Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вихрушка (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whirlwind Wedding, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013)
Корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Джаки д’Алесандро

Заглавие: Дар от съдбата

Преводач: Стамен Стойчев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Елена Георгиева

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-056-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8401

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Остин се втренчи стъписано в нея. Явно тази жена имаше някакви халюцинации, ала страхът в очите й го смрази. По дяволите, ако не внимавам, тя ще ме убеди, че зли духове ме дебнат зад всяко дърво. Опита се внимателно да издърпа ръката си, но тя продължаваше да го стиска здраво.

— Скоро — прошепна тя. — Виждам дървета, лунна светлина. Вие сте на кон, в гора. Всеки миг ще завали. Иска ми се да знаех повече, но само това виждам. Не мога да кажа каква е тази опасност, но ви се заклевам, че заплахата, която ви грози, е истинска. И ще се случи много скоро. — В гласа й се прокрадна отчаяна молба. — Не бива да яздите след мръкване в гората, когато вали дъжд.

Ядосан на себе си, задето се чувстваше леко изнервен, Остин рязко отскубна ръката си от дланите й.

— Мога отлично да се грижа за себе си, госпожице Матюс. Не се безпокойте за мен.

В очите й се четеше безпомощност.

— Но аз съм разтревожена за вас, Ваша Светлост. Както би трябвало да сте и вие. При все че разбирам вашия скептицизъм, уверявам ви, че казвам истината. Защо да ви лъжа?

— И аз си зададох същия въпрос, госпожице Матюс. И много държа да чуя отговора.

— Няма отговор. Не лъжа. Мили боже, винаги ли сте толкова твърдоглав? — Очите й се приковаха върху лицето му. — Или може би сте насмукан?

Нима току-що го нарече твърдоглав? И какво, по дяволите, означаваше това…

Насмукан?

— Да. Да не сте прекалили със спиртните напитки?

Той се втренчи в нея.

Налюлян. Искате да кажете налюлян. О, не, разбира се, че не съм. Мили боже, та сега е едва седем сутринта. — Той се наведе към нея и раздразнението му се засили, когато тя не трепна, а само го изгледа гневно в очите. — И не съм твърдоглав.

Тя изсумтя пренебрежително — звук, съвсем неподходящ за една дама, който подозрително напомняше на свинско грухтене.

— Сигурно ви е приятно да си мислите, че не сте. — Събра принадлежностите си за скициране и се надигна. — Трябва да тръгвам. Леля Джоана ще се чуди защо се бавя.

И без да каже нищо повече, тази вбесяваща жена се обърна и забързано закрачи надолу по пътеката, водеща към къщата.

Остин я наблюдаваше как се отдалечава и даде воля на гнева си. Дяволски дръзка особа. Господ да е на помощ на нещастника, който ще се ожени за тази невъзпитана американка.

Но след като гневът му стихна, в паметта му отново изплуваха тревожните й думи. Опасност. Скоро.

Обзе го безпокойство, но той решително го пропъди. Намираше се в собственото си имение, на километри далеч от опасностите, дебнещи в света. Какво можеше да го заплашва тук? Някоя прегладняла катерица да го ухапе по крака? Или някоя коза да го бодне с рога в задните части? Усмихна се, като си представи как се носи из просторните земи на имението, подгонен от пухкави животни.

Но усмивката му внезапно помръкна, когато си спомни за писмото на изнудвача. Дали той не кроеше нещо срещу него? Поклати глава, преди да отхвърли и тази мисъл. Мръсникът искаше пари — нямаше да ги получи, ако източникът им пострада.

И все пак какво можеше да се крие зад предупреждението й за опасност? Възможно ли бе тя да действа в таен съюз с изнудвача? Дали не се опитваше да го изплаши, за да плати на онзи мерзавец? Или беше поредната жертва на негодника и само се опитваше да му помогне? Или просто беше луда?

Не знаеше отговора, но не вярваше на тези глупости с виденията.

Не, не го заплашваше опасност.

Абсолютно не.

И освен това не беше твърдоглав.

* * *

Два часа по-късно херцогът влезе в трапезарията с надеждата да изпие едно кафе на спокойствие. Но още с влизането си едва сподави въздишката си. Десетина очи се вторачиха в него. По дяволите! Напълно беше забравил за гостите на майка си, които всъщност бяха и негови гости.

— Добро утро, Остин — поздрави го вдовстващата херцогиня с тон, който той много добре познаваше. Все едно искаше да каже: „Слава богу, че се появи, защото някой тук ни досади до смърт“. — Лорд Дигби тъкмо ни обяснява предимствата на най-модерните напоителни системи. Мисля, че темата е много интересна за теб.

Той едва не се разсмя на глас при отчаяния поглед, който тя му хвърли — дори най-безсърдечният човек на света не би го подминал с безразличие. Разбрал, че майка му го моли да отвлече вниманието на лорд Дигби, той се отпусна на стола си начело на масата и кимна окуражаващо на лорда.

— Напоителни системи? Колко интересно.

Разговорът се поднови. Остин пое от прислужника чашата с кафето си и се престори, че слуша внимателно лорда, докато погледът му обхождаше насядалите около масата.

Каролайн му се усмихна, сетне се озърна крадешком наляво и надясно и завъртя очи към тавана. Той й смигна, доволен, че сестра му изглежда щастлива и някак си бе успяла да запази чувството си за хумор по време на тази закуска, която все повече се превръщаше в досадно изпитание.

Оглеждаше останалите гости, докато кимаше разсеяно в отговор на лекцията на благородника. Лейди Дигби както винаги беше заобиколена от многобройните си дъщери. Мили боже, колко бяха те? След една бърза проверка херцогът установи, че са пет и всички в момента го гледат с обожание.

Вътрешно потръпна отвратено. Как бе нарекъл Майлс тези млади девици? О, да, пълни тъпачки със зелки вместо глави. Отбеляза си мислено да се поучи от приятеля си и да стои възможно по-далеч от дъщерите на семейство Дигби. Несъмнено, ако им обърне дори и най-малко внимание, лейди Дигби тутакси ще повика свещеника.

До майка му седеше графиня Пенбрук. Двете жени бяха погълнати от оживен разговор, но Остин не можеше да ги чуе от мястото си. Лейди Пенбрук се бе накиприла с едно от невероятните си творения за глава от явно неизчерпаемата си колекция. Остин проследи с любопитство как един прислужник чевръсто избягна дългите щраусови пера, стърчащи от резедавия й тюрбан, които заплашваха да извадят очите му всеки път когато знатната дама помръднеше с глава.

Едва не се задави с кафето си, когато видя как лелята на Елизабет преметна безгрижно през рамо боата си от пера — друга нейна любима част от тоалета. Вместо да се задържи върху закръгленото й рамо, пернатата боа цопна в чинията на една от дъщерите Дигби. Въпросната девойка, която в този миг го зяпаше с глуповата усмивка, неволно набучи боата с вилицата си. И преди Остин да успее да я предупреди, същият чевръст прислужник, който преди малко успешно бе избягнал щраусовите пера на лейди Пенбрук, сега измъкна хладнокръвно боата от вилицата и я нагласи на раменете на лейди Пенбрук с ловко движение на китката си, след което продължи да сервира на масата, без окото му да трепне. Силно впечатлен, Остин си отбеляза, че трябва да му увеличи възнаграждението.

Облегна се назад и продължи да наблюдава сътрапезниците си. Забеляза, че майка му изглежда щастлива, спокойна и учудващо свежа, макар че си бе легнала малко преди разсъмване. Златистата й коса беше прибрана в изящен кок, а синята й рокля чудесно подхождаше на очите й. Двете с Каролайн толкова много си приличаха, че той много добре знаеше как ще изглежда сестра му след двайсет и пет години — невероятно красива.

Погледът му се придвижи към лицата на гостите. Повдигна вежди, когато Майлс му кимна над чашата си с кафе. Дали фактът, че приятелят му още не е заминал за Лондон, означаваше, че той вече имаше какво да му съобщи за госпожица Матюс?

Остин смръщи вежди и отново огледа гостите. Къде беше всъщност тя? Един стол край масата оставаше подозрително празен.

Не че изгаряше от нетърпение да види тази проклета и нахална персона. Не, в никакъв случай. Всъщност ако не се налагаше да разбере какво би могло да я свързва с Уилям, досега отдавна да я е изхвърлил от мислите си.

Да, нямаше да мисли за големите й златистокафяви очи, които за миг от усмихнати можеха да станат сериозни, нито за онези гъсти, вълнисти коси, които просто умоляваха мъжките пръсти да се заровят в блестящия кадифен водопад. Дори нямаше да помисли за устните й. Хм… устните й. Тези възхитителни, сочни, често нацупени устни…

— За бога, Ваша Светлост, добре ли се чувствате?

Гласът на лорд Дигби го сепна и го принуди да се върне към действителността.

— Извинете, какво казахте?

— Попитах дали не ви е прилошало. Току-що изохкахте.

— Така ли? — Хиляди дяволи! Онази проклетница го тормозеше дори когато отсъстваше.

— Да. И на мен не ми понася пушената херинга. Както и лукът. — Лорд Дигби се наведе по-близо и понижи глас. — Съпругата ми винаги може да познае дали съм прекалил с напитките или храната. Тази напаст следи за всяка хапка, която слагам в устата си, и заключва вратата на спалнята си, ако тайно съм хапнал дори парченце лук. — Стрелна многозначителен поглед към петте си дъщери. — Ето какво трябва да имате предвид, когато решите, че сте готов да се задомите.

Милостиви боже! Мисълта да бъде обвързан с някоя от дъщерите Дигби окончателно го лиши от апетит. Като удостои Майлс с един многозначителен поглед, Остин се извини пред лорд Дигби и стана от масата.

— Къде отиваш? — попита майка му.

Той приближи към нея, застана зад стола й и я целуна набързо по слепоочието.

— С Майлс трябва да свършим нещо.

Тя се обърна, загриженият й поглед пробяга по лицето му, несъмнено за да провери за красноречиви признаци на умора, които често се появяваха издайнически в очите му. Знаеше, че постоянно се тревожи за него, затова се насили да се усмихне и й се поклони официално.

— Тази сутрин изглеждаш много добре, майко. Както винаги.

— Благодаря. Но ти изглеждаш разсеян — додаде вдовстващата херцогиня по-тихо. — Нещо не е наред ли?

— Не, съвсем не. Всъщност смятам да ти правя компания за следобедния чай.

В очите й проблесна изненада.

— Е, сега вече съм сигурна, че нещо не е наред.

Той се засмя леко, извини се и се запъти към кабинета си, за да изчака Майлс.

Остин се бе облегнал на махагоновото си бюро и се взираше в Майлс, който се беше изтегнал в любимото му кожено кресло.

— Напълно ли си сигурен, че тя никога не е била в Англия, преди да пристигне тук преди шест месеца? — попита херцогът.

— Толкова сигурен, колкото мога да бъда, без да съм проверил дневниците на десетки пътнически кораби. — Остин се намръщи и Майлс набързо добави: — С което ще се заема, щом пристигна в Лондон. Но дотогава мога да разчитам само на това, което ми разказа лейди Пенбрук. Снощи разговаряхме дълго, което едва не ми струва окото заради заплахата, която бе надянала на главата си. Ето, виж. — Той му посочи малката драскотина на слепоочието си. — Вероятно ще ми остане белег за цял живот.

— Никога не съм казвал, че тази мисия ще е съвсем безопасна — заяви Остин невъзмутимо.

— Пълно е с опасности, ако питаш мен — промърмори Майлс. — Но докато поднасях на лейди Пенбрук една след друга чашите с пунш и се пазех от перата й, тя ме убеди, съвсем категорично, че това е първото посещение на племенницата й в Англия. Струва ми се, че точните думи на графинята бяха: „Крайно време беше, по дяволите!“.

— Знаеш ли докога госпожица Матюс възнамерява да остане тук?

— Когато попитах леля й за това, тя ме измери със строг поглед и ме осведоми, че след като племенницата й току-що е пристигнала, не планира да я изпраща обратно в Америка.

— Какво ти каза за семейството й?

— И двамата й родители са починали. Майка й, сестрата на лейди Пенбрук, умряла преди осем години. А баща й починал преди две години.

— Има ли братя или сестри?

— Не.

Остин повдигна вежди.

— Какво е правила след смъртта на баща си? Не би трябвало да е била на повече от двайсет години. Сигурно не е живяла сама.

— Сега е на двайсет и две. Останах с впечатлението, че баща й й е оставил достатъчно средства, за да живее прилично, но съвсем не е богата. Уредила всичко с делата на татко си, а после се преместила при свои далечни роднини по бащина линия, които били от същия град и имат дъщеря почти на нейната възраст. Двете момичета били добри приятелки.

— Откри ли още нещо?

Майлс кимна.

— Госпожица Матюс отплавала за Англия със специално наета за случая придружителка, чието име е госпожа Лорета Томкинс. Разделили се след слизането от кораба. Доколкото е известно на лейди Пенбрук, госпожа Томкинс възнамерявала да остане в Лондон със семейството си. Ако това е истина, няма да е трудно да я намерим.

— Отлично. Благодаря ти, Майлс.

— Няма за какво, но ми дължиш една услуга. Или по-точно — няколко.

— Съдейки по тона ти, не съм сигурен дали искам да узная защо.

— Зададох толкова много въпроси за нейната племенница, че според мен лейди Пенбрук сега си въобразява, че харесвам въпросната особа.

— Така ли? — Остин замря. — Предполагам, че тутакси си разсеял заблудата й.

Майлс сви рамене и бръсна една прашинка от ръкава си.

— Не съвсем. Преди да разговарям с графинята, поразпитах няколко от най-влиятелните светски дами за госпожица Матюс. Още при споменаването на името й те започнаха да се кикотят, да цвърчат възбудено и да въртят очи. Ако лейди Пенбрук разпространи слуха, че съм проявил интерес към племенницата й, може би част от тези одумки ще престанат. Девойката прави впечатление на приятна млада дама, която не заслужава да бъде отхвърляна. Всъщност като се замисля, тя наистина е много красива, не си ли съгласен?

— Не съм обърнал внимание.

Веждите на Майлс отхвръкнаха толкова нависоко, че почти се изгубиха в косата му.

Ти? Не си забелязал една толкова привлекателна жена? Да не си болен? Да нямаш треска?

— Не. — По дяволите, откога приятелят му се бе превърнал в такава досада?

— Е, позволи ми да те осветля. Това, което не й достига в светските маниери, госпожица Матюс го компенсира в излишък с красивото си лице, гладката кожа и неустоимите трапчинки, които се появяват, щом се усмихне. Красотата й е сдържана и ненатрапчива, не се набива веднага на очи, нужно е да се вгледаш по-внимателно, за да я оцениш напълно. И докато висшето общество смята, че ръстът й не е на мода, аз я намирам за очарователна. — Потупа замислено брадичката си с два пръста. — Чудя се какво ще е да целунеш толкова висока жена… особено с такива съблазнителни устни като нейните. Устните й наистина са удивителни…

— Майлс.

— Да?

Остин заповяда на стегнатите си мускули да се отпуснат.

— Отклоняваш се от темата.

Приятелят му надяна на лицето си маска на чиста невинност.

— Мислех, че обсъждаме госпожица Матюс.

— Така е. Но просто не е необходимо да споменаваме… физическите й дадености.

Закачлива искра проблесна в очите на графа.

— А, значи си ги забелязал.

— Кое?

— Нейните… физически дадености.

— Не съм сляп, Майлс — тросна се Остин, решен да сложи край на този разговор. — Госпожица Матюс, както ти отбеляза, е приятна и привлекателна млада жена. Но не възнамерявам да позволя хубостта й да ме отклони или да ми повлияе при търсенето на сведения за нея. — Прикова строг поглед в приятеля си. — Вярвам, че и ти няма да го позволиш.

— Разбира се, че няма. Не аз се интересувам от нея.

— Аз не се интересувам от нея.

— Така ли? — подсмихна се Майлс, прекоси турския килим и отпусна ръка върху рамото на Остин. — Ти ме накара да обикалям едва ли не половината кралство, за да събирам сведения за нея поради причини, които още не си споделил с мен, макар че вероятно си наясно, че изгарям от любопитство. Освен това изгледаше доста мрачен, когато превъзнасях с поетичен патос забележителните й устни.

— Сигурен съм, че не съм изглеждал така.

— Мрачен си — повтори Майлс — и си склонен да ме изхвърлиш с ритник по елегантния задник.

За огромно неудоволствие на Остин, той усети как дори вратът му пламна.

— Приличаш на вулкан, готов всеки миг да изригне — додаде графът дълбокомислено, преди приятелят му да успее да му отговори. — Колко… интересно. И между другото, заминавам незабавно за Лондон. Ще те осведомя веднага щом открия нещо интересно. — Прекоси стаята, но се спря пред вратата. — Късмет с госпожица Матюс, Остин. Имам чувството, че ще ти е нужен.