Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Дейвид Хънтър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Calling of the Grave, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
hrUssI (2017)
Корекция
maskara (2018)

Издание:

Автор: Саймън Бекет

Заглавие: Гробовни тайни

Преводач: Яна Маркова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Софтпрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Главен редактор: Димитър Риков

Редактор: Росица Златанова

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-042-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6856

История

  1. — Добавяне

31

Полицията откри Монк два дни след като пещта се срути. След всичко станало полицията заиздирва избягалия затворник още по-усилено. Но дори и след това не бе краят на историята.

Минаха десет часа преди да изровят Тери и Роупър изпод отломките на пещта. Докато успеят да обезопасят постройката, за да няма ново срутване, всички знаехме, че няма шанс да бъдат извадени живи изпод руините.

Аз не присъствах, но присъстващите полицаи и членове на спасителния екип са стояли мълчаливо, без да издадат и звук. Когато отстранили и последните тухли, намерили тялото на Роупър върху трупа на Тери. Аутопсията показа, че Роупър е загинал почти веднага, в което нямаше нищо странно предвид раните, които вече му бяха нанесени. Тери не бе извадил такъв късмет. Тялото на Роупър го беше предпазило от директния удар на падащите отломки и количеството вдишан прах в белите му дробове показваше, че не е починал веднага. Нямаше начин да се разбере дали е бил в съзнание или не, но беше ясно, че е умрял от задушаване.

Бил е погребан жив.

Моите наранявания бяха болезнени, но не много сериозни — три пукнати ребра, ожулвания и охлузвания. За втори път в рамките на двайсет и четири часа се озовах в болницата, въпреки че този път бях настанен в отделна стая, а не зад завеса. Целта беше журналистите да не могат да стигнат до мен.

— Този път се разрови много надълбоко — каза ми Нейсмит. — И много хора ще трябва да платят скъпо и прескъпо за това.

Предполагам, че наистина беше така, но това не ме тревожеше особено.

Нейсмит ме наблюдаваше внимателно.

— Сигурен ли си, че ни каза всичко? Че не си премълчал нещо?

— Защо ми е да премълчавам нещо?

Когато излязох от болницата, всичко навън ми се стори леко нереално. Казаха ми, че състоянието на Софи е стабилно, но тя все още е в безсъзнание. Въпреки това не ми позволиха да я видя. Не можех да понеса отново да отида в къщата й, затова отседнах в един хотел наблизо. В следващите два дни почти не излизах от стаята, поръчвах си храна, която почти не докосвах, и следях развитието на събитията по телевизията. Монк все още не беше заловен и имаше трескави спекулации относно това къде може да е и защо полицията все още не може да го открие.

От информацията, която получавах от Нейсмит, разбирах, че полицията през цялото време не бе спряла да го издирва. Дъждът продължаваше да вали и екипите, които се бяха спуснали в пещерата, бяха затруднени от повишеното ниво на водата. Откриха трети изход и това обезкуражи всички. Известно време изглеждаше, като че ли е успял да се измъкне и да отиде в друго убежище или че дори е напуснал Дартмур.

Но това не беше така. Когато водите се оттеглиха достатъчно, за да могат екипите да навлязат в подгизналите тунели, откриха тялото на Монк, заседнало в тясната цепнатина, където за последен път го бях видял. Беше починал заклещен така здраво в скалите, че бяха нужни няколко часа, за да извадят тялото му оттам. Въпреки че мястото се бе наводнило, той не бе умрял от удавяне. Усилието да вмъкне огромното си тяло в толкова малко пространство се бе оказало непосилно дори и за него и според мен той е бил наясно, че ще стане така. Когато лъчът на фенерчето изгасна зад гърба ми, предположих, че е успял да се измъкне. Но хората, които го откриха, казаха, че фенерчето е било изгасено. Беше умрял сам в мрака, далече от човешка близост и светлина.

Това беше неговият избор.

Както очаквах, причината за смъртта му беше инфаркт и пневмония вследствие на свръхдоза кокаин. Но аутопсията разкри още два интересни факта. При повечето хора връзките, чрез които мускулите се захващат за дългите кости на ръцете и краката, са доста фини. При Монк те бяха необичайно дебели, каквито се срещат по-често при хищниците, а не при хората.

Това обясняваше необикновената му физическа сила, но другата находка беше доста по-важна. Бяха открити значителни увреждания на мозъка му, които съответстваха на вдлъбнатината в лявата част на черепа му. Тези увреждания бяха върху кората на мозъка в областта на очната кухина и челото. Дори и най-леките наранявания на това място могат да предизвикат поведенчески проблеми и епилепсия, свързана с фронталния лоб. Най-вероятно те са били причинени от форцепса по време на раждането, което бе причинило и смъртта на майка му. Монк бе роден с увреждания, беше изрод, но не и чудовище.

Ние го бяхме превърнали в такова.

Новината за смъртта му засили усещането ми, че съм попаднал в малък ад. Всеки път, когато затворех очи, се връщах отново в пещерата със Софи и Монк. Или чувах как металният прът се врязва в темето на Роупър. Сякаш мислите ми се движеха по допирателна, опитваха се да си пробият път през мозъка ми. Имах чувството, че трябва да си спомня нещо много важно.

Но не знаех какво е то.

Когато най-после потънах в неспокоен сън, се стреснах и се събудих от гласа на Тери, който кънтеше в главата ми така, сякаш той се намираше в стаята с мен.

Пропусна шанса си преди десет години.

Беше казал тези думи, когато бяхме в пещта, и те бяха останали погребани дълбоко, докато сега подсъзнанието ми не ги извади наяве. Премислих всичко много пъти, съпоставих всички факти, които ми бяха известни, и накрая се обадих на Нейсмит.

— Трябва да отидем в тресавището.

Първата слана за сезона бе попарила жилавата трева, покрила могилата, при която Софи ни заведе преди десет години. Криминалистите вече бяха започнали да копаят дупка в нея. Нейсмит и Лукас стояха до мен и мълчаливо наблюдаваха как тялото на мъртвия язовец отново се появи на бял свят. Заровено в торфа, то не бе по-разложено, отколкото преди десет години. Но когато по-голямата част от пръстта беше отстранена, се видя съвсем ясно, че останките са премазани: краищата на счупените ребра се подаваха през покритата с пръст козина.

— Откъде според вас е взел Конърс този язовец? — попита Нейсмит, когато един от криминалистите внимателно извади животното от дупката.

— Намерил го е убит край пътя — отговорих аз, оглеждайки смазания труп.

Значи все пак Уейнрайт не беше говорил несвързано. Откриването на язовеца обясняваше както реакцията на кучето, така и факта, че на това място почвата беше по-рохкава. Находката ни бе накарала да преустановим копаенето.

Точно както Тери се беше надявал.

Никой от нас не си бе задал въпроса защо животно, което предпочита сухи песъчливи места, би си изкопало дупка в подгизналия от вода торф. Неуспешният опит за бягство на Монк беше отвлякъл вниманието ни, но имаше и други следи, на които не бяхме обърнали внимание. В плиткия гроб на Тина Уилямс също бяха открити животински кости. Бяха от заек, а не от язовец, и съвсем оглозгани от хищниците, но самото съвпадение би трябвало да изостри вниманието ни. Твърде показателна беше и миризмата от разлагащите се меки тъкани: макар и слаба, тя все пак бе по-силна, отколкото можеше да се очаква при торфена почва.

Въпреки всичко най-показателна бе счупената кост, която Уейнрайт беше открил. Тя бе раздробена, също като костите на Тина Уилямс. Нито едно животно, умряло в леговището си, не би имало подобни наранявания. Такива се могат да бъдат причинени само умишлено или вследствие на инцидент. Като падане от високо например.

Или удар от кола.

Нямаше как да разберем кога точно Уейнрайт се бе досетил. Възможно е да го е знаел от години и да си е мълчал, за да не навреди на репутацията си. Но от друга страна, страдащите от деменция живеят повече в миналото, отколкото в настоящето. Може би този факт е стоял дълбоко скрит в подсъзнанието му, докато един погрешен синапс в мозъка не го бе извадил на повърхността.

Но аз самият трябваше да се досетя за това и някъде в подсъзнанието си се бях досетил. Дори тогава, когато издирването достигна неочакваната си брутална развръзка, усетих познатия гъдел, който ми подсказваше, че пропускам нещо важно.

Тогава обаче не му обърнах внимание. Бях толкова сигурен в себе си, толкова уверен в способностите си, че и през ум не ми мина да подложа на съмнение заключенията си. Бях видял само очевидното, нехайно изхвърлих случая „Монк“ от ума си и продължих живота си. Цели десет години не се бях сетил за него.

До този момент.

Открихме труповете на Зоуи и Линдзи Бенет погребани малко по-дълбоко от тялото на язовеца. Дали от някаква сантименталност, или просто защото така му е било по-удобно, Тери бе погребал сестрите в един и същи гроб. Поради натиска, който пръстта бе упражнявала върху телата в продължение на десет години, крайниците бяха изкривени и двете сестри като че ли се бяха прегърнали. Торфът отново бе проявил своите магически свойства. Двата трупа бяха почти напълно запазени, кожата и мускулите не бяха засегнати от разложение, косата все още бе плътно прилепнала по черепите.

За разлика от трупа на Тина Уилямс тук не се забелязваха никакви травми.

— Чудно защо не е им е причинил никакви наранявания? — попита Лукас, гледайки покритите с торф, но иначе съвсем запазени трупове. — Дали не е от уважение към тях?

Много се съмнявах. Тери бе тъпкал трупа на Тина Уилям не от презрение към нея, а към самия себе си.

Просто му беше отнело много време, преди да разбере в какво се е превърнал.

Полицията откри дневника на Зоуи Бенет в колата му. Според това, което Нейсмит ми каза, в него не е имало нещо кой знае колко уличаващо, освен името му. От дневника ставаше ясно, че седемнайсетгодишното момиче не е било толкова „отворено“, на колкото се е правило, и е било е силно впечатлено от това, че има за любовник полицай. Тери сигурно би бил поласкан от някои неща, които бе написала за него.

Може би затова не го беше унищожил.

— Това, което прави Симс, не е правилно — сподели с мен Лукас, когато оставихме криминалистите да довършат работата си и се отправихме към колите. — Радвам се, че скоро ще се пенсионирам. Трябва да признае заслугите ти, а не да се отнася към теб така, сякаш си направил нещо нередно.

— Няма значение — отвърнах аз.

Лукас ме погледна косо, но не каза нищо. Тъй като нямаше нито един жив свидетел, който да потвърди версията ми за случилото се, Симс правеше всичко възможно да дискредитира ролята ми в събитията. Не само, че кариерата му се дължеше на несправедливото обвинение, с което бе вкарал Монк в затвора, но сега се оказа, че истинският убиец е бил детективът, който той бе назначил за свой заместник и му бе поверил да води издирването. Журналистите бяха жадни за кръв и може би за първи път през живота си Симс не изпитваше никакво желание да застане пред телевизионните камери. Не ме бе обвинил в прав текст, но ясно бе показал, че присъствието ми е нежелателно. Бях напълно изключен от разследването и появата ми тази сутрин на тресавището се дължеше само на доброто отношение на Нейсмит.

Но Симс вече никак не ме интересуваше. Тъкмо се бях прибрал в хотела, когато телефонът иззвъня. Веднага разпознах гласа на жената, която се обаждаше.

— Тук е Мари Елиът, сестрата на Софи.

Звучеше уморено. Усетих, че ме обхваща напрежение и стиснах слушалката по-здраво.

— Дойде в съзнание и пита за вас.

Въпреки че знаех какво да очаквам, видът на Софи ме шокира. Гъстата й дълга коса беше обръсната и на нейно място се виждаше бяла превръзка. Беше бледа и слаба, ръцете й, към които бяха прикачени системи, бяха съвсем измършавели.

— Сигурно изглеждам ужасно… — едва прошепна тя.

Поклатих глава.

— Най-важното е, че си добре.

— Дейвид… аз… — Тя хвана ръката ми. — Щях да умра, ако не беше ти.

— Но не умря.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Знам за Тери. Нейсмит ми каза. Съжалявам, че не споделих с теб. Искам да ти обясня за дневника…

— Не сега. Ще говорим по-късно.

— Поне открихме Зоуи и Линдзи… Все пак бях права… — каза тя, като се усмихна вяло.

Очите й се затваряха. Изчаках докато дълбокото й дишане показа, че е заспала, и внимателно измъкнах ръката си. Софи изглеждаше съвсем спокойна, стресът от събитията от изминалата седмица не бе изписан по лицето й. Поседях известно време до леглото й и я наблюдавах.

Размишлявах.

Все още не беше ясно дали ще бъде обвинена за това, че бе скрила дневника на Зоуи. Въпреки че не бе съобщила на полицията за съществуването му, дори Тери бе признал, че дневникът е попаднал у нея, след като Монк бе признал и бе осъден за двете убийства. Нищо от написаното в дневника не доказваше обратното, така че можеше да се спори дали по онова време той е бил веществено доказателство. Вероятно щеше да й се наложи да отговаря на някои неудобни въпроси, но според Нейсмит надали щеше да бъде изправена пред съда.

Все пак тя не бе извършила истинско престъпление.

Софи бързо си възвърна силите. Лекарите очакваха да се възстанови напълно, без да останат каквито и да е дълготрайни увреждания. Тя твърдеше, че след всичко преживяно е извадила огромен късмет.

Бях напълно съгласен с нея, но все пак изчаках няколко дни, преди да проведа разговора, който отлагах от толкова време. Стъпките ми отекваха по коридора, докато вървях към стаята на Софи. Стори ми се много дълго. При нея имаше една сестра, която бях виждал и преди. Смееха се, когато влязох при тях. Сестрата се усмихна на Софи, по бузите й се появиха трапчинки и аз се зачудих за какво си бяха говорили.

— Ще ви оставя — каза тя и излезе.

Софи седна в леглото и се усмихна. Превръзката бе свалена от главата й и вече й бе покарала кестенява коса, която отчасти скриваше белега с форма на подкова. Вече започваше да прилича на себе си, на старата Софи, която познавах преди десет години. Като че ли от плещите й се бе смъкнало огромно бреме.

— Мари разговаря със застрахователите — започна тя. — Съгласили са се да платят за всички съдове и съоръжения, които изгубих, когато пещта се е срутила. Все още се пазарим за самата сграда, но ще получа достатъчно пари, за да започна отново. Това е чудесно, нали?

— Така е — съгласих се аз.

Бях отишъл до къщата й само веднъж, за да си взема колата. Гледката на разрушената пещ и тухлите, разхвърляни от спасителния екип навсякъде из градината, ми подейства потискащо. Тръгнах си с облекчение.

Усмивката на Софи изчезна.

— Какво има?

— Трябва да те попитам нещо.

— Така ли? — тя завъртя закачливо глава на една страна. — Питай.

— През цялото време си знаела, че Тери ги е убил, нали?

Наблюдавах как по лицето й бързо пробягнаха различни емоции.

— Какво? Не разбирам…

— Знаела си, че е убил Зоуи и Линдзи Бенет, а вероятно и Тина Уилямс. Само не мога да разбера дали си мълчала, защото си се опитвала да го прикриеш, или защото си се страхувала, че той ще ти направи нещо.

Тя се дръпна леко назад и впери поглед в мен.

— Това, което казваш, е ужасно!

— Не твърдя, че си имала доказателства. И все пак си знаела.

— Разбира се, че не! — По бузите й избиха червени петна. — Наистина ли мислиш, че щях да си мълча, ако знаех, че Тери е убиец? Как можеш дори да си помислиш подобно нещо?

— Мога, защото си прекалено интелигентна и не може да не си се досетила.

Тези думи я поуспокоиха. Тя отмести поглед.

— Очевидно не съм толкова умна, колкото си мислиш. Иначе защо щях да си правя труда да пиша на Монк и да го питам къде са гробовете, ако знаех, че той не ги е убил?

— И аз си зададох този въпрос. Помислих си, че си извадила късмет, като си запазила копия от тези писма, но после реших, че късметът няма нищо общо. Искала си да имаш доказателство, че наистина си смятала Монк за виновен, ако стане нещо подобно. Само че не си очаквала той да се залови за думите ти.

— Не мога да повярвам! Виж, ако ми казваш всичко това заради дневника, вече обясних на полицията. И те знаят всичко.

— Тогава защо не обясниш и на мен?

Тя погледна към ръцете си, сключени в скута, и след малко вдигна поглед.

— Добре, излъгах те за нас с Тери. Беше повече от флирт. Събирахме се и се разделяхме в продължение на години, докато той още беше в Лондон. В един момент дори говореше, че ще се разведе с жена си.

Още едно парченце от пъзела дойде на мястото си.

— По време на издирването още ли имахте връзка?

— Не, бяхме се разделили преди това. Той беше… връзката ни винаги е била твърде бурна. Карахме се често. За това, че той излизаше с други жени. — Тя очевидно не забелязваше иронията в собствените си думи. — Събрахме се отново едва няколко месеца след издирването. Обеща ми да се промени. И аз като последната глупачка му повярвах.

— Тогава ли откри дневника на Зоуи Бенет?

— По това време жена му вече го беше изгонила. Извикаха го по работа и останах сама в мизерното апартаментче, в което живееше под наем. Доскуча ми и започнах да подреждам нещата му. Половината от вещите му все още бяха в кашони. Дневникът беше в един от тях, заровен под купчина книги. Господи, когато разбрах какво е… Не можеш да си представиш как се почувствах.

Не, наистина не можех.

— Защо не каза на никого? В ръцете си си държала доказателство, че Тери е имал връзка с убитото момиче. Защо си мълчала за подобно нещо?

— Защото смятах, че Монк е виновен! Всички мислеха така! — Погледът й беше съвсем искрен. — Защо да създавам безсмислена шумотевица? Направих го не толкова заради самия него, а заради семейството му. И без това вече им бях причинила достатъчно неприятности. И преди бях намирала вещи на бившите му гаджета. Евтини бижута и грим, оставени в колата му. Реших, че дневникът не е нещо по-различно.

— Софи, ти си специалист по поведенчески анализ и твърдиш, че и през ум не ти е минало, че в това има нещо повече?

— Не! Исках да го нараня, затова взех дневника на Зоуи. Знаех, че е спал с нея, но не подозирах за нещо друго!

— Тогава защо се страхуваше от него?

Тя примигна.

— Аз… не се страхувах.

— Напротив, страхуваше се. Когато те закарах обратно вкъщи, след като излезе от болницата, ти беше направо ужасена. И въпреки това продължаваше да твърдиш, че не можеш да си спомниш кой те е нападнал.

— Не исках… не исках да му докарам още неприятности. Не можеш просто да престанеш да имаш чувства към някого, въпреки че съзнаваш, че не го заслужава.

Прокарах ръка по лицето си; кожата ми беше грапава.

— Ще ти кажа какво мисля аз. Според мен си взела дневника, без да се замислиш, искала си, както каза, да нараниш Тери. Била си ядосана и си ревнувала, а благодарение на дневника си го държала в ръцете си. Едва след това си осъзнала на каква опасност си се изложила. Но вече не е било възможно да отидеш в полицията, без самата ти да загазиш. Затова си го скрила и си мълчала, надявайки се, че Тери няма да те убие, защото ти държиш дневника.

— Това е смехотворно!

Макар да се опитваше да звучи сякаш негодува, тонът й беше отбранителен.

— Мисля, че обвиняваш Тери за провала на кариерата си — продължих аз. — Сигурно ти е било трудно да помагаш на полицията да разкрива тайните на други хора, когато ти самата си пазела такава тайна. Затова си оставила професията си и си се опитала да започнеш наново. Но за това са ти били необходими пари, нали?

За момент Софи се уплаши. Опита се да го прикрие като избухна.

— Какво искаш да кажеш?

През последните няколко дни имах достатъчно време, за да премисля всичко. Тери беше казал „гадната кучка направо ме изнудваше“ и макар че в първия момент не обърнах особено внимание на думите му, после те ме накараха да се замисля. Не ми доставяше удоволствие това, което щях да кажа, но вече нямаше връщане назад.

— Къщата, в която живееш, не е никак евтина. А ти самата каза, че съдовете, които правиш, не се продават лесно. Въпреки това изглежда живееш доста добре.

На лицето на Софи се появи изражение, което не бях виждал преди.

— Справям се.

— И никога не си искала пари от Тери?

Тя сведе поглед към ръцете си, но преди това забелязах, че очите й са пълни със сълзи. Вратата се отвори и в стаята влезе същата сестра, която беше тук допреди малко. Усмивката изчезна от лицето й.

— Всичко наред ли е?

Софи кимна бързо и си избърса очите.

— Да, благодаря.

— Повикайте ме, ако имате нужда от нещо.

Сестрата ме изгледа студено и излезе.

Не казах нищо повече. Просто чаках. Чувах стъпки и оживени гласове по коридора, но в малката стая цареше абсолютна тишина. Шумът, който се чуваше отвън, сякаш идваше от някакъв друг свят.

— Нямаш представа как се чувствах — започна най-накрая Софи. — Питаш ме дали съм била уплашена. Разбира се, че бях уплашена! Но не знаех какво да направя. Взех дневника, без да се замисля. Бях направо бясна! Той спеше с тази… тази седемнайсетгодишна уличница и в същото време имаше връзка с мен! Но, кълна се, в началото смятах, че Монк я е убил! Едва по-късно… О, Господи!

Тя закри лице с ръце и се разплака. Поколебах се, после й подадох хартиена кърпичка от кутията на нощното шкафче.

— Бях се отказала от всичко заради Тери — продължи тя с дрезгав глас. — От кариерата си, от апартамента си. Най-малкото, което това проклето копеле можеше да направи, беше да ми помогне да започна наново. Не исках много, само да ми помогне в началото. Мислех… Мислех си, че докато дневникът е у мен, ще бъда в безопасност.

О, Софи.

— Но не беше, нали?

— Бях, докато Монк не избяга. Тери не се беше обаждал повече от година. След това една нощ ми позвъни. Заплаши ме, че нямам представа какво ще ми се случи, ако не му дам дневника. Никога не го бях чувала да говори така. Не знаех какво да направя.

— И тогава реши да се обадиш на мен — отбелязах аз уморено.

Не за да й помогна да открие гробовете, или поне не само за това. Искала е да има някой при нея, в случай че Тери се опита да й направи нещо.

— Не знаех на кого друг да се обадя — продължи тя и избърса очите си с кърпичката. — На следващия ден точно се приготвях за срещата с теб, когато той започна да блъска по вратата. Отказах да го пусна вътре и той я разби. Изтичах горе и се опитах да се заключа в банята, но той успя да влезе и там. Блъсна ме с вратата.

Без да се усети, вдигна ръка и докосна избледняващата синина по лицето си. Спомних си, че тогава ми направи впечатление, че стълбите са мокри. Ако се бях замислил върху това, щях да се сетя, че не е възможно да е била изненадана в банята, както твърдеше.

— Защо тогава не каза нищо? — попитах аз.

— Как можех да го направя? От години укривах веществено доказателство! А и нямах никаква представа, че Тери е отстранен от работа. Когато ти ми каза, че е дошъл да те види… — Тя потръпна при тази мисъл.

Протегнах инстинктивно ръка към нея, но се спрях.

— Не съм направила нищо лошо! — заоправдава се тя. — Знам, че допуснах грешка, и затова исках да открия гробовете на Зоуи и Линдзи. Мислех си, че ако успея, то ще компенсира…

Какво ще компенсира? Това, че си прикривала убиеца им ли? Или че си оставила един невинен човек да лежи в затвора?

Софи сведе поглед към смачканата кърпичка.

— И сега какво ще правиш? — попита тя съвсем тихо. — Ще кажеш ли на Нейсмит?

— Не. Ти ще го направиш.

Тя стисна ръката ми.

— Трябва ли? Вече знае за дневника. Нищо няма да се проумени.

Не, но ще сложи край на десетгодишните лъжи.

Преместих ръката й върху леглото и станах.

— Сбогом, Софи.

Излязох в коридора. Стъпките ми отекваха по пода и врявата в болницата ме погълна. Докато вървях, се почувствах странно изолиран, като че ли се намирах в някакъв балон, който ме отделяше от шума и суматохата. Дори студеният свеж въздух навън не заличи това усещане. Яркото есенно слънце ми се струваше някак потискащо, докато отивах към колата. Отключих я и сковано седнах вътре. Ребрата още ме наболяваха.

Затворих очи и облегнах глава назад. Чувствах се празен. Никак не ми се шофираше до Лондон, но бях се застоял тук твърде дълго. Миналото вече беше зад гърба ми.

Време беше да продължа напред.

Изправих се, бръкнах в джоба си, за да извадя телефона, и усетих болка в ребрата. Бях го изключил, когато влязох в болницата, и сега, когато го включих, той веднага изпищя. За момент се озовах отново в тъмната пещера. Разтърсих глава и прогоних образите.

Бях получил съобщение, или по-скоро няколко. Имах и три пропуснати повиквания, всичките от един и същ непознат номер. Намръщих се, но преди да успея да направя каквото и да е, телефонът иззвъня отново. Беше същият номер. Изправих се на седалката. Нещо спешно.

Край