Джаки д’Алесандро
Дар от съдбата (19)

Глава 19

Елизабет отряза уханния люляков цвят от избуялия храст, засаден по краищата на представителните градини на Уесли Манър — провинциалното имение извън Лондон, което бе неин дом през последните три седмици. Опита се да се съсредоточи върху работата си поне дотолкова, че да не се пореже, но й беше почти невъзможно.

Три седмици бяха изминали от последния решителен разговор с Остин.

Три седмици, откакто я бе изпратил тук, далеч от него, оставяйки на раздяла кратка бележка: Ще ми съобщиш незабавно, когато получиш ново видение или когато се убедиш дали си бременна, или не.

Но за три седмици тя нямаше нито едно видение… не бе почувствала нищо, освен болка, която терзаеше сърцето й. И все още не знаеше дали е заченала. Всяка нощ лежеше самотна в леглото си, изпълнена с безпокойство, отпуснала ръце върху корема си, опитвайки се да си представи детето, което растеше в нея, но виждаше само мрак. Безмилостна и безкрайна тъма.

Това бяха най-дългите и най-самотни седмици в живота й.

Но да пребивава в една и съща къща с Остин, да го вижда всеки ден, да се опитва да крие нещастието си и да живее с лъжата, която бе съчинила, би било напълно невъзможно. Все пак тук беше по-добре.

Ала терзанията и душевната болка — нейните постоянни спътници — не стихваха. Младата жена се опита да си намери занимание, за да отвлече мислите си от съпруга си и да не се измъчва постоянно с въпроса какво ли прави той. Или с кого го прави.

Но без значение колко цветя бе набрала, колко тоалетна вода от люляк бе приготвила, колко много часове бе прекарала в четене или скитане из градината, нищо не можеше да разсее мъката в сърцето й. Опита се да се утеши с мисълта, че с решението си е спасила Остин от тежката участ да изгуби детето си и от самотата в студената съпружеска постеля, ала нищо не можеше да отслаби непоносимата болка, която я пронизваше всеки път щом си представеше лицето му.

Споменът за него изпълваше съзнанието й и вледеняваше кръвта й. Виждаше го как се взира в нея в онези последни мигове с очи, пълни с ненавист и презрение.

От страните й рукнаха горещи сълзи и тя нетърпеливо ги изтри с длани, въпреки че бе надянала градинарски ръкавици. Беше си обещала, че днес няма да плаче. Още колко време трябваше да мине, за да успее да изкара цял ден, без да се разстрои? Елизабет едва не се разсмя. Господи, още колко време трябваше да мине, за да изкара цял час, без да се разридае?

— Ето къде си била — разнесе се зад нея веселият глас на Робърт. — Двамата с Каролайн почти бяхме решили, че си се изгубила.

Тя се притесни и побърза да избърше очите си. Надявайки се, че ще успее да изглежда безгрижна и весела, младата херцогиня Брадфорд се стегна, надяна една изкуствена усмивка на лицето си и се обърна към своя девер, който се приближаваше към нея.

Робърт видя лицето й и едва не се препъна.

По дяволите, отново бе плакала. Въпреки усмивката, зачервените й очи говореха красноречиво за безсънните нощи и огромната печал.

Обзе го силен гняв. Какво, дявол да го вземе, ставаше с брат му? Не виждаше ли колко е нещастна съпругата му? Не, разбира се, че не забелязваше — той беше в Лондон. Преди три седмици Остин го бе помолил да придружи Елизабет, Каролайн и майка им до Уесли Манър, обяснявайки, че не желае да се връщат в Брадфорд Хол, докато не се разреши случаят с убийството на детектива от „Боу Стрийт“.

Но Робърт знаеше, че нещо сериозно се е случило между младоженците. Вчера бе посетил Остин и след като двамата прекараха известно време заедно, Робърт разбра, че брат му е не по-малко нещастен от Елизабет, а може би и повече. Никога не го бе виждал в такова отвратително настроение.

Колкото до нея, никога не се бе сблъсквал с такова потиснато и съсипано същество като снаха си. Тя му напомняше на красиво цвете, което някой е забравил да полее и то просто е увехнало. Е, повече не можеше да търпи това положение. Не знаеше какво бе разделило двамата, но трябваше да му се сложи край.

Преструвайки се, че не е забелязал сълзите, блестящи в очите й, той й се поклони с подчертана учтивост.

— Изглеждаш прекрасно, Елизабет. — Не дочака отговора й, хвана я под ръка и я поведе надолу по пътеката. — Трябва да побързаме, каретата потегля след — мислено пресметна набързо за колко време Каролайн и майка му ще съберат багажа си — два часа. — Знаеше, че двете жени ще се ужасят, когато им съобщи за това прибързано заминаване, но в подобни критични ситуации трябваше да се действа решително. — Не бихме желали да забавяме останалата компания.

— Карета? Компания? За какво говориш?

— Ами за пътуването ни до Лондон. Каролайн не ти ли е казала?

Погледна я и видя, че младата жена видимо пребледня.

— Не. Аз… не искам да заминавам за Лондон.

— Пфу! Разбира се, че искаш. Твърде многото прекарани в провинциално усамотение дни действат потискащо. Ще отидем на театър, ще обиколим магазините, ще посетим музеите…

— Робърт. — Тя спря рязко и издърпа ръката си.

— Да?

— Оценявам поканата, но се страхувам, че не мога да ви придружа. Надявам се да се забавлявате добре.

Той се зачуди дали снаха му осъзнаваше колко осезаема е безнадеждната й тъга. А и се досещаше защо не иска да заминава. Какъв глупак бе брат му!

Робърт въздъхна дълбоко и поклати глава.

— Колко жалко, че няма да дойдеш. Онази огромна, празна градска къща със сигурност няма да е толкова приятна без теб.

Тя се намръщи.

— Празна?

— Ами да, Остин замина за имението в Съри, за да направи ежегодната проверка на посевите. Сигурно ти е казал. — Ежегодната проверка на посевите? Едва не завъртя очи към небето при тази опашата лъжа.

— Боя се, че не ми го е споменавал.

Младият мъж поклати глава и изцъка раздразнено с език.

— Колко типично за моя голям брат. Винаги забравя такива неща.

— И колко дълго ще остане в Съри?

— О, поне две седмици — излъга невъзмутимо. — Ще си прекараме чудесно. Освен това Каролайн ще се разстрои, ако не дойдеш с нас. Тя отчаяно се нуждае от теб като другарче в пазаруването, тъй като вкусът на майка ни е твърде строг и старомоден. А и присъствието ти ще ме избави от незавидната участ да разговарям единствено с майка ми и сестра ми. — Доби ужасено изражение. — Ето, виждаш ли? Просто си длъжна да дойдеш.

Робърт я следеше напрегнато с поглед. Сякаш виждаше как мислите й препускат. Заля го огромно облекчение, когато видя, че върху устните й се появи искрена усмивка… наистина съвсем плаха, но все пак чистосърдечна.

— Добре. Може би едно пътуване до Лондон ще се окаже приятна промяна. Благодаря ти, Робърт.

— Удоволствието е изцяло мое.

— Предполагам, че сега трябва да побързам, за да си събера багажа.

— Отлична идея. Ти върви, аз ще дойда след малко.

Той я изпрати с поглед, докато се отдалечаваше и съвсем изчезна в зеления лабиринт на градината. Когато се увери, че не може да го види, младият мъж се прехвърли през живия плет по начин, съвсем неподобаващ за един лорд — майка му сигурно щеше да припадне, ако го види — и хукна към страничния вход на къщата.

Трябваше да каже на Каролайн и майка си за предстоящото пътуване до Лондон.

 

 

Дали беше бременна?

Остин седеше в кабинета си, взираше се в пламъците, въртеше между пръстите си вече четвъртата чашка бренди, опитвайки се безуспешно да прогони от мислите си въпроса, който го преследваше вече три седмици. Майлс стоеше изправен до камината, облегнат на полицата, и го осведомяваше за последните клюки, които бе чул в „Уайтс“^[1], но херцогът нямаше ни най-малка представа какво говореше приятелят му. След още няколко чаши алкохол навярно изобщо щеше да престане да чува Майлс. Може би щеше да спре да усеща каквото и да било.

През последните три седмици откри двамата войници, които бяха служили с Уилям, но както и преди година, мъжете твърдяха, че са го видели, както и мнозина други през онзи ден, да се отправя на бойното поле. Освен това чакаше, напразно, да получи по-нататъшни нареждания от изнудвача, но от него нямаше ни вест, ни кост. Защо не бързаше да получи петте хиляди лири, които бе поискал? Ако Елизабет беше тук, навярно тя би могла…

Побърза да пресече мисълта, ала беше твърде късно. Тя бе запечатана в съзнанието му, независимо колко усилено се опитваше да я прогони, а въпросът отекваше с все сила: дали беше бременна? Едновременно копнееше и се ужасяваше от отговора. Ако е заченала, двамата щяха да имат дете… дете, обречено да умре, преди да е имало шанса да живее. Ако не е — с брака му беше свършено. От гърлото му се изтръгна горчив смях. По дяволите, и в двата случая щастливият му семеен живот бе приключил.

Изпи на един дъх остатъка от питието си, изправи се и отиде към масичката под прозореца, гледащ към улицата, върху която бяха подредени кристалните гарафи. Наля си двойна доза, сетне дръпна завесата настрани.

Обширните алеи на Хайд Парк се намираха точно на отсрещната страна. Дълга върволица елегантни карети се движеше бавно по алеите. Модно облечени благородници и дами се разхождаха под лъчите на късното следобедно слънце с лица, озарени от щастливи усмивки.

Щастливи усмивки. Пред очите му изникна образът на Елизабет, щастлива и усмихната, и той гаврътна половината бренди. По дяволите, кога най-после тя щеше да престане да заема всяко ъгълче на съзнанието му? Колко време бе нужно, за да стихнат гневът и болката му? Кога ще може да си поеме дъх, без сърцето му да се свива от болезнената загуба? Кога ще спре да я мрази, задето бе изтръгнала душата му, да мрази и себе си, задето й бе позволил? По дяволите, кога най-после ще престане да я обича?

Не знаеше, но силно се надяваше, че още едно питие поне ще ускори нещата. Вдигна чашата към устните си, за да излее съдържанието й в гърлото си, но ръката му застина, когато лъскава черна карета, теглена от четири великолепни червеникавокафяви коня, затрополи по улицата. По дяволите, прилича на една от моите карети. Наведе се, за да я види по-отблизо, и различи съвсем ясно герба на Брадфорд, гравиран върху черната лакирана вратичка.

Проклятие! Несъмнено Робърт се е върнал, за да го тормози. Вчера едва изтърпя компанията на брат си и нямаше никакво желание и днес да го вижда.

— Какво толкова интересно видя? — попита Майлс, който също приближи до масичката с напитките и надникна зад раменете на приятеля си. — Това не е ли една от твоите карети?

— Да, боя се, че е точно така. Очевидно брат ми е решил да се върне за още едно непредвидено посещение.

Каретата спря пред входа на къщата и лакеят отвори вратичката. Вдовстващата херцогиня слезе първа.

— Какво прави тя тук? — възкликна Остин. Несъмнено поредните набези по магазините. Внезапно застина и стомахът му се сви на топка.

Да не би майка му или Робърт да му носеха вест от Елизабет? Обезпокоителната мисъл тъкмо прекоси ума му, когато от каретата се появи и съпругата му. Пръстите му се стегнаха около чашата и острите кристални ръбове се врязаха в кожата му.

— Дявол да го вземе, какво прави тя тук? — Но още докато думите излизаха с ръмжене от устата му, в съзнанието му се завихриха множество въпроси и предположения. Дали вече бе разбрала, че носи детето му? Бяха минали само три седмици. Ако го е разбрала толкова бързо, най-вероятно не беше бременна… или пък беше? А може би е дошла, защото просто е имала ново видение, свързано с Уилям? Погледна през прозореца, жаден да я зърне. С мъка удържаше желанието си да прилепи нос до стъклото като малко момче пред витрината на сладкарница.

Тя беше облечена в синьо-зелен пътнически костюм, с подходяща шапка. Свободно пуснатите кестеняви къдрици обрамчваха лицето й и той тутакси си припомни сладостното усещане за копринения водопад на косите й, струящ между пръстите му. Дори от разстояние можеше да различи тъмните кръгове под очите й — красноречив признак за безсънни нощи.

Лакеят протегна ръка към каретата и помогна на Каролайн да слезе.

Майлс пое рязко дъх.

— Какво, по дяволите, прави тя тук? — промърмори, като избута с лакът Остин, за да вижда по-добре.

Херцогът погледна изненадано приятеля си.

— Тя е моя сестра. Защо, дявол да го вземе, да не е тук? Освен това, познаваш семейството ми. Те пътуват всички заедно. Като някоя проклета глутница. Обзалагам се, на каквото пожелаеш, че следващият, който ще се появи, ще бъде брат ми.

И сякаш по даден знак, Робърт слезе от каретата със сияещо лице. Проклятие! Какво бе замислил сега по-малкият му брат? И защо Елизабет бе дошла тук, вместо да му изпрати съобщение? Остин се извърна от прозореца, остави с трясък чашата си върху бюрото и се запъти с гневна крачка към вратата.

 

 

— Остин! Колко се радвам да те видя!

При думите на свекърва си Елизабет извъртя рязко глава. Съпругът й тъкмо прекосяваше с бързи крачки вестибюла. Напрегнатите мускули на тялото му ясно свидетелстваха за гнева му.

Младата жена изпадна в ужас. Небеса, какво правеше той тук? Защо не беше в Съри?

Застина на място, приковала поглед в него, опитвайки се да се пребори с огромната вълна на любов и копнеж, която я връхлетя, но без особен успех. Господи, колко много й липсваше!

Ала от изражението на лицето му ясно се виждаше, че тя съвсем не му бе липсвала. Всъщност докато крачеше през преддверието, той сякаш изобщо не я забеляза.

Наведе се и поднесе буза на майка си за целувка.

— Колко неочаквано — произнесе Остин сковано. — Надявам се, че всичко е наред?

— О, да — отвърна с усмивка вдовстващата херцогиня. — Каролайн, Елизабет и аз зажадняхме за една хубава обиколка из магазините. А Робърт много любезно предложи да ни придружи до града.

Остин присви очи и метна свиреп поглед към по-малкия си брат.

— Колко благородно от твоя страна, братле.

Усмивката на Робърт можеше да освети цяла стая.

— За мен беше удоволствие. Винаги съм щастлив да придружа няколко прекрасни дами.

Херцогът повдигна вежди към Каролайн.

— Не направи ли достатъчно покупки, когато беше тук само преди няколко седмици?

Сестра му звънко се засмя.

— О, Остин, колко си забавен! Би трябвало да знаеш, че жените никога не се насищат на магазините.

Елизабет стоеше настрани с объркана и притеснена физиономия. Съпругът й продължаваше да не я забелязва. Възцари се неловко мълчание. По шията й бавно плъзна червенина, искаше й се да потъне вдън земя. Тъкмо когато си мислеше, че той ще се отдалечи, без дори да я поздрави, Остин се обърна и впери поглед право в нея.

Ледената ярост, която извираше от сивите му очи, я смрази до мозъка на костите. И макар да се взираше право в нея, гледаше така, сякаш тя беше празно пространство.

И най-малката надежда, която бе таила в душата си, че с времето сърцето му ще се смекчи към нея, умря при този негов единствен поглед. Как, за бога, щеше да издържи това посещение? Да не е с него, всяка секунда да се измъчва за онова, което бе изгубила, беше болка, която едва можеше да понесе.

Ала да го вижда как я гледа по този начин, с безразлични и студени очи, беше мъчение, което щеше да я накара да рухне.

Но тя бе направила това, което бе редно. Заради него.

Решена да не му позволи да отгатне страданието, разяждащо душата и сърцето й, Елизабет му се усмихна принудено.

— Здравей, Остин.

Един мускул заигра по челюстта му.

— Елизабет.

Тя се опита да навлажни пресъхналите си устни.

— Аз… мислех, че си в Съри.

Леденостуденият му поглед можеше да потуши и най-буйните пламъци.

— В Съри?

— Да. За ежегодната проверка на посевите… — Гласът й заглъхна в последвалата мъчително смущаваща тишина, докато той се взираше слисано в нея.

— Имаш ли да ми казваш нещо? — Резкият въпрос увисна неловко помежду им.

Младата жена усещаше тежестта на погледите, отправени от присъстващите към тях, докато наблюдаваха напрегнатата размяна на реплики. Почувства се унизена и ако смяташе, че краката ще я удържат, би побягнала от къщата.

— Не — прошепна. — Нищо.

Появата на Майлс я спаси от мъчението да продължи разговора. Той поздрави всички, но Елизабет забеляза, че поклонът, който отправи към Каролайн, бе скован, а девойката упорито се взираше някъде над рамото му.

— Бих искал да разменя няколко думи с теб в кабинета ми, братле — заяви Остин с глас, наподобяващ удивително на животинско ръмжене.

— Разбира се — откликна Робърт. — Веднага щом си разопаковам…

— Сега. — И без да каже нищо повече, херцог Брадфорд се завъртя на пети и закрачи надолу по коридора.

Възцари се оглушителна тишина. Накрая вдовстващата херцогиня се прокашля.

— Е? Не е ли… много мило? Робърт, изглежда, Остин иска да поговори с теб.

Веждите на младежа отскочиха рязко нагоре.

— Наистина ли? Аз пък не забелязах. — Помаха им жизнерадостно и се запъти с нехайна походка по коридора след брат си.

Майка им се извърна към смълчаната групичка с усмивка, която можеше да бъде описана единствено като отчаяна.

— Те ще си поговорят. Това не е ли… мило? Сигурна съм, че гостуването ни ще мине прекрасно.

— Прекрасно — повтори глухо Каролайн, като се стараеше да гледа навсякъде другаде, но не и към Майлс.

— Възхитително — съгласи се графът унило.

— Чудесно — присъедини се Елизабет с немощен глас.

Надяваше се, че все някак щеше да оцелее.

 

 

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — избухна Остин, щом Робърт затвори вратата на кабинета.

— Следвам заповедите ти, скъпи братко. Ти каза, че искаш да говориш с мен, така че ето ме. Говори.

Херцогът се застави да остане в обичайната си поза: облегнат на бюрото, с протегнати крака и скръстени пред гърдите ръце. Ако не го стореше, щеше да прекоси стаята с две бързи крачки, да сграбчи Робърт и да го удуши с шалчето му.

— Защо си ги довел тук?

Лицето на по-малкия му брат бе образец на пълна невинност.

— Аз? Не съм ги карал да идват. Знаеш колко обичат жените магазините. Аз…

— Елизабет мрази магазините.

Слисаната физиономия на Робърт ясно показваше, че това е неочаквана новост за него. Остин се взираше в брат си с присвити очи, опитвайки се да обуздае гнева си.

— Можеш ли да ми обясниш защо съпругата ми смяташе, че съм в Съри? А след това може би ще бъдеш така добър да ме осветлиш какво означава „ежегодната проверка на посевите“.

— Съри? Посеви? Аз…

— Достатъчно, Робърт. Ще те попитам още веднъж. Защо си довел Елизабет тук? И не ме лъжи.

Очевидно ледената ярост в тона му бе предупреждение, което брат му реши, че не бива да пренебрегва.

— Доведох я, защото за мен беше болезнено ясно, когато те видях вчера, че си нещастен без нея — рече, захвърляйки маската на нищо неподозираща невинност. — И слепец може да види, че тя е не по-малко нещастна без теб.

— Ако исках тя да е тук, щях лично да изпратя да я доведат.

Сините очи на Робърт заискряха гневно.

— В такъв случай не проумявам защо не си го сторил, тъй като е съвсем очевидно, че искаш жена си тук, а още по-ясно е, че се нуждаеш от присъствието й до себе си. Ала си прекалено твърдоглав, за да го признаеш. Каквито и проблеми да имате, не може да ги разрешите, докато сте разделени.

— Нима? — попита Остин с убийствено спокоен тон. — И от кога се извъди такъв експерт по съпружеските отношения — и по-специално моите?

— Не съм. Но те познавам и съм те наблюдавал, когато си с нея. Виждал съм те как я гледаш. Независимо дали искаш да си го признаеш, или не, си привързан към нея. По дяволите, нека го кажа без заобикалки. Ти я обичаш. И си избухлив, нещастен и дяволски нетърпим, когато не сте заедно.

Болка и гняв пронизаха Остин, но той се овладя и лицето му с нищо не издаде какво изпитва.

— Определено си се объркал за чувствата и настроението ми, Робърт. Аз не съм нещастен, а зает. На плещите ми тежат грижите за шест имения и много неотложни задачи изискват вниманието ми.

Робърт изсумтя възмутено.

— В такъв случай явно не схващаш разликата между „зает“ и „нещастен“.

Остин измери брат си със смразяващ поглед.

— Отлично разбирам значението на двете. — Повярвай ми, болезнено го знам. — И няма да търпя повече това вмешателство в брака ми. Ясно ли е?

— Напълно — кимна Робърт и продължи, тъй като херцогът остана мълчалив. — Какво е направила Елизабет, та да предизвика този силен гняв? Не мога да повярвам, че съзнателно би те наранила.

Тя съвсем съзнателно изтръгна сърцето ми и се разкри като пресметлива и алчна интригантка.

Остин се отдръпна от бюрото.

— Мисля, че ще е по-добре, а и определено много по-разумно, ако престанеш да изказваш мнението си по въпроси, за които нямаш ни най-малко понятие — изрече с измамно спокоен тон.

— Елизабет е ужасно нещастна.

За миг сърцето му трепна от жал, ала побърза да потуши безмилостно всяка искра на съчувствие.

— Не мога да си представя причината за това. В края на краищата тя е херцогиня. Нищо не й липсва.

— С изключение на съпружеска близост и внимание.

— Ти забравяш, че бракът ни беше по задължение.

— Може би в началото е било така, но ти се влюби в нея. И тя в теб.

Само ако беше истина.

— Достатъчно. Престани да се тревожиш за нас двамата и насочи енергията си към много по-полезни занимания. Защо не си намериш любовница? Заеми се със своя живот, вместо да си вреш досадния нос в моя.

Робърт повдигна вежди.

— Ти това ли си направил? Намерил си си любовница?

Остин едва успя да преглътне горчивия смях, напиращ в гърлото му. Не можеше дори да си представи да докосне друга жена. Ала преди да успее да отрече нелепото предположение, брат му продължи:

— Защото, ако е така, ти си по-голям глупак, отколкото си мислех. За мен е съвършено непонятно защо ще искаш друга, след като имаш Елизабет.

— А някога хрумвало ли ти е, че може би Елизабет не желае моето внимание? — Въпросът излезе с усилие през стиснатите му устни.

Робърт се изсмя недоверчиво.

— За това ли е всичко? Ти мислиш, че тя не те иска? Господи, Остин, или си идиот, или съвсем си се смахнал. Жена ти те обожава. И слепец може да го види.

— Грешиш.

Младежът го изгледа загрижено.

— Захвърляш щастието си, без да се замислиш, Остин. Мъчно ми да те гледам как го правиш.

— Загрижеността ти е взета под внимание. А сега, ако ме извиниш, разговорът ни приключи. Сега и завинаги — додаде с твърд тон, когато видя, че брат му се кани да спори. — Разбра ли?

— Да — въздъхна обезсърчено Робърт.

— Добре. Не мога да те помоля да си тръгнеш сега, но ще очаквам ти и цялото домочадие, което си домъкнал, да си тръгнете утре следобед. А дотогава си намери някакво занимание и не ми се мяркай пред очите.

И без повече да каже и дума, херцогът излезе от кабинета, като едва се сдържа да не тръшне силно вратата зад гърба си.

Тя беше тук. В дома му.

Той не я искаше тук. Не искаше да я вижда.

Господ да му е на помощ, как щеше да съумее да остане далеч от нея през следващите двайсет и четири часа.