Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вихрушка (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whirlwind Wedding, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013)
Корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Джаки д’Алесандро

Заглавие: Дар от съдбата

Преводач: Стамен Стойчев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Елена Георгиева

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-056-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8401

История

  1. — Добавяне

Глава 11

Сватбената церемония се проведе в салона.

Свежи цветя украсяваха всичко наоколо, изпълвайки въздуха с опияняващи ухания. Двайсетината гости бяха насядали на столовете, подредени в редици, в средата на салона.

Херцог Брадфорд стоеше между Робърт и местния викарий, който бе поканен да извърши венчавката. Когато Елизабет се появи на прага, всички глави се извърнаха и сред гостите се разнесе шепот.

Дъхът на Остин заседна в гърлото му. Тя беше най-прелестното създание, което някога бе виждал. Семплата сатенена рокля с цвят на слонова кост се стелеше свободно от дълбоко изрязаното кръгло деколте на корсажа до обувките. Полите се разширяваха надолу и завършваха с малък шлейф отзад. Дългите бели ръкавици, бродирани с перли и златни нишки, стигаха до късите бухнали ръкави.

Кестенявата й коса бе събрана в елегантен хлабав кок, а по гърба до кръста се спускаха блестящи копринени къдрици. Единствените й бижута бяха годежният пръстен и фините диамантени нанизи, искрящи в косата й — сватбен подарък от майка му.

Тя пристъпваше бавно към него, а сияещите й златистокафяви очи не се откъсваха от лицето му. Върху устните й потрепваше срамежлива усмивка и той отново бе завладян от „чувството Елизабет“.

— Боже мой, Остин — прошепна Робърт с благоговение. — Тя е невероятна!

Херцогът, който гледаше като омагьосан невестата си, не отговори.

Брат му го сръга в ребрата.

— Знаеш, че все още не е късно да размислиш — прошепна му. — Сигурен съм, че ще намерим някой да те замести. За да те избавя от ужасите на брачния хомот и така нататък, аз съм готов да се пожертвам.

Погледът на Остин не се отдели от лицето на Елизабет.

— Още една подобна забележка, братле, и ще се озовеш в розовите храсти. С главата напред.

Робърт се подсмихна и замълча.

Церемонията отне не повече от петнайсетина минути. След като си размениха брачните клетви, обвързващи ги за цял живот, Остин целуна леко устните на съпругата си и бясно препускащото му сърце сякаш замря в гърдите му. Тя е моя. Не можеше да си обясни защо изпитва такава… безумна радост. Докато всички се изреждаха с най-добри пожелания към младоженците, щастливата усмивка не слезе от лицето на херцога.

След венчавката последва изискано сватбено угощение. Остин обаче се притесняваше, че заминаването за Лондон се забавя. Хапна малко от тънко нарязаното печено агнешко и парче от задушената камбала[1]. Не спираше да си повтаря, че бърза да пристигне в Лондон, за да чака следващата вест от изнудвача. Утре беше първи юли, а тъй като от Джеймс Кини нямаше следа, първо трябваше да отиде на „Боу Стрийт“. Да, това бяха най-важните причини.

Но в този миг погледът му се спря върху съпругата му… неговата красива, вълнуваща, обаятелна съпруга, и всички мисли за разследвания се изпариха от главата му като дъждовните капки по листата на дърветата под топлите слънчеви лъчи.

Най-после продължителният обяд приключи, двамата се преоблякоха в пътнически костюми и след многобройните благопожелания и махания на ръце, младоженците заминаха за Лондон.

Седнал в каретата с фамилния герб, Остин наблюдаваше с усмивка как Елизабет маха с ръка на изпращачите, докато не изчезнаха от погледа й. След като се облегна удобно на луксозните меки възглавници от тъмночервено кадифе, тя му се усмихна.

— Тази карета е прекрасна, Остин. Толкова е удобна. Дори друсането едва се усеща.

— Радвам се, че ти харесва.

— И церемонията беше чудесна, нали?

— Чудесна беше. — Той забеляза, че тя държи в скута си малък пакет. — Какъв е този пакет?

— Това е подарък.

— Подарък?

— Да. Това е американска дума, означаваща „нещо, което един човек дава на друг“. — Подаде му пакета. — Това е за теб.

— За мен? Купила си ми подарък?

— Не точно. Като го отвориш, ще разбереш.

Изпълнен с любопитство, развърза панделката и внимателно свали опаковката. Вътре лежеше скицата, която тя му беше направила край езерото, когато го бе помолила да й позира. Рисунката бе поставена в красива рамка от черешово дърво.

Остин я гледаше мълчаливо, а душата му се сгряваше от обзелото го щастие. Макар в семейството му да бе прието да си разменят подаръци при особени случаи, като рождени дни, не си спомняше кога за последен път някой го бе изненадал с подарък.

Толкова бе развълнуван, че му отне цяла минута, преди да заговори.

— Просто нямам думи, Елизабет.

— О, боже! Не е нужно да казваш нещо — промълви тя тихо.

— Но аз искам. — Отмести поглед от подаръка и го насочи към нея. Изненада се, като видя, че е притеснена. — Предполагам, че трябва да ти благодаря, но това едва ли е достатъчно за един дар, в който си вложила сърцето и душата си. — Усмихна й се. — Благодаря ти.

— О! Няма защо. Когато отначало не каза нищо, си помислих, че…

— Какво?

— Че е глупаво да подарявам моята любителска рисунка на човек, който си има всичко, включително и многобройни безценни произведения на изкуството.

— Уверявам те, че погрешно си разтълкувала мълчанието ми. Просто не можах да си спомня някога да съм получавал толкова мил подарък. Загубих дар слово. — Честното му признание изненада самия него. — А къде намери рамката?

— Майка ти бе така мила да ми предложи да потърся в огромния килер в Брадфорд Хол и я открих там. — Устните й се извиха в дяволита усмивка. — Няма да повярваш колко усилия ми костваше, за да избягам дори за няколко минути от шивачката. Ала въпреки че се спасих за кратко от набождането с карфиците, тя успя да ми ушие много красива булчинска рокля.

— Да, така е. — Остин внимателно опакова наново скицата и я постави на седалката до нея. — Искаш ли да седнеш при мен?

Без колебание тя се премести при него. Щом се настани, той се наведе и леко я целуна по устните.

— Благодаря ти, Елизабет.

— За нищо. — Усмихна му се и херцогът едва се сдържа да не я привлече в скута си и да я целува, докато и двамата отмалеят. Решен да не се поддава на желания, които само щяха да го измъчват през целия път, Остин извади от джоба си тесте карти.

— Пътуването до Лондон ще ни отнеме почти пет часа — отбеляза и разбърка тестето. — Играеш ли пикет?

— Не, но с удоволствие бих се научила.

Не му отне много време, за да разбере, че младата му съпруга притежава забележителни способности на картоиграч. Още не й бе обяснил докрай правилата на играта и тя започна да го бие. При това много ловко.

При все че бе предложил да се развличат с картите, за да бъде зает умът му, а ръцете — по-далеч от невестата му, нещата не се развиваха точно както бе очаквал. Играеше доста сносно до момента, в който тя свали късия си пътнически жакет. Беше невъзможно да не забележи как облите й гърди опъват тънкия муселин в прасковен цвят на роклята й, докато разглежда намръщено картите си.

После, за капак на всичко, на нея й стана още по-топло и тя свали малкото шалче около врата си, давайки му възможност да се любува на млечнобялата й кожа, а от време на време и на нежната извивка на гърдите й. Не след дълго усети, че не може да откъсне очи от съблазнителната гледка, не е в състояние да се съсредоточи в картите, а междувременно загуби две игри.

— Добре ли си, Остин? Да не те заболя главата?

Той побърза да вдигне поглед към лицето й.

— Всъщност чувствам се малко… хм… стана ми горещо. — Дръпна завесата и с облекчение пое глътка свеж въздух. — След няколко минути ще спрем за смяната на конете. Слава богу! Имам нужда от широко пространство.

Докато кочияшът се занимаваше със смяната на конете, той с удоволствие се поразтъпка навън. Наблюдаваше Елизабет, която се бе навела над някакви растения. Когато се върна при него, й помогна да се качи в каретата и потеглиха.

— Никога няма да отгатнеш какво намерих — каза му тя, като оправи полите си.

— Ако мога да съдя по възхитената ти усмивка, трябва да си намерила диаманти.

Съпругата му поклати глава и му подаде шапката си. Беше пълна с яркочервени ягоди.

— На поляната имаше много ягоди. Кочияшът ме подкани да си набера. — Избра една ягода от шапката и му я подаде. — Чувал ли си легендата за произхода на ягодите? — попита тя, лапна едно от плодчетата и го сдъвка с наслада.

— Не. Това американска приказка ли е?

— Донякъде. По-скоро е легенда на индианците от племето чероки. Татко ми я разказа. Искаш ли да я чуеш?

— Разбира се. — Остин се облегна назад на кадифените възглавници.

— Много отдавна живели един мъж и една жена. Отначало двамата били много щастливи. Но след време започнали да се карат. Жената изоставила съпруга си и тръгнала към Земята на слънцето, разположена далеч на изток. Той поел по следите й, но тя нито веднъж не се обърнала назад. Слънцето се смилило над нещастника и го попитало още ли й е сърдит. Мъжът отвърнал, че вече не й е сърдит и иска само едно — да се върне при него.

Елизабет млъкна и лапна още една ягода.

— И какво станало после? — подкани я Остин, очарован от необикновения й разказ.

— Слънцето създало голямо поле, осеяно със сочни боровинки, точно пред жената, но тя не им обърнала внимание. Тогава Слънцето засяло къпини, но жената и от тях не се трогнала. Осеяло пътя й с още други плодове, за да я изкуши, ала тя продължавала неуморно напред. Но тогава видяла ягодите. Красиви, зрели, прекрасни ягоди. Първите ягоди на този свят. Като опитала една, желанието към съпруга й се върнало. Набрала много от тях и поела назад, за да му ги даде. Двамата се срещнали насред полето, усмихнали се един на друг и се прибрали заедно у дома си. — Тя се подсмихна и му предложи още една ягода. — Сега вече знаеш как са произлезли ягодите.

— Много интересна история — призна той, докато очите му не можеха да се откъснат от устните й, сочни и влажни от розовия сок на плодовете. Припомни си онази нейна целувка с вкус на ягоди и тутакси си заповяда да мисли за нещо друго. Хиляди дяволи, защо това му беше толкова трудно?

Докато довършваха с наслада ягодите, той се питаше как ще удържи ръцете си далеч от нея, докато пристигнат в Лондон. Но младата му съпруга реши проблема, след като изядоха и последното плодче.

— Мили боже — рече тя, едва сподавяйки прозявката си, — така ми се доспа.

Клепачите й се спуснаха и той въздъхна облекчено. Щеше да е много по-лесно да устои на изкушението, ако заспи. Привлече я към себе си и нагласи главата й към рамото си.

— Облегнете се тук, госпожице Здраве — пошегува се той, — преди да сте се свлекли на пода и да заспите там.

— Предполагам, че би било доста непристойно — измърмори тя сънливо, като се сгуши до него.

— Съвършено непристойно поведение за една херцогиня — съгласи се Остин, но тя не го чу. Вече беше заспала.

Като се отмести съвсем леко, за да не я събуди, той протегна крака и се нагласи по-удобно до нея. До ноздрите му достигаше уханието на люляк, нежното й тяло се притискаше до неговото и желанията, които се опитваше да потуши, отново се надигнаха. По дяволите, май да устои на изкушението се оказа по-трудно, отколкото си мислеше.

Докато се опитваше да се пребори с овладелите го емоции, тя кротко си спеше. Той бе напрегнат и скован от възбуда, а Елизабет беше отпусната и спокойна до него, потънала в безметежен сън. От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.

Дяволите да го вземат, очертаваше се адски дълго пътуване.

Бележки

[1] Най-едрият вид дънна риба. — Бел.ред.