Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вихрушка (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whirlwind Wedding, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013)
Корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Джаки д’Алесандро

Заглавие: Дар от съдбата

Преводач: Стамен Стойчев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Елена Георгиева

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-056-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8401

История

  1. — Добавяне

Глава 21

Всички мисли излетяха от ума на Остин и останаха да пулсират единствено думите: Зная къде можем да намерим Гаспар.

Той я сграбчи за раменете.

— Къде е той?

— Не съм сигурна… но открих някой, който знае.

— Как? Къде?

— На пристанището. Докато Робърт помагаше на Моли да се качи в каретата, видях един мъж да влиза в кръчмата. При все че не съм се докосвала до него, усетих много силно, че той е свързан по някакъв начин с Гаспар.

Остин несъзнателно я стисна по-силно. Господи, ако Робърт й е позволил да влезе в онзи бордей, за да проследи този мъж, брат му здравата ще си изпати.

— Не си се опитала да говориш с него, нали?

— Не. Ние веднага потеглихме. — Елизабет сложи ръце върху неговите, които продължаваха да я стискат за раменете. — Но той още е там, Остин. Чувствам го. Мъжът е едър и плешив, облечен в моряшки дрехи. Накуцва силно и има златна обеца на дясното ухо. — Тя описа местоположението на сградата.

— Ще го намеря. — Пусна раменете й и ръцете й увиснаха безволно. За един дълъг миг двамата останаха да се взират един в друг. Младият мъж можеше да се закълне, че видя в очите й да се мярват онази топлота и обич на някогашната Елизабет, която си мислеше, че познава. Нахлулите в него чувства бяха толкова силни, че той с мъка ги обузда. Дявол да го вземе, тези огромни златистокафяви езера сякаш го мамеха, помитаха преградите, които бе издигнал помежду им. Но в следващия миг като че ли някакво було се спусна върху нея и хладната решителност помете всякаква искра на топлина и нежност.

Но онзи проблясък в очите й… по дяволите, ако не бе сигурен в обратното, щеше да повярва, че е загрижена за него и съдбата му не й е безразлична. Защо му помагаше? Определено не защото му бе обещала. Той бе разбрал, при това по най-болезнения възможен начин, че тя не държи на обещанията си.

И така, може би наистина е привързана към него. Но недостатъчно. Чувствата й не стигаха, за да се реши да опитат заедно да се преборят срещу съдбата и да споделят живота си.

Не биваше да го забравя.

— Трябва да вървя — промърмори херцогът, като се отдалечи от нея.

— Зная. Остин… пази се.

От неизказаната молба в гласа й в гърлото му сякаш заседна огромна буца и не можа да каже нищо. Само кимна сковано и напусна кабинета.

Погледът на Елизабет остана прикован във вратата, през която току-що бе излязъл. Знаеше, че Остин е много близо до намирането на отговорите, които търсеше.

Помоли се само всичко да мине благополучно и да не пострада.

И някой ден да намери в сърцето си прошка за нея.

 

 

Херцогът влезе в евтината и мръсна кръчма до кея и се спря за миг на прага, за да привикнат очите му с полумрака вътре. Погледът му обходи набързо десетината клиенти, сетне се спря върху мъжа, седнал сам в ъгъла. Огромните му рамене бяха приведени над масата, докато стискаше собственически мръсната чаша в ръцете си. Беше плешив и Остин зърна на дясното му ухо да проблясва нещо златно. Той беше единственият мъж, който отговаряше на описанието на Елизабет.

Приближи до масата и приседна на стола срещу грамадния човек. Морякът го изгледа свирепо с помътнелите си присвити очи.

— Кой, мамка му, си ти?

Вместо отговор, Остин постави върху масата стиснатия си юмрук. Отвори го и върху дланта му се видя кожена кесия.

— Вътре има петдесет златни лири. Ти знаеш нещо, което искам да науча. Кажи ми го и парите са твои.

Погледът на непознатия се стрелна към кесията. Грубото му лице се разтегли в злобна усмивка, разкривайки пожълтели изгнили зъби. С ловко движение на китката измъкна от ръкава си остър нож. Наведе се напред и изръмжа:

— Можи дъ прибиръ парите и дъ ни ти кажъ нищу.

— Би могъл да опиташ — съгласи се Остин със заплашително тих глас, — но не те съветвам.

Морякът грубо се изсмя.

— Ни мъ съветваш ли? И що?

— Защото под масата дулото на пистолета ми е насочено към корема ти.

В очите на моряка се мерна съмнение, но той побърза да го прикрие с насмешливо презрение.

— И мислиш, чи шъ повярвам на приказките на натруфено конте кат’ теб, чи шъ мъ стреля насред стая, пълна с хора? Шъ увиснеш на бесилото.

— Едва ли. По-скоро съдията ще ми даде награда, задето съм избавил Лондон от такава измет като теб. Няма да ми е трудно да купя мълчанието и на твоите така наречени свидетели. — Остин се облегна назад и извади малко ръката си изпод масата, така че събеседникът му да зърне пистолета.

— Можеш да си тръгнеш оттук като богат мъж или ще умреш. Изборът е твой.

Морякът го гледа изпитателно няколко секунди. Очите на херцога също останаха приковани в събеседника му, докато ръката му стискаше пистолета, макар да бе сигурен, че алчността ще надделее.

И наистина малките кръгли очички жадно блеснаха.

— По-убаво дъ съм богат. Ама по-богат, и тез пейсет златни ни стигат.

— Ако сведенията ти се окажат полезни, ще ти дам още петдесет.

— А ако ни съ?

Устните на Остин се извиха в ледена усмивка.

— Тогава няма да ми трябваш. И не мисля, че ще оживееш след дупката, която ще направя в корема ти.

В очите на моряка се появи уплашено изражение, но той побърза да го прикрие с нехайно свиване на раменете.

— К’во искаш дъ знайш?

— Ти познаваш един французин Гаспар. Искам да ми кажеш къде мога да го намеря. — Разлюля пред погледа на мъжа кесията с монетите. — Признай и това е твое.

Морякът гаврътна уискито си и изтри устата си с опакото на месестата си ръка.

— Бертран Гаспар?

Остин се насили да остане спокоен. Бертран Гаспар. Най-после знаеше двете имена на мъжа, когото търсеше.

— Къде е той?

Морякът сви рамене.

— Ами беши в Лондон за малко, но после хукна към вкъщи. Във Франция.

— Къде живее?

— В някакво село близу до Кале.

Херцогът се наведе напред.

— Кое село?

Мъжът го изгледа предпазливо.

— Ни съ сещам зъ името. Звучи кат’ мъжко име.

Остин се замисли за миг.

— Марк?

— Точно т’ва е.

— Защо е бил в Лондон?

— Рече, чи е по работа. Търсеше някого. Не каза що. Хвалеше съ, че бил напипал голяма пара.

Присви очи към младия мъж насреща си.

— Т’ва е всичко, дет’ зная. Спазих мойта част от уговорката. Сега давай мангизите.

Остин остави на издълбаната и мръсна маса две кесии и пъхна пистолета в джоба си. Морякът развърза кесиите, за да преброи съдържанието им, а херцогът се възползва от разсейването му, за да се измъкне незабелязано през вратата.

Като се придържаше към сенките, крачеше бързо из лабиринта от тесни улички към наетата карета, която го очакваше. Мрачно задоволство пулсираше във вените му.

Бертран Гаспар.

Знаеше името на врага си. И къде живееше.

Знаеше къде да намери отговорите, които търсеше. И се молеше на Бога тези отговори да се отнасяха и за Уилям.

Скоро ще те намеря, негоднико.

 

 

Когато влезе в градската си къща, завари Елизабет да кръстосва вестибюла. Младата жена се закова на място веднага щом го зърна. Погледът й мигом го обходи, сякаш да се увери, че е невредим.

— Добре съм — рече Остин и подаде шапката си на Картърс.

Тя въздъхна облекчено. Погледът й се стрелна към иконома, сетне се върна на съпруга й.

— Може ли да поговорим насаме?

Той се поколеба. Бог му бе свидетел, че не искаше да остава насаме с нея, ала не можеше да обсъжда срещата си с моряка в преддверието. Кимна, давайки й знак да го последва, и закрачи през коридора към кабинета. Щом влязоха вътре, затвори вратата и помежду им се възцари мълчание.

Съпругата му стоеше в средата на стаята, кършейки пръсти, приковала очи в неговите. Заля го вълна от спомени. Елизабет му се усмихва. Прегръща го нежно. Повдига лице за целувката му. Лежи под него, тръпнеща от желание. Спи, отмаляла в обятията му.

Опита се да пропъди нежеланите образи, но те го връхлитаха, нападаха го безмилостно. Заби поглед в килима под краката й. Бяха се любили точно на мястото, където сега стоеше тя, в нощта, когато я учеше да танцува валс и й показваше къде ще окачи скицата, която му бе нарисувала.

Застави се да насочи поглед към празното сега място върху дървената ламперия на стената срещу бюрото му. Беше махнал портрета, защото не издържаше да го гледа, да съживява спомените, които рисунката събуждаше всеки път щом прекрачеше прага на кабинета си.

Насочи отново вниманието си към нея и забеляза, че и тя е вперила поглед в празното място, където бе висяла рисунката й. Стори му се, че зърна болка в очите й, но заповяда на сърцето си да остане безразлично. Тя бе направила избора си. И не бе избрала него.

— За какво искаше да поговорим насаме? — поде той.

Младата жена откъсна поглед от стената и го изгледа със студено изражение, което тутакси го раздразни.

— Какво се случи на пристанището? — попита.

Той повдигна подигравателно вежди.

— Нима не знаеш?

Елизабет пребледня, усетила язвителния му тон, и поклати глава.

— Чувствам, че си намерил отговорите, които търсеше, но това е всичко.

С надеждата едно питие да отпусне напрежението, сковало мускулите му, Остин се приближи към масичката с кристалните гарафи. След щедра глътка бренди й разказа какво бе научил от моряка.

Тя слушаше напрегнато, смръщила съсредоточено вежди.

— Предполагам, че смяташ да заминеш за Франция — рече, след като той свърши.

— Да. Всъщност ако ме извиниш, трябва да наредя на Кингсбъри да ми събере багажа.

— Скоро ли заминаваш?

— След час. Пътуването до Дувър ще отнеме почти пет часа. Ще отплувам за Кале със сутрешния прилив. — Стоеше изправен, неспособен да откъсне поглед от нея. Знаеше, че не може да замине, без да й каже това, което чувстваше, че е длъжен да изрече. — Елизабет… — Изкашля се, за да прочисти стегнатото си гърло. — Дължа ти благодарност за помощта ти при намирането на Гаспар. Никога няма да я забравя. Много съм ти задължен.

— Няма защо. — Тя се вгледа в красивото му сериозно лице и сърцето й сякаш се пръсна на стотици парчета. Господи, толкова много го обичаше. — Аз… аз бих направила всичко за теб.

Неволните думи се изплъзнаха от устните й и тя се сви, когато зараждащата се в очите му топлина бе потушена от леденото му изражение.

Всичко? — изсмя се той горчиво. — Ако това не беше такава отявлена лъжа, навярно щеше да е забавно. — Прекоси кабинета, отиде до вратата и я отвори. На прага се поколеба, като че ли обмисляше да каже още нещо, но след няколко секунди се отказа и излезе в коридора, затваряйки вратата зад гърба си.

Елизабет пое дълбоко дъх и притисна ръце към корема си, за да възпре пристъпа на гадене.

Вирна решително брадичка.

Съпругът й очевидно не я познаваше добре.

 

 

Остин излезе от градската си къща, като мислено се поздравяваше за бързото заминаване. Надраска набързо кратка бележка до майка си и Майлс, в която ги уведомяваше, че се е наложило незабавно да отпътува за Франция. Вина и съжаление го прободоха за начина, по който бе изоставил Елизабет, но нямаше друг избор. Ако само още миг бе останал в онази стая с нея, щеше да изрече или направи нещо, за което после щеше да съжалява. Като например да падна на колене и да я умолявам да ме обича.

Изръмжа нетърпеливо, докато си заповядваше да не мисли за нея. Трябваше да се съсредоточи върху предстоящата задача. Върху пътуването си до Франция. Намирането на Гаспар. И надяваше се, на Уилям. Трябваше да забрави за лъжовната си съпруга.

Лакеят му отвори вратичката на каретата. Остин стъпи на стъпалото и замръзна.

Елизабет, облечена в синьо-зеления си пътнически костюм, седеше вътре.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — възкликна младият мъж.

Тя повдигна вежди.

— Чакам те.

— Ако искаш да говориш с мен, ще трябва да почакаш, докато се върна. Тръгвам незабавно.

— Да, зная. И колкото по-бързо се качиш, толкова по-скоро ще потеглим.

Ние? — Той се изсмя невярващо. — Ние няма да ходим никъде.

Брадичката й леко се повдигна.

— Осмелявам се да не се съглася с теб. Ние заминаваме за Франция.

Остин кипна. С кратко кимване отпрати лакея, който пристъпваше неловко от крак на крак. Наведе се в каретата и рече с едва сдържан гняв:

— Единственото място, за което ти ще заминеш, е обратно вкъщи. При това веднага.

— Наистина ли мислиш, че така ще е по-добре?

— Да.

Младата жена кимна замислено.

— На мен ми се струва ужасна загуба на време. Виждаш ли, ако ме заставиш да сляза от тази карета, ще се забавиш, докато сваляш багажа ми. А след това ще ми се наложи да наема друга карета, която да ме закара до Дувър.

Той стисна сурово устни.

— Няма да направиш подобно нещо.

Очите й блеснаха решително.

— Напротив, ще го направя.

— Как ли пък не! Забранявам!

— При все това ще замина.

Остин едва успя да преглътне злостната псувня, напираща на устните му. Дявол да я вземе, тази жена наистина беше твърдоглава като муле.

— Елизабет, ти няма да

— Как е френският ти?

Той я зяпна слисано.

— Френският ми ли?

— Според Каролайн ти разбираш езика, но не можеш да го говориш достатъчно добре.

Докато мислено проклинаше яростно сестра си, Остин не можеше да не признае истинността в думите й. Френският му наистина беше ужасен.

Устните му се извиха в подигравателна усмивка.

— И предполагам, че твоят е безупречен?

Елизабет му отправи сияеща усмивка.

— Oui, naturellement.[1]

— И кой те е научил на френски?

— Моята майка, англичанката. Като всички английски дами и тя е изучавала езика. — Усмивката й угасна и очите й добиха едновременно умолителен и решителен израз. — Моля те, разбери. Не мога да те оставя да тръгнеш сам. Обещах да ти помогна и това ще направя. Ако откажеш да ме вземеш със себе си, ще бъда принудена да пътувам сама до Кале.

По вирнатата брадичка и пламенната решителност в погледа й беше ясно, че ще изпълни заканата си, освен ако не я върже насила за някой стол. А дори и да го направи, нито за миг не се съмняваше, че Робърт, Майлс, Каролайн или дори майка му ще я развържат. По дяволите, цялото му проклето семейство несъмнено щеше дори да я придружи до Франция.

С безкрайно неудоволствие Остин бе принуден да признае поражението си. Качи се в каретата, хлопна ядно вратата, без да дочака лакеят да го стори, и даде знак на кочияша да потеглят.

Бележки

[1] Да, естествено (фр.). — Бел.прев.