Джаки д’Алесандро
Дар от съдбата (27)

Глава 27

Елизабет бавно изплува от мрака на забравата и обкръжаващият я свят постепенно доби очертания. В рамото й все още пулсираше приглушена, непрестанна болка, но не можеше да се сравни с огнения ад, който я изгаряше преди. Пое дълбоко дъх и уханието на нещо вкусно подразни ноздрите й. Стомахът й тутакси се присви от глад.

Младата жена повдигна клепачи. Слънчевите лъчи танцуваха по дървените греди на тавана, осветявайки стаята с мека светлина. В далечината се чуваше чуруликането на птичи хор.

— Елизабет…

Тя бавно изви глава по посока на гласа и потръпна неволно от болката в рамото. Остин седеше на леглото до нея, опрял лакти на колене и стиснал ръце помежду им.

Брадата му бе набола, придавайки му вид на паднал ангел. Косата му бе разрошена и стърчеше над челото, сякаш многократно бе прокарвал пръсти през нея. Изглеждаше уморен, с измачкани дрехи, но излъчваше сила и мощ.

При все това тревогата бе набраздила лицето му. Тя му се усмихна леко, с надеждата да заличи страха и безпокойството в очите му. Той протегна треперещата си ръка и докосна нежно бузата й.

— Как се чувстваш?

За миг се замисли.

— Рамото ме боли. Жадна съм, а този вкусен аромат кара стомаха ми да се обажда.

Угриженото му изражение изчезна.

— Ще ти донеса нещо да хапнеш и пийнеш, след това ще ти дам няколко капки лауданум за болката.

Изправи се, а тя го проследи с поглед как се движи из стаята. Остин наля вода от металната кана в глинена чаша.

Върна се при нея и внимателно й помогна да се надигне, сетне подпъхна няколко възглавници под гърба й. Боже, колко беше прекрасно отново да усеща ръцете му върху себе си, макар че докосванията му не бяха любовни милувки, а израз на грижа и внимание към болен човек.

След като я настани удобно, той поднесе чашата към устните й. Тя я пресуши на три глътки, докато най-сетне утоли жаждата си.

— Още? — попита я съпругът й.

— Не, благодаря.

— Искаш ли да хапнеш малко бульон? Клодин го свари рано тази сутрин.

— По-късно — отвърна тя, въпреки че стомахът й отново се обади. — Първо трябва да поговоря с теб. — Да споделя толкова неща… толкова надежди.

— Разбира се.

Той седна на твърдия и неудобен дървен стол с права облегалка и тя се зачуди дали не бе прекарал цялата нощ там. Подозираше, че е така, съдейки по уморения вид и тъмните кръгове под очите му — ясен признак за безсънна нощ.

— Как е детето? — попита младата жена разтревожено.

— Тя е добре, Елизабет. Казва се Жозет. Двете с Клодин са навън. Уилям е с тях.

— Уилям? Тогава той е…

— Тук. Жив. Добре е.

— Как…

— Разбирам, че имаш много въпроси и ще ти разкажа за всичко, което не знаеш, но първо искам да ти кажа нещо друго.

Той взе ръката й и стисна дланта й между своите. Изражението му бе толкова мрачно и напрегнато, че сърцето й се сви от лошо предчувствие.

— Взех решение, Елизабет.

— Решение?

Остин се взря в очите й и поклати глава.

— Проклятие, чаках толкова дълго да се събудиш, за да мога да говоря с теб, а когато това се случи, не мога да намеря подходящите думи.

Гърлото й се стегна и дъхът й секна. По себе си знаеше, че никак не е лесно да кажеш на някого, че повече не желаеш да споделяш живота си с него.

Той пусна ръцете й и се наведе. Когато се изправи, тя видя в ръцете му малко нащърбено ведро.

— Донесох ти нещо — промълви тихо. Бръкна във ведрото и извади голяма зряла ягода.

Смутена, тя гледаше как държи ягодата за зеленото стъбло.

— Спомняш ли си пътуването ни до Лондон след сватбата?

Елизабет кимна безмълвно.

— Тогава ми разказа легендата за произхода на ягодите, за двойка влюбени, които живели безкрайно щастливо, но след това се скарали. Съпругата напуснала мъжа си и вървяла напосоки, без да спира, докато не видяла поляна с червени зрели ягоди. Когато вкусила от тях, любовта и желанието към съпруга й отново изпълнили сърцето й и тя се върнала при него. — Остин поднесе уханния плод към устните й. — Искам да се върнеш при мен.

Сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. Замаяна, тя отхапа от ягодата, вкусвайки сладостта й. Когато я изяде, той остави ведрото на пода.

Взе отново ръката й и целуна пламенно дланта й.

— Господи, Елизабет, когато си мислех, че може да умреш, всичко в мен сякаш умираше заедно с теб. В онзи миг осъзнах, че нищо, нищо друго няма значение, само ти да си с мен. Не мога да позволя да си отидеш — продължи младият мъж, а топлият му дъх погали пръстите й. — Не мога да ти позволя да се върнеш в Америка. Ако си тръгнеш, аз ще те последвам там. Няма да разтрогна брака ни. Няма значение дали ще имаме деца. Ако искаш, можем да си осиновим. Десетина деца, ако желаеш, но ти няма да родиш детето на друг мъж. А аз никога няма да потърся утеха в други женски обятия. Ако не искаш да споделяш леглото с мен, ще се подчиня на волята ти. Единственото, което искам и което има значение, е да останеш с мен. Разбираш ли?

Сухите й напукани устни не можеха да промълвят нито дума, дори и животът й да зависеше от това. Затова само кимна.

— Добре. Защото повече няма да обсъждаме раздялата ни. — Погледът му я пронизваше — жарък, настойчив и безкрайно сериозен. — Обичам те — прошепна Остин. — Безгранично. И съм съгласен на всички условия. Моето сърце ти принадлежи. Сега и завинаги.

Елизабет се взираше в него, останала безмълвна от думите му. Той я обичаше. Въпреки всичко все още я искаше за своя съпруга. Боже, дори бе готов да се откаже от… пълноценен брак, деца. Заради нея. Защото я обичаше. В очите й запариха сълзи. Прекрасно разбираше тази дълбока и безкористна любов, това желание да се отречеш от всичко заради онзи, комуто си отдал сърцето си.

Точно това изпитваше и тя към него.

— Остин — поде с треперлив глас. — Искам да знаеш, че никога не бих родила детето на друг мъж. Моля те, повярвай ми. Бях изпълнена с безмерно отчаяние, задето се налагаше да сложа край на нашия брак, ала не можех да искам от теб да бъдем заедно, след като повече не биваше да ти бъда истинска жена.

Той застина.

— Ти си ме излъгала?

От тона му по гърба й полазиха ледени тръпки, но реши да бъде откровена докрай.

— Да. Излъгах те. Исках да бъдеш свободен, за да се ожениш отново и да имаш съпруга, каквато заслужаваш. Жена, която ще ти роди деца. Желанието да разтрогнем нашия брак, да имам дете от друг мъж, ламтежа за титлата ти — всичко това бяха измислици. Но моля те да разбереш, че бих казала всичко — наистина всичко — за да те убедя.

Сякаш някой го стисна за гърлото.

— Почти същото каза миналата нощ Уилям, когато ми обясняваше, че е трябвало да защити Клодин — успя най-сетне да изрече, след като успя да поеме дълбоко дъх. — Ти си казала онези неща, за да ме накараш да продължа живота си. Без теб.

— Да.

— Излъгала си ме.

Тя кимна.

— Това е единственият път, когато те излъгах, и се кълна в душата си, че никога повече няма да се повтори.

За няколко секунди Остин остана като замаян, после лицето му бавно се озари от широка усмивка — онази невероятна и неустоима усмивка, от която дъхът й секваше.

— Ти си ме излъгала — повтори той.

— Ти като че ли си… щастлив?

— Скъпа моя, аз съм на седмото небе от щастие.

Облекчението, което я заля, бе толкова огромно, че й прималя.

— Трябва да ти призная още нещо.

Изражението й бе не по-малко сериозно от тона й и радостта в погледа на Остин мигом се стопи.

— Слушам те — рече той.

— Когато си мислех, че ще умра, че никога повече няма да те видя или докосна, се изпълних с огромна тъга и съжаление. За теб. За нашето дете. — Вдигна ръка и положи длан върху наболата му брада. — Но повече няма да има съжаления — прошепна. — Искам да имаме пълноценен брак. Искам да имаме дете, независимо какви страдания и мъки ни очакват.

Остин се вгледа изпитателно в лицето й.

— Елизабет, сигурна ли си?

Тя кимна и преглътна буцата, заседнала на гърлото й.

— Животът е толкова кратък и безценен. В нашето бъдеще има прекрасно дете — дете, което искам да родя… дори и съдбата да му е отредила кратък живот на тази земя. Ще бъда силна, защото те обичам, защото ти ме обичаш. — Пое дълбоко дъх и се взря напрегнато в мрачното му лице. — Ти искаш ли същото, Остин? Искаш ли да си имаме дъщеричка? Дори и след като знам, че ще я изгубим? След като знаем колко болка и страдания ни очакват?

Той сграбчи ръката й и я стисна силно.

— Винаги съм искал да я имаме, макар да зная, че може да я изгубим. Кълна се в душата си, че ще направя всичко възможно това да не се случи.

— Но ако все пак се случи?

— Тогава ще благодаря на Господ за времето, през което е била с нас, за безценните мигове на щастие, с които ни е дарила.

Боже, как се ужасяваше да му разкаже за останалата част от видението си, за неговото отчаяние и жестоките самообвинения, които щяха да го терзаят, ала тя трябваше да знае.

— Остин, ами ако някой от двама ни е причина за смъртта й?

Той погали с палци ръцете й, без да откъсва очи от нейните.

— Ще се справим с това. Заедно. Винаги заедно. — Наведе се и докосна устните й с нежна, макар и пълна с печал целувка. — Нашата любов е достатъчно силна, за да оцелее през всякакви изпитания.

Сърцето й едва не се пръсна от тази тиха клетва и тя с усилие преглътна сълзите, напиращи в очите й. Скъта думите му в най-потайното ъгълче на душата си и само се помоли мислено съпругът й да не съжалява за тях, след като му разкаже останалата част от видението си. Но беше длъжна да го стори. Почтеността изискваше той да узнае за огромното страдание, което тя знаеше, че го очаква.

— Остин, видях те потънал в безкрайна мъка. Почувствах отчаянието ти, твоята безпомощност и вина. Чух те да казваш: Моля те, Господи, не ми казвай, че съм я убил, довеждайки я тук. И: Не мога да живея без нея.

Той се втренчи недоумяващо в нея и смръщи вежди.

— Но аз казах точно същите думи. Вчера. Когато мислех, че умираш.

Преди тя да успее да отговори, отвън се чуха гласове. Остин стана.

— Уилям, Клодин и Жозет се върнаха. Нямат търпение да се запознаят с теб.

Той прекоси стаята и отвори вратата. Влезе жената, която Елизабет бе видяла последно завързана за стол, хванала за ръка един мъж, който несъмнено беше брат на Остин. Елизабет се усмихна. Но преди да отвори уста, за да ги поздрави, на прага се появи едно дете.

Елизабет погледна малкото момиченце с черна коса и сиви очи.

И целият й свят се преобърна.