениха. Никога не бе забелязвала брат си да гледа някого по този начин.

Сърцето й запърха щастливо. Колко прекрасно бе да го види усмихнат и весел! Отдавна не се бе случвало.

— Нещо да не сте пострадали? — попита Каролайн, когато новодошлите се качиха на терасата.

— Не, благодаря ти. Всичко е наред — отвърна Остин невъзмутимо и продължи напред, като изпрати Елизабет до къщата, все едно действително не се бе случило нищо необичайно. Сестра му ги проследи с поглед, докато влязоха в къщата, а устните й се извиха в усмивка.

Очертаваше се много интересна вечер.

* * *

След като остави Елизабет пред вратата на спалнята й, Остин се прибра в стаята си и едва не се разсмя, когато видя винаги невъзмутимия си камериер да се взира в мръсните дрехи на господаря си с увиснала челюст.

— Вече започвам да свиквам с това изражение, Кингсбъри — отбеляза херцогът, докато събличаше съсипаната си риза.

— Веднага ще приготвя ваната, Ваша Светлост — избъбри камериерът, като пое мръсните одежди, но се стараеше да ги държи по-далече от себе си.

След няколко минути Остин се отпусна във вдигащата пара вода в грамадната вана. Затвори очи с блажена въздишка. В съзнанието му моментално изплува образът на Елизабет, която несъмнено в този миг пристъпваше в своята благоуханна вана, а великолепната й коса се спускаше по гърба й като водопад от бляскави къдрици.

Представи си как се присъединява към нея във ваната, как мокрите му ръце се плъзгат по заоблените й гърди, как дразнят зърната й, които се втвърдяват под пръстите му. Остин… простенва тя възбудено и пресипнало. Въображението му рисуваше как се навежда напред, поема едно от набъбналите й зърна между устните си и го смуче, докато се задъха от наслада.

— Добре ли сте, Ваша Светлост? — извика Кингсбъри през вратата.

Изтръгнат от чувственото си видение, Остин с голяма доза раздразнение осъзна, че стене самият той. Изглежда, напоследък бе придобил този лош навик.

— Да, Кингсбъри, добре съм — тросна се херцогът.

По дяволите!

Очертаваше се много неприятна вечер.

 

 

На вечерята Остин седеше начело на масата и наблюдаваше крадешком Елизабет. Тя бе настанена в другия край, до един млад виконт, който с напредването на вечерта я зяпаше все по-прехласнато. Остин не можеше да реши дали да поздрави Каролайн, или да я прокълне за усилията да подобри външността на Елизабет. При поднасянето на петото блюдо проклетият виконт, изглежда, не можеше да отлепи поглед от нея.

А и кой би го обвинил за това? Тя изглеждаше зашеметяващо в тази меднозлатиста рокля, с дълбоко деколте, щедро разкриващо прекрасните й гърди и млечнобялата кожа. С нарастващо възмущение Остин забеляза, че възхитеният поглед на виконта все по-често се приковаваше в съблазнителната плът, надигаща се от корсажа й.

А косата й. Господи! Само една-единствена шнола придържаше събраната високо на главата й маса от къдрици. Тънки кичури се спускаха покрай лицето й до раменете, а останалата й коса се стелеше по гърба в блестящ водопад от лъскави букли. Несъмнено тази съблазнителна прическа отново беше дело на камериерката на Каролайн. Остин не можеше да реши дали да уволни жената, или да й утрои възнаграждението.

Беше се постарал да избягва срещата с Елизабет в салона преди вечерята, но вместо това следеше напрегнато всяко нейно движение — слабост, която безкрайно го дразнеше. Трябваше да престане с това… това, което правеше с нея. Да я целува, да я докосва, беше груба и непростима грешка, която бе в разрез със здравия му разум и сдържано поведение. А той не можеше да си позволи да повтаря подобни грешки.

След като посвети по-голяма част от следобеда на подобни размишления, херцогът реши, че единственото, което му оставаше, беше да чака. Да изчака Майлс да се върне от Лондон. Да дочака получаването на сведения от детектива от „Боу Стрийт“. Както и да чака за следващите указания на изнудвача. Дразнеше се от това принудително бездействие, но нямаше друг избор.

След приключението им край езерото, на Остин му бе почти невъзможно да повярва, че девойката е в таен заговор с изнудвача или наистина знае за писмото, което бе получил. Всъщност колкото повече се замисляше за това, толкова по-ясно осъзнаваше, че Елизабет просто притежава свръхестествена интуиция, на която се доверяваше прекалено много. Тя вярваше, че виденията й са свързани с реалността, и му бе разказала за тях, защото искаше да му помогне. Не беше злонамерена, нямаше намерение да му навреди. Просто беше… заблудена.

Заблудена… и непоносимо съблазнителна. Кръвта му кипваше, щом я зърнеше, и изглежда, нямаше власт да я изтласка от мислите си. А онзи проклет виконт, който седеше до нея, най-безсрамно и открито я зяпаше влюбено.

С всяко следващо блюдо настроението на Остин все повече се вкисваше и му беше все по-трудно да се съсредоточи върху глупавите разговори, които се водеха около него.

— Струвате ми се доста замислен, Ваша Светлост — отбеляза гърлен женски глас. Една ръка в ръкавица го докосна и той с усилие насочи вниманието си към най-близко насядалите около него. Графиня Милхам, която седеше от лявата му страна, му се усмихна престорено свенливо. След своевременната смърт на доста по-възрастният й съпруг преди две години, графинята се бе забъркала в многобройни любовни афери, но още не бе успяла да вкара Остин в леглото си. Тази вечер обаче той остана с впечатлението, че тя твърдо е решила да поправи този свой пропуск.

Дамата се наведе по-близо, давайки му възможност да се наслади безпрепятствено на пищните й гърди, които щяха да изхвръкнат от корсажа й, както и на мамещата вдлъбнатина помежду им — гледка, която би завъртяла главите на повечето мъже. Изумрудените й очи не се отделяха от лицето му, блеснали от сексуално обещание — тъкмо такава жена, с такъв поглед, трябваше да бъде обект на вниманието му.

Приковала очи в неговите, тя пъхна скришом ръката си под масата и безсрамно дръзко започна да гали бедрото му.

— Все трябва да има нещо, което може да се предприеме, за да се привлече вниманието ви, Ваша Светлост — промърмори с дрезгав шепот, предназначен само за неговите уши.

Той нищо не направи, за да я спре или окуражи. Само я наблюдаваше и чакаше тялото му да реагира на докосването й. Езикът й се подаде между устните й и дамата бавно облиза горната си устна, докато очите й безсрамно му подсказваха какво би му направила с езика си. Търсещите й пръсти се преместиха още по-нагоре.

Но вместо страст, херцогът не изпита нищо. Абсолютно нищо. Тази красавица, въпреки чувственото си тяло и обещанията си за сексуални наслади, не запали в него дори най-слаба искра на желание. Той протегна ръка под масата, за да спре рязко ласките й. В същия миг майка му стана, което бе знак за края на вечерята.

Очевидно не разбрала причината, заради която той спусна ръката си под масата, графиня Милхам се усмихна кокетно, когато се надигна заедно с всички останали.

— До скоро — прошепна в ухото му, докато жените се оттегляха в салона, за да оставят мъжете да пушат пурите си.

Остин се облегна назад в креслото, запали една подрязана пура и изпусна дълга струя ароматен дим. Графиня Милхам му бе предоставила чудесната и необходима възможност да отслаби безмилостното напрежение в слабините си. Защо тогава, по дяволите, не беше доволен?

Защото не желаеш точно нея. Силно вбесен на себе си, той даде знак на прислужника да му донесе бренди и пресуши чашата си на един дъх.

Подозираше, че се очертава мъчителна и дълга вечер.

 

 

Елизабет влезе в спалнята си и се облегна на затворената врата, благодарна, че е избягала от салона и бъбрещите жени. Леля й Джоана и Каролайн се разтревожиха, когато им се извини с главоболието си и се оттегли по-рано, но просто повече не издържаше сред гостите. Твърде много объркани мисли и накъсани образи проблясваха в съзнанието й. Главата й кънтеше, все едно вътре маршируваха десетки барабанчици.

И за капак на всичко и той. Болезнено ясно беше, че Остин я избягва. Само й кимна бегло преди вечерята. Всеки път когато поглеждаше към него на другия край на масата, вниманието му изглеждаше приковано в красивата жена с големите гърди, седнала от едната му страна.

Елизабет се увлече в разговор с виконт Фарингтън. Оказа се, че имат общи интереси, свързани с рисуването. За нейна изненада той й поднесе няколко красноречиви комплимента и изповяда желанието си да нарисува портрета й. Тя се опита да съсредоточи вниманието си само върху него, но постоянно бе разсейвана от смътните изнервящи образи, мяркащи се в съзнанието й, както и от присъствието на херцога начело на масата.

След като се преоблече за сън, девойката си забърка лекарство срещу главоболие и се пъхна в леглото. Рояк образи се тълпяха в главата й, неясни и неуловими. Затвори очи. Искаше мъчителните мисли да я напуснат, но те продължиха да я терзаят. Лицето на Остин непрекъснато се появяваше в съзнанието й, устните му лениво се извиваха в ослепителна усмивка. Опита се да го прогони, ала не успя.

Какво правеше той точно сега, в тази минута? Дали беше с жената, която по време на цялата вечеря обсебваше вниманието му? Докосваше ли я? Целуваше ли я?

Стенание се отрони от устните й. Мисълта за Остин, галещ друга жена, я прониза тъй болезнено, че дъхът й секна. Болката беше още по-агонизираща, защото нищо не можеше да направи. Чувствата й към него бяха обречени.

Напълно обречени.

 

 

Остин неволно забеляза, че Елизабет не е в салона, още в мига, в който влезе там. Въпреки че вътре имаше около двайсетина гости, той щеше да я забележи веднага, заради високия й ръст. Огледа още веднъж помещението и се убеди, че я няма. Вероятно е излязла, извинявайки се с някакви лични причини. Насочи се към масата с напитките и се опита да се убеди, че се радва на отсъствието й.

Ала в него се прокрадна загриженост, когато след двайсет минути нея все още я нямаше. Приближи се до сестра си и с престорено небрежен тон я попита къде е Елизабет.

— Не се чувстваше добре и се оттегли веднага след вечерята — обясни му Каролайн, докато сините й очи го оглеждаха заинтересувано. — Защо питаш?

— Просто съм любопитен. Болна ли е?

— Има главоболие. Сигурна съм, че утре сутринта ще е добре, въпреки че виконт Фарингтън остана съкрушен от ранното й оттегляне.

Пръстите на Остин стиснаха до болка чашата.

— Така ли?

— Да. Изглежда напълно покорен от Елизабет. Доколкото разбрах, е помолил лейди Пенбрук за разрешение да я посети.

Един мускул на челюстта му заигра и той внезапно бе обзет от желание здраво да натупа виконт Фарингтън.

В очите на сестра му проблесна искра от любопитство.

— Надявам се главоболието на Елизабет да не е резултат от тазсутрешната ви авантюра. Така и не ми разказа какво ви се беше случило.

— Не бих искал да те отегчавам с подробности.

— Глупости. Обичам подробностите.

Тя ме накара да се смея. Държах я в прегръдките си. Докосвах я. Целувах я. И искам пак да го направя. Точно сега.

— Няма нищо за разказване, Каролайн.

— Искаше ми се Робърт да беше тук, за да те види целия оплескан с кал.

Остин беше искрено благодарен на съдбата, че по-малкият му брат не беше тук. Не се съмняваше, че негодникът щеше да се скъса от смях, а след това щеше да го засипе с куп дразнещи въпроси.

— Кога се очаква Робърт да се завърне от пътуването си?

— До няколко дни — отвърна сестра му.

Приближи се един лакей със сребърен поднос, върху който бе поставен плик, запечатан с червен восък.

— Пристигна писмо за вас, Ваша Светлост.

Благодарен на прекъсването, херцогът взе писмото, но застина, като разпозна печата върху восъка.

— Нещо не е наред ли, Остин? — попита го Каролайн.

Той й се усмихна насила.

— Всичко е наред. Просто изникна една дреболия, на която трябва да обърна внимание. Моля те да ме извиниш.

Напусна салона и се прибра в кабинета си, като затвори вратата след себе си. Ръцете му трепереха, когато разчупи с пръстите си лесно разпознаваемия восъчен печат на наетия от него детектив от „Боу Стрийт“. Нима бе открил Гаспар?

Отметна глава назад и за миг затвори очи. Това, което сега щеше да прочете, може би щеше да му даде отговорите, които толкова отдавна търсеше. Със стисната до болка челюст, отвори писмото и нервно прегледа съдържанието му.

Ваша Светлост,

Имам сведения за вас. Съгласно предварителната ни уговорка, ще ви чакам край руините на северната граница на вашето имение.

Джеймс Кини

Остин отново прочете краткото съобщение. Пръстите му толкова силно стиснаха листа, че едва не го скъсаха. Кини бе най-добрият детектив, който можеха да му предложат от „Боу стрийт“. Не би пътувал през нощта до Брадфорд Хол, ако нямаше нещо важно за докладване.

Херцогът заключи бележката в чекмеджето на бюрото си и излезе от кабинета. Спусна се бързо по задното стълбище. Изскочи от сградата и забърза към конюшнята, като се стараеше да се движи в сенките, за да не го види някой. Даде нареждания на Мортлин да оседлае Мист, но конярят погледна към небето и се почеса по главата.

— Сигурен ли сте, Ваша Светлост, че искате да яздите? Май скоро шъ има буря. Ставите ме въртят, а те никога не бъркат.

Остин вдигна поглед към небето, но видя само ярката пълна луна. Дори и да се очакваше буря, тя беше поне на няколко часа оттук. Но и това нямаше значение. Нищо не можеше да му попречи да се срещне с Кини.

— Искам да пояздя. Не е нужно да чакаш завръщането ми. Като се прибера, аз сам ще се погрижа за Мист.

— Дадено, Ваша Светлост.

Миг по-късно Остин скочи на седлото. Притисна ботушите си до корема на Мист и го пришпори към руините.

Мортлин го изпрати със замислен поглед, докато разтриваше разсеяно лактите си. През цялата вечер усещаше ставите си все по-сковани и знаеше, че скоро ще завали. Вероятно най-много до един час. Явно херцогът имаше среща сред руините с някоя млада красавица за кратка среднощна авантюра. Само дето не можеше да си обясни защо господарят му не бе предпочел за любовните си занимания удобствата на Брадфорд Хол, които бяха изцяло на негово разположение. Изглежда, въпросната дама обича приключенията, а постъпките на знатните господа са непредсказуеми. Ухили се леко, като мълчаливо пожела на господаря си весело прекарване.

 

 

Елизабет се събуди рязко. Сърцето й туптеше болезнено силно.

Цялата бе обляна в пот. В притихналата спалня се чуваше само накъсаното й дишане.

Опасност. Той е в опасност.

Опита се да освободи потните си крака от влажните чаршафи. Трябваше да побърза. От страх кожата й настръхна, като ужилена от хиляда пчели.

Остин. Ранен. Кървящ.

Обзе я паника. За да се успокои, няколко пъти пое дълбоко дъх. Приседна на ръба на леглото, затвори очи и се опита да се съсредоточи, да свърже смътните образи, мяркащи се в главата й, в някаква по-ясна и разбираема картина.

Каменна кула, обкръжена от полусрутени стени. Изстрел. Черен кон, изправен на задните си крака. Остин, паднал, ранен. Кървящ.

Смърт.

Ярката светкавица и последвалият я оглушителен гръм я изтръгнаха от мислите й. Трябваше да го намери. Усещаше, че не беше много далеч — но къде? Смъкна нощницата от треперещите си рамене и се облече колкото можа по-бързо. Грабна медицинската си чанта, втурна се презглава надолу по задната стълба, а сетне хукна към конюшните.

 

 

Джеймс Кини крачеше нетърпеливо в сенките край полусрутената кула, докато очакваше пристигането на херцога. Бързаше да му съобщи невероятните зашеметяващи сведения, които беше разкрил. По камъните зад гърба му се чуха стъпки и той мигом се обърна.

— Ваша Светлост, аз… — Той се вцепени, докато се взираше намръщено в мъжа, изскочил от сенките. — Кой си ти?

Вместо отговор непознатият насочи дулото на един пистолет в слепоочието му.

— Много си добър в задаването на въпроси, особено за мен, мосю — отвърна непознатият с явен френски акцент. — Разпитвал си из цял Лондон за мен. Но сега ти ще ми отговориш на един въпрос. Какви сведения носиш за херцог Брадфорд?

— Ти си Гаспар.

Французинът пристъпи с още една крачка.

— Херцогът е глупак. Не биваше да наема детектив от „Боу Стрийт“, за да ме открие. Отново ще те попитам, мосю. С каква информация разполагаш? Ще ми кажеш или ще умреш. — Мъжът се усмихна и Джеймс видя безумието в очите му.

И разбра, че дори и да му каже всичко, което знаеше, последният му ден на тази земя бе настъпил.