Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Дейвид Хънтър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Calling of the Grave, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
hrUssI (2017)
Корекция
maskara (2018)

Издание:

Автор: Саймън Бекет

Заглавие: Гробовни тайни

Преводач: Яна Маркова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Софтпрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Главен редактор: Димитър Риков

Редактор: Росица Златанова

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-042-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6856

История

  1. — Добавяне

Настоящето

8

Точно излизах от душа, когато чух, че на вратата се звъни. Изругах и се протегнах за хавлията. Докато си бършех косата, хвърлих поглед към часовника в кухнята и бързо отидох в хола, като се чудех кой може да ме търси в неделя в девет часа сутринта.

Спрях и погледнах през шпионката, която бях поискал да ми сложат на входната врата. Очаквах да видя двама любезни млади мъже с ангелски лица и зле скроени костюми, които да се опитат да ми продадат мечтата за вечен живот. Но през разкривеното изпъкнало стъкло различих само фигурата на един мъж. Беше се извърнал към улицата, така че видях единствено, че има широки рамене и къса тъмна коса. На върха на темето му косата оредяваше и там имаше голо петно с големината на длан, което той неуспешно се беше опитал да прикрие, прехвърляйки кичур коса върху него.

Отключих вратата. След нападението миналата година полицаите ме бяха посъветвали да сложа верига на вратата, но аз така и не го направих. Въпреки че жената, която ме нападна, все още не беше заловена, монтирането на шпионката само по себе си ми се струваше достатъчно параноично. Бях готов да поема известен риск.

Отворих вратата, оловносивото небе излъчваше студена светлина. Клоните на липите на улицата, където живеех, бяха почти голи, а земята под тях бе покрита с килим от жълти листа, които леко шумоляха. Въпреки че октомврийската сутрин беше студена и влажна, моят посетител бе само по сако. Той се обърна и леко се усмихна, спря очи върху хавлията ми.

— Здрасти, Дейвид. Надявам се, че не те безпокоя.

Когато по-късно се замислих, останах изненадан колко нормална ми се стори срещата ни. Като че ли не се бяхме виждали само от няколко седмици, а не от девет, не, цели десет години.

Тери Конърс не се беше променил. Вярно, поостарял беше, косата му се бе отдръпнала назад и кожата на лицето му имаше блед и уморен вид, сякаш прекарваше часове наред в задушни, опушени офиси. Около очите му забелязах бръчки, каквито по-рано нямаше. Въпреки че беше поостарял и контурът на квадратната му челюст се бе поотпуснал, все още изглеждаше много добре. Изглеждаше си и все така арогантен и ме гледаше отвисоко и в буквалния, и в преносния смисъл — макар да бе застанал на долното стъпало, замъглените му очи бяха на едно ниво с моите. Видях как погледът му пробягна по мен; той също ме преценяваше. Зачудих се дали аз самият се бях променил много.

Едва след това усетих шока от неочакваната среща.

Нямах представа какво да му кажа. Той отново погледна надолу по улицата, като че ли тя водеше към миналото, останало зад нас. Забелязах, че меката част на лявото му ухо липсва, като че ли бе отрязана с ножица. Но откакто се видяхме последния път, и по моето тяло се бяха появили белези.

— Извинявай, че се появявам така неочаквано, но не исках да го научиш от новините — каза той и се извърна към мен, а в невъзмутимия му поглед на полицай не се четеше никакво извинение. — Джером Монк е избягал от затвора.

Не бях чувал това име от години. Не казах нищо, трябваше ми малко време да асимилирам новината. В съзнанието ми изплуваха мрачният пейзаж на Дартмур и мирисът на торфа. След това отстъпих назад и отворих широко вратата.

— Защо не влезеш?

Отидох да се облека, докато Тери чакаше в хола. Не бързах. Стоях в спалнята, дишането ми беше учестено, бях стиснал ръце в юмруци. Успокой се. Чуй какво има да ти каже. Обличах се машинално, трудно закопчавах копчетата. Когато осъзнах, че нарочно отлагам мига, в който трябва да се изправя срещу него, побързах да се върна в хола.

Той стоеше до библиотеката с гръб към мен, беше наклонил глава встрани и четеше заглавията на книгите.

— Чудесно местенце — каза той, без да се обръща. — Сам ли живееш?

— Да.

Извади една книга от полицата и прочете заглавието й.

— „Селенията на смъртта“. Не си падаш по леките четива, а?

— Нямам много време за четене.

Потиснах раздразнението си. Дори когато бяхме приятели, Тери винаги намираше начин да ми лази по нервите. Именно тази черта на характера му го правеше добър полицай.

— Искаш ли чай или кафе?

— Кафе, стига да не е безкофеиново. Без мляко, с две лъжички захар.

Върна книгата на мястото й, последва ме в кухнята и застана до вратата, докато аз зареждах машината.

— Не изглеждаш много разтревожен от новината за Монк — отбеляза той.

— Трябва ли да съм разтревожен?

— Искаш ли да разбереш какво точно се е случило?

— Ще ми кажеш, след като направя кафето. — Усещах погледа му върху себе си, докато включвах кафемашината. — Как е Дебора?

— Отлично след развода.

— Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. Тя самата изобщо не съжалява. Поне децата бяха достатъчно големи, за да решат при кого искат да живеят. — Той присви очи и се усмихна, но в усмивката му нямаше топлота. — Виждам ги два пъти в месеца.

Не знаех какво да кажа.

— Все още ли си в Екситър?

— Да, в Главното полицейско управление.

— Повишиха ли те?

— Не, още съм инспектор.

Каза го така, сякаш ме предизвикваше да направя някакъв коментар.

— Кафето ще е готово след минута — казах аз. — Да седнем.

Кухнята беше достатъчно голяма, за да играе ролята и на трапезария. Щяхме да се чувстваме по-удобно в хола, но не исках да каня Тери там. И без това се чувствах неловко в неговото присъствие.

Той се настани срещу мен. Бях забравил колко едър беше. Явно се поддържаше в добра физическа форма, но вече се забелязваха признаци на наближаващата средна възраст. Сигурно оплешивяването много го тревожеше.

Настъпи продължително мълчание. Досещах се какво ще последва.

— Много вода изтече оттогава — каза той с неразгадаемо изражение. — Все си мислех да ти се обадя, особено след онова, което се случи с Кара и Алис.

Не казах нищо, само кимнах. Чаках да поднесе неизбежните съболезнования така, както човек се подготвя да му нанесат удар. Дори след толкова години думите ми звучаха не наред, сякаш смъртта на жена ми и дъщеря ми нарушаваха някакъв фундаментален закон на Вселената.

Надявах се, че ще замълчи, след като бе казал каквото се очакваше да каже в подобни случаи. Но той не беше свършил.

— Мислех да ти пиша, но нали знаеш как става. След това чух, че си се преместил, престанал си да се занимаваш със съдебна медицина и си отишъл в някакво затънтено място в Норфолк. Така че нямаше много смисъл да ти пиша.

Наистина нямаше. По онова време не исках да чувам за никой, свързан с предишния ми живот. Особено Тери.

— Радвам се, че си се върнал към предишното си занимание — продължи той, след като видя, че няма да му отговоря. — Едно пиленце ми каза, че работата ти много вървяла. Върнал си се в катедрата по съдебна медицина в Университета, нали?

— Засега.

Не исках да говоря за това, не и с него, затова смених темата.

— Кога е избягал Монк?

— Миналата нощ. Ще го съобщят в новините по обяд. Днес ще е добър ден за проклетите журналисти.

Раздразнението личеше не само в гласа, но и по изражението му. Тери никога не бе обичал медиите, поне това не се беше променило.

— Какво стана?

— Получил е сърдечен пристъп — каза той и се усмихна мрачно. — Човек би си казал, че изчадие като него няма сърце. Но някак е успял да убеди лекарите в Белмарш да го преместят от затворническата в друга болница. По пътя успял да се освободи от белезниците, пребил пазачите и шофьора на линейката и изчезнал.

— Значи се е преструвал на болен?

Тери сви рамене.

— Все още никой не знае. Налице са били всички симптоми. Кръвното му е било ужасно високо, пулсът — неравномерен, изобщо всички признаци на инфаркт. Така че или е заблудил лекарите, или наистина е бил болен и въпреки това е избягал.

В началото бях готов да кажа, че и двете хипотези са невъзможни. В строго охранявания затвор в Белмарш имаше добре оборудвана затворническа болница с апаратура, която да следи кръвното налягане и сърдечната дейност. Затворник със симптоми на инфаркт, който се нуждае от спешна помощ, не би бил в състояние да избяга. Дори опитът да направи това би го убил. Но тук не ставаше въпрос за обикновен човек. Ставаше въпрос за Джером Монк.

Кафемашината беше започнала да бълбука. Това беше добър повод да стана от масата и да налея две чаши горещо кафе.

— Мислех, че Монк е в Дартмур, а не в Белмарш.

— Беше, докато няколко прекалено състрадателни души не решиха, че затворът в Дартмур е прекалено „нехуманен“. Затова започнаха да местят Монк от един строго охраняван затвор в друг, докато накрая Белмарш извади късмета. Но той в никакъв случай не е омекнал. Преди няколко месеца пребил друг затворник до смърт, а пазачите, които са се опитали да го спрат, трябвало да бъдат закарани в болница. — Той вдигна вежди и ме изгледа изпитателно. — Учуден съм, че не си чул за това.

Съмнявам се, че коментарът му беше толкова невинен, колкото изглеждаше. Бях прекарал известно време в САЩ, а преди това се възстановявах от нападение с нож и не обръщах особено внимание на новините. Не можех да преценя дали Тери знае всичко това, но нещо ми подсказваше, че беше добре запознат със случилото.

Беше съвсем в негов стил да се държи така само за да види каква ще е реакцията ми.

Опитвах се да не давам израз на чувствата си, разбърках захарта и му подадох чашата кафе.

— Защо ми разказваш всичко това?

Тери взе чашата, без да ми благодари.

— Просто предпазна мярка. Предупреждаваме всички, на които Монк може да има зъб.

— И според теб аз попадам в тази категория? Много се съмнявам, че въобще си спомня кой съм.

— Да се надяваме, че си прав. Все пак никой не знае какво възнамерява да направи Монк, след като е на свобода. Наясно си на какво е способен.

За това спор нямаше. Аз самият бях огледал останките на една от жертвите, бях видял с очите си ужасните поражения, които Монк беше нанесъл на младото момиче. Въпреки това не ми се вярваше да съм в опасност.

— Говорим за нещо, което се е случило преди десет години — възразих аз. — Освен това нямам нищо общо с вкарването на Монк в затвора, участвах само в издирването на гробовете след това. Нали не вярваш наистина, че той ще си спомни за мен?

— Въпреки всичко ти беше част от полицейския екип, а мисля, че за Монк това е важното. Според мен нито е забравил, нито е простил на някого. А и ти присъстваше накрая, когато всичко се обърка. Не може да не си спомняш това.

Нищо не бях забравил. Но отдавна не се бях сещал за инцидента.

— Благодаря за предупреждението. Ще го имам предвид.

— Не го забравяй — той внимателно отпи от горещото кафе и остави чашата на масата. — Поддържаш ли връзка с някого от останалите?

Въпросът изглеждаше съвсем безобиден, но добре познавах Тери и знаех, че това не е така.

— Не.

— Така ли? Предположих, че с Уейнрайт сте работили заедно и по други случаи.

— Не, след случая с Монк не сме се виждали.

— Той се пенсионира преди време — Тери започна да духа кафето си, за да го охлади. — Ами Софи Келър? С нея виждали ли сте се?

— Не. Защо да се виждаме?

— Просто така.

Всичко това започна да ми омръзва.

— Защо не ми кажеш каква е истинската причина да дойдеш тук?

Лицето му стана алено, старата ни вражда отново се разгаряше и усетих, че и аз започвам да се зачервявам. Не ни трябваше много време, за да стигнем дотук.

— Казах ти, това са просто предпазни мерки. Предупреждаваме всички…

— Не съм глупак, Тери. Можеше да се обадиш по телефона или да накараш някой друг да се обади. Защо ще биеш целия този път до Лондон, за да ми го кажеш лично?

Тери престана да се прави на дружелюбен и ме загледа втренчено и студено като истински полицай.

— Имах малко работа в града. Реших да се отбия и сам да ти съобщя новината. Заради доброто старо време. Явно е било грешка от моя страна.

Нямаше да го оставя да се измъкне толкова лесно.

— Ако Монк тръгне да преследва някои от хората, които участвахме в разследването, мишената няма да бъда аз, нали така?

Тери се намръщи още повече.

— Дойдох тук, за да те предупредя. Смятай, че вече си предупреден. — Столът изскърца, когато той се надигна от него. — Благодаря за кафето. Не ме изпращай.

Отиде в хола, но след това като че ли промени решението си, спря и се обърна към мен. Впери яден поглед в мен и сви устни.

— Мислех си, че може би си се променил. Трябваше да се досетя, че това е невъзможно.

Излезе, без да ме погледне повече. Докато стоях изправен до масата, чувствах миналото толкова близо до себе си, сякаш можех да се върна в него. Може ли ти да вземеш Алис от училище днес?

Изведнъж апартаментът ми се стори съвсем различен, като че ли не беше собственото ми жилище. Но ръцете ми не трепереха, когато прибрах чашите от кафето. Моето беше недокоснато, но вече не ми се пиеше. Излях го в мивката и гледах как черната вода изчезва в канала. Не знам каква беше истинската причина за посещението на Тери, но едно нещо не се беше променило с годините.

Беше си същият лъжец.