Саймън Бекет
Гробовни тайни (5)

4

Затворническият микробус подскачаше по тесния път. Полицейските коли и мотори го обграждаха отстрани и отзад, сините им светлини проблясваха. Процесията мина покрай затревените останки на старото водно колело, където някога са се намирали калаените мини, за които Уейнрайт ми разказа, и спря на едно голо пространство. Там бе кацнал хеликоптер, чийто двигател все още работеше. Вратите на полицейските коли се отвориха и оттам един по един се измъкнаха полицаите. Оръжията им блестяха, мокри от ситния утринен дъждец. В същия момент се отвори и предната врата на затворническия микробус. Охраната излезе от него и се отправи към задната му част. Униформените тела пречеха да се види какво точно става, но след малко вратите на микробуса се отвориха.

Оттам слезе мъж. Полицаите и охраната от затвора образуваха такъв плътен кордон около него, че го закриха. Виждаше се само голямата му обръсната глава, която приличаше на бяла футболна топка в центъра на заобиколилите го мъже. Той бе избутан набързо към чакащия хеликоптер, съпроводен от двама охранители, които го накараха да се наведе под въртящата се перка. Мъжът се покатери непохватно в кабината, сякаш не бе свикнал с подобно усилие. Докато се изтегляше нагоре, се подхлъзна и се подпря на коляно. От вътрешността на хеликоптера се подадоха две ръце, които го хванаха и го задържаха. За секунда всички успяхме да го видим — отпуснато и безформено тяло в затворническо яке.

След това потъна във вътрешността на хеликоптера. Един мъж от охраната се качи след него и вратата се затвори. Моторът заработи на по-високи обороти, а другият охранител се оттегли към затворническия микробус, като притискаше шапката към главата си, за да не я отнесе въздушната струя, която огъваше тревата. След това хеликоптерът се отдели от земята, наклони се леко на една страна, изви се над тресавището и започна да се отдалечава, докато се превърна в малка черна точка на фона на сивото небе. Звукът на двигателя постепенно заглъхваше.

Тери свали бинокъла.

— Е, какво ще кажеш?

Аз само свих рамене. Стоях с ръце, дълбоко в джобовете на палтото, дъхът ми се виждаше в ситния леден дъжд.

— Мина добре, само дето се подхлъзна. Откъде го намерихте?

— Двойника ли? Някакъв плешив полицай от главното управление. Отблизо изобщо не прилича на Монк, но не намерихме по-добър — каза Тери и прехапа устна. — Как ти се стори оръжието? Идеята беше моя.

— Много драматично.

Той ме изгледа продължително.

— Какво трябваше да означава това?

— Просто мисля, че сте си дали прекалено много труд, това е.

— Това е цената, която плащаме, за да имаме свободна преса. Даваме им нещо интересно, което да снимат, а ние си вършим работата, без тези копелета да ни се мотаят в краката.

Не можех да го обвиня за лошото му настроение. Макар че се предполагаше да е тайна, неизбежно бе плъзнал слухът, че Монк ще участва в издирването. Не беше невъзможно да попречиш на медиите да пристигнат на тресавището, където нищо не можеше да остане скрито, затова беше използван двойник, който да отвлече вниманието им, докато тече истинското издирване. Откриването на гроб в такова огромно пространство беше достатъчно трудна задача и без журналистите, които щяха да отъпчат всичко наоколо.

— Май нещо става — отбеляза Тери, като се взираше през бинокъла.

На около миля от нас се виждаха няколко коли и микробуси, които се движеха в посоката, в която бе отлетял хеликоптерът. Тери изсумтя със задоволство.

— Добре, че се разкараха — заяви той и погледна часовника си. — Хайде, истинският Монк трябва да пристигне скоро.

Бяха необходими два дена, за да се уредят всички бюрократични подробности по временното пускане на Монк от затвора. По-голямата част от това време прекарах в моргата. След като тялото на младата жена бе почистено от огромното количество торф, ужасните наранявания по него се виждаха съвсем ясно. Почти нямаше част от скелета, която да не беше увредена; на някои места само разлагащите се сухожилия и меки тъкани придържаха костите. Такъв вид травми обикновено се дължаха на катастрофа, а не на човешко същество.

— Аутопсията не можа да определи точна причина за смъртта — обясни невъзмутимо Пири. — Има огромен брой наранявания, които може да са били фатални. Много от вътрешните органи и меките тъкани са разкъсани, подезичната кост е счупена, по много от шийните прешлени също има фрактури — всяка една може да е причинила смъртта. Същото се отнася и за нараняванията по гръдния кош, тъй като счупените ребра са пробили белия дроб и сърцето. Всъщност травмите, нанесени на тази млада дама, са толкова тежки, че шокът, в който е изпаднала, сам по себе може да я е убил.

Думите „млада дама“ прозвучаха необичайно старомодно, почти пуритански. По някаква причина възрастният патолог ми стана още по-симпатичен.

— Но…? — подканих го аз.

В отговор бях удостоен с лека усмивка.

— Както казах и вчера, скелетните травми са повече по вашата специалност, отколкото по моята, доктор Хънтър. Не изключвам да е била удушена, но ударите в областта на главата са били толкова силни, че спокойно може да са довели до счупване на подезичната кост и прешлените. Очевидно е била нападната в пристъп на ярост.

— Нанесените травми съпоставими ли са с тези на Анджела Карсън?

Едва тази сутрин бях получил копие от предварителния доклад от аутопсията и все още не го бях прочел. Монк не беше поел отговорност за последната жертва, но ужасяващите травми по нейното тяло много напомняха на тези по тялото на глухонямата млада жена.

— За съжаление меките тъкани бяха прекалено разложени и не може да се прецени дали е имало сексуално насилие. Надявах се, че торфът ги е запазил достатъчно добре, но физическите травми и плиткият гроб не са позволили това. Жалко — подсмръкна той. — По тялото на Карсън също бяха открити множество наранявания, предимно в областта на главата, но далеч не толкова тежки като тези. Но доколкото разбирам, Монк е бил заловен от полицията на местопрестъплението и това може би обяснява защо травмите са така… изявени.

Наистина бяха такива. На фона на матовата сребриста повърхност на масата за аутопсии трудно можеше да се познае, че неизвестното момиче някога е било човешко същество. Предната част на черепа бе разбита и хлътнала навътре като изпуснато яйце, а останалата част от кожата и меките тъкани на лицето приличаха на пихтия, в която бяха размесени счупените кости от скулите и носната кухина.

— Доколкото знам, психолозите твърдят, че подобно обезобразяване е израз на чувство на вина от страна на убиеца. Така той се отървава от обвиняващия поглед на жертвата. Нали това с общоприетото обяснение?

— Нещо такова — съгласих се аз. — Но Джером Монк не ми прилича на човек, който изпитва угризения на съвестта.

— Така е. В такъв случай той или има ужасен характер, или обезобразява жертвите си за удоволствие — каза доктор Пири и ме погледна над очилата си. — Честно казано, не знам кое от двете е по-лошо.

Нито пък аз. Дори и малка част от употребената сила щеше да причини смъртта на момичето. Което и да бе то, не бе просто пребито до смърт, а направо смазано.

Предполагах, че патологът ще ме остави да работя с помощника в моргата, но той остана и ми помогна в изключително неприятната работа по почистването на останките. Първо отстранихме меките тъкани, а след това разчленихме скелета, за да бъде накиснат в препарат. Тази част от работата ми беше наложителна, но не може да се каже, че я вършех с удоволствие. Особено когато жертвата беше младо момиче, а и аз самият имах дъщеря.

Пири обаче не прояви подобни скрупули.

— Винаги се радвам да науча нещо ново — заяви той, докато внимателно отделяше едно сухожилие от костта. — Предполагам, че в наше време хората като мен не са много.

Трябваше ми малко време, за да осъзная, че се шегува.

В крайна сметка не се оказа никак трудно да потвърдим, че тялото наистина е на Тина Уилямс. Дрехите и бижутата, открити в гроба, напълно съответстваха на онези, които привлекателното деветнайсетгодишно момиче е носело, когато за последен път е било видяно в Оукхамптън, малкото пазарско градче в северната част на Дартмур. Освен това данните от зъболекарския й картон категорично потвърдиха самоличността й. Въпреки че горната и долната челюст бяха строшени, както и предните зъби, имаше достатъчно материал, за да се установи, че е тя. Нанесеният й побой е бил изключително свиреп, но не и методичен. Монк или не е съзнавал, че жертвата може да бъде разпозната по зъбите, или това изобщо не го е интересувало.

Но той най-вероятно не е очаквал, че трупът изобщо ще бъде открит.

Можех да добавя съвсем малко към това, което вече беше известно. Върху тялото на Тина Уилямс са били нанесени жестоки удари с тъп предмет. Повечето от ребрата й и ключицата са били счупени вследствие на бърз удар, нанесен от горе на долу. Същото се отнасяше и за костите на китките и фалангите на пръстите на двете ръце. Въпреки че по лицето имаше фрактури на Лефорт (образуват се, когато силата на удара се разпространи по опорните равнини на черепа), задната част на главата бе напълно незасегната. Това показваше, че вероятно момичето е лежало по гръб върху мека повърхност, когато ударите са били нанесени.

Тя обаче като че ли не бе направила никакъв опит да се защити. Обикновено когато жертвата вдигне ръка, за да се предпази от удара, цялата й сила се поема от лакътната кост и се образува клиновидно счупване, известно като „парираща фрактура“. В този случай както по лакътните, така и по лъчевите кости на двете ръце имаше сложни фрактури, довели до раздробяването им. Това показваше два възможни сценария. Или Тина Уилямс вече е била в безсъзнание по време на побоя, или е била вързана и напълно безпомощна, докато Монк е изпочупил повечето й кости.

Искрено се надявах, че беше първото.

Трудно можеше да се определи какво е причинило травмите, но май се досещах. Монк беше достатъчно силен физически, за да причини повечето счупвания с голи ръце, но по челото на Тина Уилямс ясно се забелязваше вдлъбната фрактура. Беше прекалено голяма, за да е от удар с чук, а и в такъв случай ударът щеше направо да пробие черепа. Според мен е била причинена от тока на обувка или ботуш.

Момичето е било тъпкано.

Работил съм по доста случаи на жестока насилствена смърт, но мисълта за това, което се е случило, беше направо ужасяваща. А след малко щях да се срещна лице в лице с мъжа, който го бе извършил.

Шумът от мотора на хеликоптера почти бе заглъхнал, когато двамата с Тери отидохме до групата полицейски фургони, коли и микробуси, които образуваха нещо като населено място в близост до пътя, пресичащ тресавището. Торфът попива водата като гъба и непрекъснатото движение по него го бе превърнал в истинско блато. Временно бяха поставени дъски, по които да се ходи, но през процепите се процеждаше черна лепкава кал, която ги правеше опасно хлъзгави.

Предполагах, че няма да отсъствам от къщи повече от няколко дни, но неочакваното желание на затворника да ни покаже гробовете на Зоуи и Линдзи Бенет промени плановете ми. Уейнрайт щеше да отговаря за разкопаването на гробовете, но Тери ми каза, че Симс настоява да остана, за да му бъда под ръка, ако се открият още трупове.

— Притесняваш ли се? От това, че ще се срещнеш с Монк? — попита ме Кара предишната вечер.

— Разбира се, че не. — Трябва да призная, че любопитството ми надделяваше над всичко. — Не всеки ден човек има възможността да се срещне с истинско чудовище.

— Само гледай да не си прекалено близо до него.

— Мисля, че няма такава опасност. От всички нас се иска да стоим настрани. Освен това аз ще се крия зад полицията.

— Надявам се. — Кара не се засмя на шегата ми. — Как е Тери?

— Предполагам, че е добре. Защо питаш?

— Снощи се обадих на Дебора. Не се бяхме чували от много дълго време, затова реших да попитам как е. Звучеше доста странно.

— В какъв смисъл „странно“?

— И аз не знам. Разсеяна. Потисната. Не й се говореше. Помислих си, че може би не всичко между тях двамата е наред.

Дори и да беше така, Тери не би го споделил с мен. Никога не сме били толкова близки, че да си говорим за такива неща.

— Нямах много възможност да поговоря с него. В момента той е под страхотно напрежение. Може би това е причината.

— Може би — отвърна Кара.

Каквото и да се случваше в семейството на Тери, напрежението от провежданата полицейска операция започваше да му проличава. Имаше амбициран и напрегнат вид, който говореше за липса на достатъчно сън и прекалено много кофеин. Това надали беше особено учудващо, тъй като, доколкото разбрах, Симс бе поверил всичко на заместника си. Освен пресконференциите, на които много държеше да се явява лично. Той си бе присвоил заслугите за идентифицирането на трупа на Тина Уилямс и едва ли не всеки път, когато пуснех телевизора, виждах восъчното му лице, изправено пред фотоапарати и микрофони. Вчера през цялото време го цитираха: „Мъжът, отговорен за смъртта на Анджела Карсън, Тина Уилямс и Зоуи и Линдзи Бенет е заловен, но що се отнася до мен, не считам, че работата ми е приключила, докато не открия труповете на жертвите и не ги предам на семействата им.“

Тези думи подозрително много ми напомняха на онова, което бе казал, в палатката още първия ден. Няма да се учудя, ако още тогава е изпитвал въздействието им върху нас. И докато началникът му флиртуваше с камерите и ставаше все по-известен, Тери трябваше сам да върши черната работа. И преди, докато бе работил в лондонската полиция, бе участвал в разследването на обществено значими престъпления, но те съвсем не можеха да се сравняват със сегашния случай.

Надявах се, че ще се справи.

Той отново хвърли нервен поглед към часовника си, докато се придвижвахме по тракащите дъски.

— Всичко наред ли е? — попитах аз.

— Защо да не е? След малко един от най-опасните мъже в страната ще бъде докаран тук, а аз ще трябва да отговарям за него, въпреки че нямам никаква представа защо копелето най-неочаквано реши да ни сътрудничи. Да, всичко е просто прекрасно.

Погледнах го. Той се намръщи и прекара ръка през лицето си.

— Извинявай. Опитвам се да прехвърля всичко наум, за да съм сигурен, че не сме пропуснали нищо в подготовката.

— Мислиш ли, че той всъщност няма намерение да ни покаже къде са гробовете?

— Само Господ знае. Щях да се чувствам много по-добре, ако… По дяволите! Скоро всичко ще стане ясно — той погледна напред и по лицето му се изписа напрежение. — О, чудесно!

Софи Келър се появи от фургона, който играеше ролята на полева кухня, носейки в ръка чаша кафе, от което се вдигаше пара. Гащеризонът й беше прекалено голям и в него приличаше на момиченце, облякло работните дрехи на татко си. Гъстата й коса бе прихваната с обикновена лента, посипана с безброй сребристи капчици от ситния дъждец. С нея вървеше един приятен набит мъж на средна възраст, когото не познавах. Тя кимаше в знак на съгласие с нещо, което той казваше, но когато видя Тери, изражението й стана студено.

Двамата изобщо не се опитваха да прикрият взаимната си неприязън. Не знам дали причината за това бе нещо, случило се по време на някое предишно разследване, или между тях имаше вродена непоносимост, но двамата се държаха точно като куче и котка. Докато се приближавахме към тях, видях как лицето на Тери помръкна.

Софи не му обърна никакво внимание, но на мен ми се усмихна топло и леко постави ръка върху рамото ми.

— Здрасти, Дейвид. Познаваш ли Джим Лукас?

— Джим е нашият полицейски консултант по издирванията — каза Тери, като на свой ред не й обърна никакво внимание. — Опитва се да поддържа някакъв ред в целия този цирк.

Полицейският консултант стисна толкова здраво ръката ми, че за малко да я счупи. Гъстата му сива коса приличаше на тел за почистване на загорели съдове.

— Приятно ми е да се запознаем, доктор Хънтър. Готов ли сте за големия ден?

— По-късно ще стане ясно.

— Разумен отговор. И все пак не всеки ден човек като Джером Монк решава да работи на страната на добрите, нали така?

— Стига наистина да има такова намерение — обади се Софи и погледна към Тери. — Щях да знам повече, ако ми беше осигурен достъп до него.

Пак се започна, помислих си аз, като видях как Тери стисна челюсти.

— Вече го обсъдихме. Ще придружиш екипа, който ще изведе Монк, но няма да имаш директен контакт с него. Ако не си съгласна, оплачи се на Симс.

— Не ми вдига телефона.

— Чудно защо.

— Това е направо нелепо! Можех да преценя състоянието на Монк, да разбера дали намеренията му са искрени, а вместо това…

— Решението вече е взето, Монк няма да разговаря с никого. Сега най-важното е да ни покаже къде се намират гробовете.

— Искаш да кажеш, че това е най-важно за Симс!

— Това е най-важно за настоящето разследване, а последния път, когато проверих, ти все още беше част от него. Ако искаш това да се промени, само кажи.

Жилите по врата на Тери се изпънаха и двамата се изгледаха гневно. Стори ми се, че Лукас се чувстваше точно толкова неудобно, колкото и аз. Всички изпитахме облекчение, когато Роупър се приближи към нас. Детективът хвърли поглед на Тери и Софи и като че ли веднага схвана ситуацията. Следваше Тери по петите като сянка, сякаш искаше и той да бъде озарен от славата на изгряващата звезда, дошла от лондонската полиция. Искрено се надявах, че Тери умее да си пази гърба.

— Какво има? — попита го рязко Тери.

— Току-що разговарях с хората от транспорта. До десетина минути ще бъдат тук.

Гневът изчезна от лицето на Тери и той изпъна рамене.

— Чудесно.

— Чакайте малко — възпротиви се Софи. — Ами ако…

Тери обаче вече бе тръгнал да се отдалечава, дъските потракваха под стъпките му. Роупър се поколеба за миг и се усмихна на Софи така, че бледите венци над резците му се оголиха.

— Не се ядосвай, бонбонче. Много неща са му на главата.

Тя му хвърли яден поглед, но той вече бе тръгнал след Тери.

Лукас потърка носа си, явно се чувстваше доста неловко.

— Е, и аз трябва да вървя — каза той, поколеба се и погледна неуверено към Софи. — Виж, не че ми влиза в работата, но те съветвам да не настояваш толкова. Днес има да стават много неща.

— Което е още една причина да ме оставят да си свърша работата както трябва.

Стори ми се, че Лукас иска да каже още нещо, но реши да си замълчи.

— Просто внимавай. Монк е изключително опасен. Ако питаш мен, по-добре стой далече от него.

За миг ми се стори, че Софи ще се озъби и на полицейския консултант, но тя се усмихна неохотно.

— Мога да се грижа за себе си.

Лукас не каза нищо повече, обърна се към мен и кимна:

— Довиждане, доктор Хънтър.

Изгледахме го, докато се отдалечаваше. Софи въздъхна раздразнено.

— Господи, понякога мразя работата си.

Бе дала съвсем ясно да се разбере колко й е неприятно, че не участва във вземането на решенията. Това още повече усложняваше отношенията й с Тери. И двамата имаха съмнения относно истинските мотиви на Монк, но лошите им взаимоотношения превръщаха дори допирните им точки в истинско минно поле.

— Не го мислиш наистина — опитах се да я успокоя аз.

— Не бъди толкова сигурен. Не мога да разбера как така изведнъж Монк прояви такова желание да ни помогне! Само не ми казвай, че е проява на гузна съвест.

— Може би възнамерява да обжалва пред съда и смята, че това ще му помогне да получи по-малка присъда.

— Има да излежи поне трийсет и пет години, затова не мисля, че си прави толкова далечни планове.

— Значи, според теб се надява да избяга? — попитах аз.

Не бих се осмелил да го спомена пред Тери, особено като се има предвид напрежението, под което се намираше, да не се случи именно това. Най-рискованата част от прехвърлянето на един затворник е самото пътуване и всички много добре съзнаваха на какво е способен Джером Монк. Въпреки това не знам как разчиташе да избяга, заобиколен от охрана, само на няколко минути от хеликоптера, дори да предприемеше някакъв отчаян опит.

Софи пъхна ръце в джобовете си и се намръщи, обзета от безсилие.

— Не виждам как би могъл да го направи, но щях да се чувствам много по-добре, ако първо ни беше подсказал къде са гробовете. Но не! Той настоява да дойде тук и да ни ги покаже! А Симс му позволява! Толкова е заслепен от възможността да открие останките на сестрите Бенет и да го съобщи на целия свят, че оставя Монк да диктува условията. Целият план е изключително глупав! Но никой не ме чува какво говоря!

Да, ти определено не си мълча, помислих си аз, но бях достатъчно благоразумен да не го кажа на глас.

— Дори ако останалите гробове са тук наблизо, доста трудно ще ги открием без Монк. Не че искам да защитавам Симс, но какъв друг избор има той?

Софи отчаяно вдигна поглед нагоре.

— Да направи това, за което му говоря от два дни! Вече съм набелязала на картата най-вероятните места, където може да се намират гробовете, но без повече информация, работя съвсем на сляпо. Ако Монк ни даде поне идея къде са гробовете на сестрите Бенет, дори само да ни посочи някакъв отличителен белег на местността, бих могла да ги открия и сама!

Погледнах към бруления от вятъра пейзаж: виждаше се само суха папрат, пирен и скали. И така в продължение на мили. Не отговорих нищо, но сигурно съм изглеждал доста скептично настроен. По бузите й избиха две яркочервени петна.

— И ти не вярваш, че мога да го направя.

По дяволите!

— Не, просто… Мястото е много обширно.

— Чувал ли си някога за метода на Уинтроп?

Не бях, но тя така и не ми даде възможността да отговоря.

— Този метод е разработен от американската армия през 70-те години, с цел да се откриват скрити складове за оръжие. Всеки, който иска да скрие нещо или да зарови труп, неволно следва контурите на земната повърхност или използва ориентири като дърво или особена скала. Методът на Уинтроп е начин да се разчете пейзажа и да се открие най-вероятното място, където би могло да е скрито нещо.

— И действа ли? — попитах аз, без да се замисля.

— Колкото и да е странно, действа — отвърна тя язвително. — Разбира се, методът не е безгрешен, но помага при ситуации като тази. Не ме интересува колко добре Монк познава тресавището — изминала е цяла година от убийството на сестрите Бенет. Гробовете вече са покрити с растителност, а и той най-вероятно ги е погребал през нощта. Не виждам как би могъл да си спомни точно къде се намират, дори и да иска. Поне не без известна помощ.

По правило обичам точните науки, а не такива, които са на границата с гадателството, но трябва да призная, че аргументите й бяха доста убедителни. Поне теорията й беше научна. И двамата замълчахме, когато видяхме в далечината конвоя от превозни средства, които идваха към нас.

Монк пристигаше.