Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вихрушка (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whirlwind Wedding, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013)
Корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Джаки д’Алесандро

Заглавие: Дар от съдбата

Преводач: Стамен Стойчев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Елена Георгиева

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-056-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8401

История

  1. — Добавяне

Глава 25

Раздиращата изгаряща болка беше толкова силна, че й се догади. По ключицата й потече нещо топло и тя усети металния мирис на кръвта. Зави й се свят.

Детето. Дали беше добре? Дали не бе закъсняла?

— Елизабет?

Гласът на Остин сякаш идваше някъде отдалече. Миг по-късно тя усети прегръдката на две силни ръце. Повдигна с мъка клепачи и видя лицето на съпруга си. Сивите му очи я гледаха с неподправен ужас.

— Господи, Елизабет — прошепна той задавено.

Трябваше да го попита, трябваше да знае, ала езикът й все едно се бе превърнал в парче нещавена кожа и не искаше да се преобърне в устата й. Ранената жена преглътна с усилие и тихо отрони:

— Детето…

— Тя е жива — успокои я Остин и отметна един влажен кичур от челото й. — Ти я спаси.

Елизабет въздъхна облекчено. Тя бе спасила детето. Слава богу! И Остин беше добре. Само това имаше значение. Погледна го объркано. Защо изглеждаше толкова разтревожен? Би трябвало да е щастлив. Малкото момиченце беше живо.

Ала въпреки че облекчението й донесе известен покой, внезапно я налегна съжаление. Но вече бе твърде късно. Заля я замайваща вълна на болка и печал, която й напомни колко драгоценен е животът… особено когато си отиваш и нямаш време да поправиш грешките си. А най-голямата й грешка беше, че се отказа от най-великия дар на природата — да роди дете. Да дари живот на дъщеря си… на дъщерята на Остин. Можеха да бъдат щастливи през краткото време, което им бе отредено да бъдат едно семейство, а тя щеше да му помогне да преодолее болката. Все някак щеше да облекчи страданията му.

Искаше да му го каже, да му обясни, да го накара да разбере колко много съжалява, колко много го обича. Но езикът й бе твърде натежал, за да помръдне, и едва държеше очите си отворени.

Да спи. Толкова бе уморена. Болката отново я прониза, отне дъха й. Всичко я болеше. Толкова много. Клепачите й се затвориха и мракът я погълна.

 

 

Остин гледаше как очите й се затварят и безумен страх сграбчи сърцето му.

— Елизабет!

Тя не помръдваше в обятията му, с восъчнобледо лице.

Трябваше да извади ножа. Трябваше. Тя трябваше да живее. Трябваше. Трябваше. Но се нуждаеше от помощ.

С огромно усилие на волята младият мъж преодоля овладелия го ужас и я положи нежно по корем на пода. Струваше му огромно усилие на волята да я остави, но нямаше друг избор. Прекоси стаята и отиде при Клодин. Детето тъкмо бе извадило парцала от устата на майка си. Докато двете разговаряха припряно на френски, Остин измъкна ножа, затъкнат в ботуша му, и бързо сряза въжетата, с които жената бе привързана към стола.

В мига, в който ръцете й се освободиха, Клодин притисна момиченцето в прегръдките си.

— Жозет, ma petite[1]. Благодаря на Бога, че си добре. — Детето се вкопчи в майка си, която вдигна поглед към Остин.

— Зле ли е ранена жената?

— Жива е, но има нужда от лекар. Незабавно.

Клодин поклати глава.

— Селото е далеч. Но аз съм добра медицинска сестра. — Изправи се и разтри схванатите си ръце. — Трябва да й помогнем час по-скоро. След това трябва да освободим Уилям.

— Господи! Къде е той?

— Заключен в една барака, скрита в гората в покрайнините на земите ни. Зная, че е жив, и може да почака още малко. Но съпругата ви не може. — Кимна към желязната кофа, оставена край огнището и рече: — Трябва ни вода. Зад къщата има поток. Вървете! Rapidement[2]!

Остин грабна кофата изтича навън, напълни я с вода и бързо се върна. Когато влезе в къщата, Клодин нагласяше Жозет върху сламеника в далечния ъгъл на стаята.

Херцогът тутакси отиде при съпругата си и се отпусна на колене, опитвайки се да потуши обхваналия го ужас. Ако тя не се възстанови…

Отказваше дори да си го помисли.

Клодин дойде при него и умело прегледа Елизабет. После го погледна със сериозни и тъжни очи.

— Раната е тежка и е загубила много кръв. Когато извадим ножа, ще се пролее още.

— Тя не може да умре. — Ако го изрича достатъчно често, ако го мисли достатъчно често, сигурно ще се сбъдне.

— Надявам се. Но трябва да побързаме. Нужни са ни превръзки. Свалете фустата й и я нарежете на ивици. Побързайте!

Остин си заповяда да се съсредоточи върху възложената му задача и изпълни съвестно нарежданията на Клодин. Погледът му се стрелна към ножа, забит в рамото на Елизабет, и стомахът му се преобърна от вледеняващ страх и болезнена безпомощност.

— Сега ще извадя ножа — обади се французойката. — Бъдете готов да притиснете раната и да я превържете.

Херцогът кимна отсечено, без да откъсва поглед от рамото на Елизабет. В мига, в който жената издърпа ножа, той се зае с тежката задача да спре рукналата кръв. Вършеше работата си усърдно, като не си позволяваше да мисли, че превръзките почти мигновено се напояваха с животворната течност.

Тя няма да умре. Изпълни го мрачна и непоколебима решителност. Налагаше превръзка след превръзка върху рамото й, натискаше плата толкова усилено, за да спре кръвта, че ръцете му трепереха.

Накрая, след цяла вечност, както му се стори, макар че в действителност бе минал по-малко от четвърт час, кървенето почти спря; от време на време се процеждаше само по някоя и друга капка. Остин помогна на Клодин да промие раната и после да я превърже с чиста превръзка.

— След колко време ще се свести?

— Не мога да кажа, monsieur[3]. Мога само да се моля на Бог да се събуди.

— Ще се събуди. Трябва да се събуди. — Гласът му се снижи до шепот. — Не мога да живея без нея.

— Направихме всичко, което бе по силите ни — увери го Клодин. — Сега аз трябва да освободя Уилям. — Изтича до огнището и грабна ключа от грубата дървена полица. — Бертран го държеше на видно място, за да ме изтезава.

— Аз да дойда ли…

— Не, monsieur. Останете при съпругата си. Само ще ви помоля да наглеждате Жозет. Тя спи.

— Разбира се.

Жената изтича навън. Той погледна към малкото момиченце и видя, че лежи настрани, пъхнало палец в малката си устичка. Потръпна, като си припомни ужаса, на който детето бе свидетел. Слава богу, че нямаше да си спомня нищо.

Самият той никога нямаше да забрави.

Обърна се към Елизабет и погали нежно лицето и косата й. Тя беше смъртно бледа, с побелели устни, кестенявите й къдрици бяха сплъстени, а роклята й бе изцапана от кръвта й. Би продал душата си, само и само да отвори очи.

Изгуби представа за времето. Всяка минута, в която тя беше в безсъзнание, му се струваше цяла вечност. Не знаеше колко време бе минало, когато чу гласове. Вратата се отвори и Остин се изправи.

Влезе мъж, мъчително познат, и в същото време сякаш го виждаше за пръв път. Лицето му бе набраздено от преживените страдания и силно накуцваше. Но очите… тези очи, които толкова приличаха на неговите. Не можеше да ги сбърка, дори от разстояние.

Двамата се взираха един в друг за един безкраен миг, изумени и невярващи, докато Остин се опитваше да си поеме дъх, да проумее живото дишащо чудо, застанало пред него. При все че отчаяно се бе надявал и вярвал, че Уилям е жив, зрънцето на съмнението си оставаше, трезвият разум му повтаряше, че това не е възможно. Но беше.

Той прекоси безмълвно стаята, сърцето му биеше толкова силно, че се питаше дали Уилям го чува.

Видя как очите на брат му се наляха със сълзи, заприиждаха стотици въпроси.

— Остин? — прошепна той.

В гърлото на херцога се надигна ридание. Кимна рязко, разтвори ръце и пророни само една-единствена дума:

— Братко.

Бележки

[1] Малка моя (фр.). — Бел.прев.

[2] Бързо! (фр.). — Бел.прев.

[3] Господине (фр.). — Бел.прев.