Саймън Бекет
Гробовни тайни (13)

12

Когато на следващата сутрин звънецът на входната врата иззвъня, веднага се досетих, че не ме очаква добра новина. Миналата нощ препрочитах отново и отново бележките си по случая на Монк, докато очите ми започнаха да се премрежват. Когато си легнах, вече минаваше три часа. Сигурен бях, че пропускам нещо, че между сухото съдържание на страниците се крие някаква изключително важна информация. Но не открих нищо, което вече не ми беше известно. Нараняванията по трупа на Тина Уилямс бяха ужасни, но в тях нямаше нищо необикновено. През изминалите години бях срещал и по-страшни, дори бях работил по разследването на все още неразкрит сериен убиец в Шотландия, чийто почерк подозрително приличаше на този на Монк. Почувствах се потиснат, когато осъзнах, че такива като него има много и повечето не са заловени.

В края на краищата не постигнах нищо друго, освен още по-силно главоболие и усещането, че десет години са едновременно цял живот и един-единствен миг.

Първото нещо, което направих сутринта, беше да позвъня в болницата, но оттам ми казаха, че не могат да ми дадат информация. Бях много разочарован и се зачудих какво да правя, но това не продължи дълго. Каквито и да бяха отговорите, нямаше да ги открия в Лондон. Позвъних в Университета и съобщих, че ще отсъствам няколко дни. Имах неползван отпуск и Ерика, секретарката на катедрата, от няколко седмици ми напомняше, че имам нужда от почивка. Макар че надали точно това бе имала предвид.

Не знаех точно колко ще отсъствам, затова събрах доста багаж. Тъкмо затварях пътната си чанта, когато из целия апартамент се разнесе звън. Спрях, стомахът ми се сви от напрежение.

Знаех кой звънеше.

Тери изглеждаше така, все едно изобщо не беше спал — което вероятно беше самата истина, като се има предвид колко време му бе отнело пътуването дотук. Лицето му беше бледо и подпухнало, беше брадясал и дори дъвката не можеше да прикрие миризмата на алкохол.

— Май започва да ми става навик, а? — опита се да се пошегува той.

С нежелание му направих път да влезе.

— Има ли някакви новини за Софи?

— Не, няма промяна.

— Е, казвай защо си тук. Доста път си изминал от Дартмур.

— Не си въобразявай, че съм дошъл дотук само за да те видя. Трябва да се срещна и с други хора в Лондон.

Влезе в хола, без да съм го канил. Пътната ми чанта беше на пода до холната масичка, а върху нея бяха бележките по случая „Монк“, които все още не бях прибрал в багажа си. Тери се наведе и взе най-горния лист.

— Виждам, че си си приготвил домашното.

— Просто преглеждах записките. — Взех листа от ръцете му, сложих го в папката и я затворих. — И така, по какъв повод си тук?

— Този път няма ли да ми предложиш кафе?

— Излизам.

Той хвърли поглед към чантата.

— Виждам. На някое хубаво местенце ли отиваш?

— Просто ми кажи какво искаш, Тери.

— Като за начало искам да ми разкажеш какво се случи вчера.

Предната нощ бях разказал всичко на полицията безброй пъти, но знаех, че няма смисъл да споря. Разказах историята още веднъж, като се започне от обаждането на Софи и се свърши с това как я открих в безсъзнание на пода на банята. Когато свърших, Тери продължи да ме наблюдава внимателно, без да отрони нито дума. Това беше стар полицейски номер, бях го виждал много пъти и нямах никакво намерение да се хващам. Вперих поглед в него и зачаках.

— Май беше казал, че не поддържаш връзка със Софи Келър — проговори той най-сетне.

— Така е, не поддържах.

— И искаш да ти повярвам, че тя ти се е обадила ей така? След десет години?

— Точно така.

Той ме наблюдаваше невъзмутимо, мускулите на челюстта му ритмично се движеха, докато дъвчеше дъвката.

— Виж какво — казах аз с въздишка на досада, — нямам ни най-малка представа какви неприятности е имала, нито пък защо е решила да ми се обади. Иска ми се да мога да ти кажа повече, но това е всичко, което знам. Разговаря ли с хората от селото? С приятелите й или с някой друг, който би могъл да знае защо са я нападнали?

— Не ме учи как се провежда разследване.

Сдържах се да не избухна.

— Не те уча, но ми се струва странно, че това се случи толкова скоро след бягството на Монк. Не казвам, че той е нахлул в къщата й и я е нападнал, но трябва да има някаква връзка.

Тери спря да дъвче.

— Защо си мислиш, че не е бил той?

— Защо ще има нещо против Софи? Тя беше единственият човек, който се опита да му помогне. А откъде ще знае къде да я открие?

— Мислиш ли, че в затвора човек не може да научи такива неща? Я, порасни. А ако се чудиш за причината, Софи сигурно е била последната жена, която Монк е видял, преди да го затворят. Години наред е лежал в килията и си е представял какво би направил с нея.

Така стигнахме до въпроса, който не ми се искаше да задам, но Тери вече беше повдигнал темата.

— Изнасилена ли е?

— Не. — Тери ме гледаше студено.

Бях благодарен поне за това.

— Тогава надали е Монк, нали така? — казах аз. — А и той обикновено не оставя жертвите си живи.

— Може би някой му е попречил или го е уплашил.

— Да уплаши Монк? — Това беше толкова нелепо, че почти се разсмях. — Кой би могъл да уплаши Монк?

— Добре, щом не е бил той, тогава би ли ми обяснил още веднъж какво си правил ти самият в къщата на Софи?

— Вече ти казах.

— А, да, вярно! Жена, която не си виждал от десет години, ти се обажда по телефона и те моли за помощ и ти скачаш в колата и изминаваш триста километра само за да обядваш с нея. И когато тя не се появява, ти намираш мястото, където живее, влизаш в къщата й и я намираш в безсъзнание.

— Точно това се случи!

— Нима? Хайде да си представим нещо друго. Отиваш до къщата й и разбиваш вратата. Тя е само по хавлия и ти губиш контрол. След това се паникьосваш и викаш полицията, все едно току-що си я открил.

Изгледах го ужасен.

— Защо ми е да наранявам Софи? Та ние не сме се виждали от толкова години!

— Ти така твърдиш. По време на разследването двамата изглеждахте доста близки. Все се питах дали между вас няма нещо.

Усетих, че съм стиснал юмруци. Отпуснах ръце, мъчех се да сдържа гнева си, знаех, че той само чакаше да си изпусна нервите.

— Не всички са като теб, Тери.

Той се разсмя.

— Ето, започна се! Тъкмо се питах колко време ще ти трябва, преди да го кажеш.

— Ако не ми вярваш, попитай Софи. Тя ще ти каже, когато се събуди…

— Ако се събуди.

Тези думи ме стреснаха.

— Нищо не се знае при подобни травми на главата — продължи Тери. — Което те поставя в доста неудобно положение, нали?

Не можех да повярвам на ушите си. Опитвах се да разчета изражението на Тери, да разбера дали не ми залагаше капан с надеждата да захапя стръвта. Не беше така.

Той извади от портфейла си визитна картичка и я хвърли на масата.

— Обади ми се, ако се случи нещо друго. Тук е номерът на мобилния ми телефон. Не ми звъни в офиса, там няма да ме откриеш.

Отиде в коридора, спря и ме изгледа злобно.

— Не се прави, че си различен от мен, Хънтър. Не си по-свестен от останалите.

Тресна вратата толкова силно, че стените се разклатиха. Известно време останах на мястото си, след това отидох до най-близкия стол и седнах. Бях удивен както от омразата на Тери, така и от обвинението, което ми отправи. Вярно че двамата не се харесвахме, но възможно ли бе наистина да вярва, че съм способен на подобно нещо, да нападна Софи?

Очевидно беше.

Усетих, че отново ме обхваща гняв. Отидох да си досъбера багажа. Мрачните мисли нямаше да ми помогнат, нито самосъжалението.

Идваше ми да изхвърля визитката на Тери, но в последния момент я пъхнах в портфейла си. След това включих алармата на апартамента, метнах сака си в багажника на колата и потеглих. Ако не попаднех в някое задръстване, щях да съм в Екситър в ранния следобед.

Щом щях да ровя в миналото, най-добре да започна от археолога.

От години не бях се сещал за Ленард Уейнрайт. С удоволствие щях да оставя нещата така, но можех поне да поговоря с него. След като Монк отново се бе появил на сцената, нямаше да е зле да намеря някаква допълнителна информация.

С наближаването на Екситър, времето ставаше все по-лошо, а когато пристигнах, вече валеше проливен дъжд. Отседнах в един невзрачен хотел близо до болницата. Принадлежеше към една от веригите, които имаха хотели в повечето градове, с музика в асансьорите и пластмасово меню в ресторантите, предлагащи полуготова храна. Поне беше евтин и удобен, а стаята, освен изглед към паркинга предлагаше и безжичен интернет. Извадих лаптопа, поръчах си един сандвич и се залових за работа.

Да открия Уейнрайт се оказа по-трудно, отколкото очаквах. Нямах нито адреса, нито телефонния му номер, а Тери ми бе казал, че се е пенсионирал. За всеки случай позвъних в катедрата, в която беше работил в Кеймбридж. Надявах се да открия някой, който може да ми помогне. Секретарката обаче веднага ме отряза.

— Нямаме право да съобщаваме лична информация — отсече тя сприхаво.

В следващия половин час напразно рових из интернет, докато не ми хрумна да пробвам най-лесното. Преди години Уейнрайт беше споменал, че живее в Торбей. Нямаше гаранция, че все още е там, нито че името му фигурира в телефонния указател. Написах Уейнрайт, проф. Л. в онлайн указателя и веднага намерих и адреса, и телефонния му номер.

Направо съм гений, помислих си унило аз и започнах да разтривам схванатия си врат.

Телефонът звъня доста дълго, преди някой да вдигне слушалката.

— Домът на семейство Уейнрайт.

Беше женски глас, който звучеше отсечено и предвзето.

— Мога ли да говоря с Ленард Уейнрайт?

Настъпи мълчание.

— Кой го търси?

— Казвам се Дейвид Хънтър. Преди няколко години работихме заедно с професор Уейнрайт — добавих аз, защото не бях сигурен дали ще си спомни за мен.

Този път мълчанието не беше толкова дълго.

— Не съм чувала името ви. От Кеймбридж ли се познавате?

— Не, бяхме… — опитах се да намеря подходящите думи, после се отказах. — Работихме заедно по едно полицейско разследване. В момента съм наблизо и…

Не успях да довърша изречението си.

— Да, разбирам. За съжаление Ленард не може да се обади в момента, но аз съм съпругата му. Казахте, че сте наблизо, така ли?

— Да, но…

— Тогава трябва непременно да се отбиете! Сигурна съм, че Ленард много ще се зарадва да види свой стар колега.

Много се съмнявах в това.

— Може би ще е по-добре да се обадя по-късно…

— Глупости! Свободен ли сте утре по обяд? Обикновено хапваме нещо леко около един часа. Освен ако, разбира се, нямате друг ангажимент…

Покана за обяд? Това беше последното нещо, което очаквах.

— Ако сте сигурна, че няма да ви притесня…

— Разбира се, че няма да ме притесните. Чудесно! Ленард ще ви очаква с нетърпение!

Затворих телефона, слисан от неочакваната покана. Зачудих се защо Уейнрайт не може да се обади. Перспективата да обядвам с археолога и съпругата му не беше вълнуваща, а и се съмнявах, че Уейнрайт ще бъде благодарен на жена си за поканата. Тъй или иначе, вече бях приел. Оставаше да намеря с какво да запълня остатъка от вечерта. Тъкмо се чудех какво да правя, когато телефонът ми иззвъня. Обаждаха се от болницата.

Софи бе дошла в съзнание.