Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вихрушка (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whirlwind Wedding, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 114 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013)
Корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Джаки д’Алесандро

Заглавие: Дар от съдбата

Преводач: Стамен Стойчев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Елена Георгиева

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-056-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8401

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Рано на следващата сутрин Елизабет се запъти към конюшнята. Искаше час по-скоро да се махне от къщата, след безсънната нощ, прекарана в безуспешни опити да забрави за смущаващата си среща с херцога. Дали бе излязъл на езда? През половината от нощта лежа будна, заслушана дали ще завали дъжд, но за щастие, времето остана хубаво. Сега се надяваше разходката на свеж въздух да пропъди тревогите и грижите, както и разочарованието и обидата й, след като осъзна, че никога няма да го убеди да повярва на виденията й.

Но младата жена знаеше също, че с нищо няма да може да изтрие спомена за онази целувка. Тази невероятна, разтърсваща, незабравима целувка беше докоснала душата й и бе пробудила в нея дремеща страст, за която не бе подозирала. И пламенни чувства… неутолими копнежи… страхуваше се дори да мисли за тях.

Отчаяно искаше, нуждаеше се да забрави неповторимите божествени усещания, които бе събудил у нея, ала сърцето й отказваше да се подчини.

Влезе в конюшнята и Мортлин я поздрави с усмивка.

— Дошли сте да видите котетата, госпойце Матюс? Или шъ пояздите?

Забравила за малко тревогите си, тя отвърна на усмивката на коняря и се наведе, за да погали Джордж зад ушите.

— И за двете. Може ли да видя котенцата, докато ти оседлаваш един кон за мен?

— Добра идея — съгласи се Мортлин. — Ей там има две от тях, дет’ все се крият в сеното и зат’ва не сте ги виждали.

Елизабет бързо откри двете пухкави и палави топки.

— Прелестни са. Как се казват? — Стрелна коняря с дяволит поглед. — Или не бива да питам?

Червенина плъзна по хлътналите бузи на Мортлин и той започна да пристъпва неспокойно.

— Ами по-голямото се казва Дявол да го вземе.

— Това не звучи чак толкова ужасяващо.

— А пък името на другото коте е, хм… — Той се изчерви до върха на щръкналите си уши. — Не мога да го изрека пред дама.

— Разбирам — кимна тя, като стисна устни, за да не се разсмее.

— Май шъ тряб’а да сменя името на животинчето, но то бе първото, дет’ ми дойде наум, кат’ се роди. — Мъжът поклати глава. Явно беше много объркан. — Тогава котетата идеха едно след друго. Нямаше край. И аз откачих.

— Да, мога да си го представя. — Тя погали топлия корем на Джордж и ръката й застина, но успя да скрие усмивката си. — Бременността при котките е около два месеца. Опасявам се, че няма да бъда тук, когато Джордж отново ще се окоти, иначе щях да ти помагам. Много ме бива за това.

— Сигурен съм, че ви бива, но… — Гласът му заглъхна, а очите му се разшириха. — Отново ще се окоти?

— Да. Според мен Джордж ще стане майка след около месец.

Малко оставаше очите му да изхвръкнат от орбитите.

— Сигур животното просто е надебеляло! Та тез котета нямат още три месеца! Как се е случило, мътните го взели?

Елизабет трябваше да захапе вътрешната страна на бузата си, за да не прихне при вида на слисаното му изражение.

— Предполагам, че е станало по обичайния начин. — След като погали за последен път Джордж, Елизабет се изправи и потупа коняря по ръката. — Не се измъчвай, Мортлин. Джордж ще е добре, а ти ще имаш нова банда мишеловци.

— И сега ми се мотат из краката повече мишеловци, отколкот’ ми тряб’ат — изръмжа той. Т’ва тук тряб’а да е конюшня. И аз съм коняр, а не котешки доктор. По-добре да ви оседлая един кон — преди проклетата котка да съ й окотила.

Елизабет сдържа смеха си и продължи да се забавлява с котенцата, докато Мортлин си вършеше работата. Той скоро се върна с красива кафява кобила, чието име беше Розамунд. Подложи ръка, за да стъпи Елизабет на нея, преди да възседне кобилата. Тя се пльосна върху седлото, зъбите й изтракаха, а костите й сякаш изпукаха. У дома, по време на самотните си разходки, често яздеше по мъжки, но тук не се осмеляваше да го направи, макар че никак не харесваше дамските седла. Натруфените модни английски костюми за езда също я дразнеха. Толкова излишни метри плат за волани и къдрички. Замисли се с копнеж за простите и удобни костюми за езда, които сама си бе измислила и носеше в Америка. Но когато леля й Джоана ги зърна, едва не припадна.

— Напълно неподходящи са, скъпа моя — отсъди родственицата й. — Незабавно трябва да се погрижим за подмяната на гардероба ти.

Като нагласи, доколкото можеше, тежките поли около себе си, Елизабет потегли. В края на късата пътека, водеща от конюшнята, тя се спря и се огледа назад. Мортлин беше приклекнал с умилено изражение на лицето, докато нежно галеше подутия корем на Джордж. Очевидно си мислеше, че тя се е отдалечила достатъчно и не може да го чуе, защото каза:

— Шъ тряб’а да измислим по-прилични имена за новите ти котета. Не мож’ веч’ да ги наричаме Проклета напаст.

Девойката се усмихна и се насочи към гората. Препускаше покрай брега на потока, наслаждавайки се на свежия кристалночист въздух и на слънчевите лъчи, стоплящи лицето й. Само дамското седло и проклетият костюм за езда, заради който краката й бяха като овързани, разваляха малко удоволствието й.

Като стигна до мястото, където потокът се разширяваше, преди да се влее в езерото, тя спря Розамунд. Размърда се на седлото, отчаяно опитвайки се да се освободи от метрите тежък плат, сковаващ нозете й, когато усети, че се плъзга от седлото. От гърлото й се изтръгна ужасѐн вик. Посегна да се улови за лъка на седлото, но не беше достатъчно бърза. Падна най-позорно от коня, приземявайки се на задните си части.

За нещастие, бе тупнала насред най-дълбоката кал.

Дори беше още по-зле — бе попаднала върху хлъзгав склон. Свлече се, пищейки, надолу по калния бряг и с шумен плясък цопна в потока. Остана там неподвижна, онемяла от изненада. Краката й стърчаха пред нея, а ботушите й бяха напълно скрити под калната вода. Студената вода се плискаше до кръста й.

— Нещастен инцидент ли ви сполетя? — раздаде се познат глас зад нея.

Тя стисна зъби. Слава богу, херцогът беше жив и здрав, но никак не й се нравеше, че е станал свидетел на унижението й.

— Не, благодаря. Вече преживях един такъв.

Може би ще се махне, ако не му обръща внимание. Ала надеждата й се оказа напразна.

— Мили боже — изцъка натрапникът съчувствено. Елизабет го чу как скочи от седлото и тръгна към водата. — Изглежда, сте попаднали в затруднение.

Тя извърна глава и го изгледа ядно през рамо.

Не съм в затруднение, Ваша Светлост. Просто малко се намокрих.

— Но и коня ви го няма.

— Глупости. Конят ми е… — Огледа се и гласът й заглъхна. Кобилата й никъде не се виждаше.

— Вероятно вече е стигнала почти до конюшнята. Сигурно заради виковете ви, когато сте паднали. Някои коне са много плашливи. Очевидно Розамунд е от тях. Жалко. — Сивите му очи блестяха насмешливо. — Би трябвало да ви попитам дали сте добре, но си спомних, че сте много здрава и силна.

— Точно така.

— Ударихте ли се?

Тя се опита да повдигне краката си, но не успя.

— Не съм сигурна. Костюмът за езда е прогизнал от водата и толкова натежа, че едва мога да помръдна. — Раздразнението й се утрои, когато осъзна, че наистина се нуждае от помощта му. — Много ли ще ви затрудня, ако ви помоля за съдействие?

Той поглади брадичката си, сякаш сериозно обмисляше въпроса й.

— Не съм сигурен дали трябва да ви извадя от там. Не ми се ще да рискувам да се намокря и изкалям. Може би е най-добре да ви оставя тук и да отида да повикам някой на помощ. Ще се върна, хм… след около час. — Погледна я въпросително. — Какво мислите за предложението ми?

Дори не се замисли за предложението му. Всъщност беше й дошло до гуша от подигравките му за нейна сметка. Бе прекарала една безсънна нощ от тревоги и притеснения за него, а сега той стоеше пред нея цял и невредим и дори й се надсмиваше. Някой трябваше да изтрие самодоволната усмивка от физиономията на този надут аристократ. Ала тя едва можеше да помръдне.

Остин се обърна, все едно наистина се канеше да си тръгне и да я зареже в калта. Гневът й кипна. Грабна шепа кал и я метна във водата, за да привлече вниманието му.

За нещастие, той избра точно този момент, за да се обърне.

Явно Елизабет бе запратила калта с повече сила, отколкото възнамеряваше.

Цялата шепа кал се стовари точно в средата на гърдите му, като оплеска бялата му колосана риза. Калта се плъзна по тялото му, изцапа безупречно чистите му кожени бричове за езда и се пльокна върху един от грижливо лъснатите му ботуши.

Елизабет застина. Нямаше намерение да го улучи… или имаше? Мили боже, той никак не изглеждаше доволен. В гърлото й заклокочи нервен кикот, ала тя успя да го потисне. Изражението му красноречиво подсказваше, че не беше в неин интерес тъкмо сега да се залива от смях.

Той не помръдна. Погледна калната ивица върху одеждите му, сетне вдигна поглед към него.

— Сега не се налага да се безпокоите, че ще се измокрите и изкаляте, Ваша Светлост — рече тя с възможно най-невинната си усмивка. — Вече сте доволно изцапан.

— Ще съжалявате за стореното. — Гласът му издаваше недвусмислена заплаха, а очите му я прогаряха застрашително. — Много ще съжалявате.

— Пфу! — изсумтя младата жена. — Не ме е страх от вас!

Той пристъпи с една крачка.

— А би трябвало.

— Защо? Какво ще ми направите? Ще ме хвърлите във водата?

Херцогът направи още една крачка.

— Не. Смятам да ви метна върху коленете си и така да ви нашляпам, че цели съзвездия да затанцуват пред очите ви.

— Ще ме нашляпате? Наистина ли? — изуми се тя.

— Наистина.

— О, боже мой! Е, след като смятате да ме нашляпате, поне да има защо. — Грабна още една шепа кал. Този път го улучи в корема.

Остин се вцепени. Сведе удивен поглед към съсипаната си риза. Малцина мъже на този свят биха дръзнали да го предизвикат по такъв начин. Не можеше да повярва на очите си, че тя събра смелост да го удари с кал веднъж, а да не говорим за цели два пъти! Скъпо щеше да си плати за това. Скъпо и прескъпо.

Мислите му бяха прекъснати от профучаването на трета шепа кал покрай ухото му. Размина се на косъм от лицето му.

Дотук беше. Остин скочи във водата, сграбчи я за раменете и я изправи на крака.

— Предполагам, разбирате, че това означава война — процеди заплашително, докато се взираше гневно в зачервеното й усмихнато лице.

— Разбира се. Но не забравяйте кой победи при последната битка между Америка и англичаните[1].

— Напълно съм уверен във вашето поражение, госпожице Матюс.

— А аз пък съм напълно уверена във вашето поражение, Ваша Светлост.

При тези нейни думи Остин застина. Очите му останаха приковани във вирнатия й нос, покрит с кал. Златистокафявите й очи гледаха неговите с дръзко предизвикателство, но ъгълчетата на устните й бяха извити в усмивка, трапчинките надничаха от страните й. Погледът му бе привлечен от съблазнителните й устни. Изтръпна, като си припомни как се притискаха към неговите. Застави се да вдигне очи по-нагоре и срещна нейните — златистокафяви дълбини, от които струеше смях.

Тя беше напълно непоносима. Нахална извън всякаква мярка. Дрехите му бяха съсипани и сега стоеше нагазил в проклетото езеро. Целият беше мокър, чувстваше се зле и… беше бесен.

Наистина ли беше бесен?

Смръщи вежди. Да, разбира се, че беше. Вбесен. Никак не му беше забавно. Ни най-малко. Това въобще не беше смешно. И със сигурност не му беше приятно. Никак.

— Подгответе се да ви нашляпам — предупреди я той. Обърна се към брега и я задърпа след себе си.

— Първо трябва да ме хванете!

Тя се откопчи от ръцете му, повдигна измокрените си поли до коленете си, обърна се и навлезе още по-навътре в езерото.

— Върнете се назад. Веднага.

— За да ме нашляпате? Ха! Няма да стане! — Тя пристъпи още няколко крачки навътре, докато водата не стигна до кръста й. Внезапно отекна звучният й смях. — Мили боже! Вижте се само! Толкова сте смешен!

Остин сведе поглед. Изцапаната му, мокра риза бе прилепнала към гърдите като втора кожа, а кожените му бричове за езда бяха богато украсени с черни кални ивици. Няколко опадали листа се бяха залепили по съсипаните му ботуши.

— Мога да се обзаложа, че никога през целия си аристократичен живот не сте били така размъкнат — засмя се тя. — Трябва да призная, че сега никак не приличате на херцог.

— Елате тук.

— Не.

Веднага.

Елизабет поклати глава, а усмивката не слизаше от лицето й.

Остин тръгна напред, като нагази смело в студената вода, изпълнен с твърда решимост. Едва успя да прикрие неочаквано напиращия в гърдите му смях. Проклета жена! Беше като чума за здравия разум на мъжа. Смяташе, че ще се опита да побегне, но тя не помръдваше и гордо изправена, очакваше пристигането му с радостна усмивка на красивото си лице. Той се спря на крачка пред нея и зачака.

— Тази сутрин се събудих в лошо настроение, но тази случка ме развесели — оповести проклетницата и трапчинките й сякаш му намигнаха. — Трябва да признаете, че е много смешно.

— Трябва ли?

Тя присви превзето очи и се втренчи в лицето му. Против волята му устните му се извиха.

— Аха! — възкликна младата жена. — Видях тази усмивка.

За нищо на света не би могъл да обясни защо тази кална баня му се струваше толкова забавна. Прочутият херцог Брадфорд, най-желаният ерген в цяла Англия — оплескан до ушите в кал, нагазил до кръста във вода, си общува с една жена, в чиято лъчезарна усмивка няма и капка разкаяние, а само непринудено веселие. Почитаемите членове на висшето общество щяха тутакси да припаднат, ако можеха сега да го видят отнякъде, целият в мръсотия, със съсипани дрехи, в компанията на една не по-малко изкаляна и размъкната американка.

Погледът й се прикова върху мократа му риза.

— Хубава риза беше. Съжалявам, че я съсипах, Ваша Светлост, искрено съжалявам. — Тя се пресегна и го погали по мокрия му ръкав, сетне вдигна очи към лицето му. — Отначало нямах никакво намерение да ви опръскам с калта, но след като вече, така или иначе, съм го сторила, ще бъде жалко да не се възползваме от възможността. Ако трябва да съм напълно откровена, имахте нужда да се поразвеселите. А колкото до мен, това е най-забавното приключение, което съм имала от много месеци насам.

Мускулите му инстинктивно се стегнаха под лекото й докосване. Потърси в очите й белези за някаква хитрост или преструвка, но не откри нищо, освен невинност и топлота. Това било най-забавното й преживяване от месеци. По дяволите, той със сигурност можеше да каже същото. Разбира се, не беше необходимо да й го признава.

— Навсякъде ли сеете такива беди, госпожице Матюс? — попита накрая Остин с примирена въздишка. — За втори път буквално падате в краката ми.

— Опасявам се, че такива падания са обичай в моята фамилия.

— Какво искате да кажете с това?

— Точно така се запознали майка ми и баща ми. Майка ми излязла от един магазин за шапки, препънала се и паднала в краката на баща ми. При падането си изкълчила глезена и татко трябвало да я лекува.

— Разбирам. Явно съвсем добросъвестно сте усъвършенствали нещастната наследствена склонност често да се препъвате и падате.

— Да, но не бих я нарекла нещастна.

— Така ли? Защо?

Тя се поколеба и той застина, запленен от златистокафявите й очи, станали изведнъж много сериозни.

— Защото точно така се срещнах с вас за пръв път. — По устните й пробягна лека усмивка. — Макар донякъде да сте надменен и доста твърдоглав, струва ми се, че… ами… май ви харесвам.

Остин я зяпна, напълно удивен.

— Вие ме харесвате?

— Да. Вие сте добър и грижовен мъж. Разбира се — побърза да добави сухо, — понякога успявате ловко да го прикриете.

— Добър и грижовен? — повтори той смаяно. — Как стигнахте до този извод?

— Зная го, защото ви докоснах. Но дори и да не бях, пак щях да го разбера. — Погледът й се премести върху окаляната му риза. — Справихте се изключително добре. Бих се обзаложила, че никога досега не сте изпадали в подобна ситуация, нали?

— Никога.

— Така си и помислих. Накрая успяхте да приемете тази случка откъм смешната й страна, макар че отначало доста се стъписахте. — Погледът й стана замислен. — Винаги държите хората на разстояние и затова повечето ви смятат за хладен и сдържан човек. Към сестра си обаче сте необикновено мил и загрижен, а към майка си — нежен и внимателен. Вече прекарах достатъчно време с вас, наблюдавах ви да общувате с доста хора, за да разбера що за човек сте… колко сте добър и достоен.

Сърцето му се сви. Думите й го смутиха, извадиха го от равновесие. Изненадата му премина в удивление, когато усети, че се изчервява от удоволствие. На всяка цена трябва да престане да мисли за смайващото признание на тази жена, че го смята за добър и грижовен. И достоен. И добър към семейството си. Ако знаехте как се провалих с Уилям, щяхте да осъзнаете колко се заблуждавате.

Но тя продължи, преди да успее да й отговори.

— Признавам, че снощната ни среща завърши с напрежение помежду ни, но не бихме ли могли да започнем начисто?

— Начисто?

— Да. Това е американски жаргон и означава „отначало“. Мислех си, че ако се опитаме много, много упорито, бихме могли да станем… приятели. И като знак за разцъфтяващото ни приятелство бих искала да ме наричате Елизабет.

Разцъфтяващото приятелство? По дяволите, само това не бе чувал! Приятел? С жена? И то точно с тази жена? Невъзможно. На този свят имаше само неколцина мъже, които наричаше приятели. Жените могат да бъдат майки, сестри, лели или любовници, но не и приятели. Или могат?

Вгледа се изпитателно в лицето й и остана поразен колко по-различна е тя от всички дами, които бе срещал. Как можеше да му вдъхва доверие след всичките й странни бръщолевения за видения и въпреки факта, че очевидно имаше някакви свои тайни? Независимо от всичко, херцогът не можеше да отрече, дори и пред самия себе си, че тя го привличаше, както пламъкът привличаше молеца.

Ако искаше да вярва, че могат да бъдат приятели, той нямаше с нищо да разсейва заблудата й — поне докато не научи всичко, което искаше да узнае за нея.

Но с всеки отминал миг му ставаше все по-трудно да вярва, че тя е замесена в изнудването или някакъв друг коварен заговор.

Изкашля се, преди да заговори:

— Ще ми бъде много приятно да те наричам Елизабет. Благодаря ти.

— Няма защо — отвърна тя с весел поглед, — Ваша Светлост.

Остин едва не се разсмя от нотката на очакване в тона й. Очевидно смяташе, че той ще й върне жеста? Нима не разбираше колко е неуместно от нейна страна дори да допусне, че може да го нарича другояче, а не „Ваша Светлост“? Подобна фамилиарност, подобна интимност беше напълно отвъд всякакви граници на благоприличието.

Интимност. Обзе го внезапен пристъп на зашеметяващ копнеж да чуе името си от прекрасните й устни.

— Някои хора ме наричат Брадфорд.

— Брадфорд — повтори тя бавно, като удължи сричките с мек, леко дрезгав тон, който го накара да стисне зъби. Какво ли ще бъде да я чуе как ще произнесе малкото му име?

— А само малцина ме наричат Остин. Името, което ми е дадено при кръщаването ми.

— Остин — промълви Елизабет тихо, а той усети как го прониза гореща тръпка. — Много хубаво име. Силно, властно, благородно. Отлично ви подхожда.

— Благодаря ти — каза той, изненадан не само от комплимента й, но и от приятната топлина, която се разля по гръбнака му. — Приятелите ми ме наричат Остин. Ако искаш, можеш и ти така да ме наричаш.

Простена вътрешно, озадачен от безпрецедентното си предложение. Сигурно си е изгубил ума. По дяволите, какво ще си помислят хората, като я чуят да го нарича Остин? Трябва да я предупреди да не си позволява това в присъствието на други хора, а само когато са насаме.

Насаме. Хиляди дяволи, действително си беше загубил ума!

— Е, благодаря ти… Остин. И така, вече простено ли ми е?

Той отново се завърна рязко в действителността.

— Простено?

— Да. За, хм… — Тя сведе очи към съсипаните му дрехи.

Херцогът проследи погледа й.

— А, да. Извънредно окаяното състояние на моите дрехи. Наистина ли съжаляваш?

Елизабет кимна енергично.

— О, да.

— Обещаваш ли никога повече да не вършиш нещо толкова недостойно?

— Хм… Като казваш никога — имаш предвид никога през целия ми живот?

— В общи линии, да, това имах предвид.

— О, боже! — Тя сви устни, но очите й светнаха закачливо. — Опасявам се, че не мога да дам обещание за толкова дълго време.

— Разбирам. — Остин въздъхна примирено. — Е, в такъв случай можеш ли да се постараеш да се държиш прилично, докато се върнем в къщата?

— О, да — съгласи се девойката с лъчезарна усмивка. — Това мога да ти го обещая.

— Слава богу! В такъв случай мисля, че трябва да ти простя. Да излизаме от тази вода, преди окончателно да сме се спаружили. — Той се обърна и се запъти към брега. — Идваш ли? — попита я, когато тя не го последва.

— Иска ми се, но не мога — призна Елизабет, докато се мъчеше да направи първата крачка. — Краката ми са затънали в калта, а полите ми така прогизнаха и натежаха, че не мога да ги помръдна. — Трапчинките й сякаш пак му намигнаха. — Мислиш ли, че е удобно да те помоля за малко съдействие?

Остин вдигна очи към небето.

— Последния път, когато ми поиска помощ, получих кална баня. — Стрелна я предупредително с поглед. — Вярвам, че не си забравила обещанието си да се държиш прилично, нали? Знаеш, че като нищо мога да те оставя сама тук.

Тя притисна ръка към сърцето си.

— Обещавам.

Остин прецапа водата и се върна при нея, докато мърмореше нещо не особено любезно за женското племе.

— Прегърни ме през врата.

Момичето обви ръце около шията му, а херцогът я вдигна, като се олюля под тежестта на тялото й и мокрите й дрехи. По костюма й за езда се стичаше студена вода, лееше се по тялото му, а от ботушите й се процеждаше кал. Тя сгуши лице в рамото му, а той се напрегна от близостта на мокрото й тяло, притиснато до гърдите му. Сведе глава и вдъхна мириса на цветя, който се разнасяше от косата й. По дяволите, дори и покрита с кал, тя още ухаеше на люляк.

След като най-после се добраха до брега, Остин я пусна внимателно на земята. Мокрото й тяло се плъзна бавно по неговото и краката й стъпиха на твърда почва. Прогизналите й дрехи бяха прилепнали за снагата й, очертавайки прелестните й женствени форми и херцогът едва успя да потисне стона си. Втвърдените й зърна си личаха съвсем ясно под мокрия плат, а краката й му се струваха безкрайно дълги. Господи, беше невероятна! Желаеше я безумно, дори и така оплескана с кал от главата до петите.

Цялото му тяло запулсира от възбуда и когато девойката се опита да отстъпи крачка назад, ръцете му спонтанно се стегнаха около кръста й. Бог да му е на помощ, но никога досега не бе копнял тъй силно да целуне жена. Макар в главата му да прокънтяха предупредителни камбани, той бавно приближи устни към нейните. Трябваше отново да ги вкуси… само още веднъж.

Тя го блъсна с длани в гърдите.

— Какво правиш?

— Подготвям се да си прибера дължимото.

— За какво?

— За съсипаното ми облекло.

— Като ме целуваш?

— Разбира се. Това е древен и благороден обичай в Англия. Една целувка в отплата за окаляните риза и бричове. Никой ли не ти го е казвал?

— Опасявам се, че досега не е ставало дума за този обичай.

— Е, след като вече знаеш, най-добре да си платиш дълга. Иначе те заплашва затвор за длъжници.

Тя повдигна вежди.

— Само една целувка?

— Ще бъда щастлив да те накажа с две. Всъщност…

— О, не — забързано го прекъсна Елизабет. — Една е достатъчна.

— Е, след като толкова настояваш… — Той я привлече по-плътно към себе си, гърдите й се притиснаха до неговите, сетне устните им се сляха.

И в този миг херцогът забрави за всичко. Напълно и изцяло. Не съществуваше нищо друго, освен копринената й мекота, топлината й, нежното ухание на цветя, упойващо сетивата му. Всяка разумна мисъл изхвърча от ума му, когато ръцете му се спуснаха надолу и обхванаха в длани заоблените й гърди. Погали с пръсти зърната й и тя ахна, като отметна безпомощно глава назад. Младият мъж мигом се възползва от тази възможност и плъзна устни по изящната й шия. С всяко следващо докосване все повече затъваше в жежката мъгла, където не съществуваше нищо, освен жената в обятията му.

— Остин… — задъхано простена тя. — Моля те! Трябва да спрем.

С огромно усилие на волята, което едва не го уби, той вдигна глава и се взря в замъглените, преливащи от копнеж очи. Страстта го бе завладяла тъй силно, че коленете му едва не се подкосиха. Жадуваше само за едно — да смъкне мократа й рокля и да я люби. И ако не се отдръпне още сега от нея, може би точно това щеше да направи.

Отстъпи назад и тутакси почувства голяма празнина. Неспособен да устои на порива да я докосне, Остин улови ръцете й и пръстите им се сплетоха.

Елизабет се опитваше да разкъса паяжините, обвили ума й. За втори път този мъж я целуна тъй страстно, че дъхът й секна. Остана безпаметна. Нищо друго нямаше значение, единствено той.

Налагаше се да го спре. Беше му позволила много повече волности, отколкото някоя почтена жена би допуснала. Ала тялото и разумът й отказваха да се подчинят. Не искаше нищо друго, освен да продължи да я целува, да я докосва, да възпламенява кожата й, да изпълва сетивата й с божествената си мъжественост и мириса на разлистена гора.

В този миг Остин стисна ръцете й и мислите му нахлуха в съзнанието й с поразяваща яснота.

Искаше да я люби.

Желаеше да свлече от раменете й мократа рокля и да я докосва. Навсякъде.

Да се любят. Любов. Обля я гореща вълна и сърцето й едва не изскочи от гърдите. Това чувство ли беше любовта? Това разтапящо усещане, когато дори не можеш да дишаш, не можеш да спреш да мислиш за него и искаш целувките му да продължат вечно? Тази всепоглъщаща нужда да му помагаш, да го закриляш?

Мили боже, нима започваше да се влюбва в Остин?

Бележки

[1] Говори за британско-американската война от 1812–1815 г., в която САЩ побеждават. — Бел.прев.