Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Дейвид Хънтър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Calling of the Grave, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
hrUssI (2017)
Корекция
maskara (2018)

Издание:

Автор: Саймън Бекет

Заглавие: Гробовни тайни

Преводач: Яна Маркова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Софтпрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Главен редактор: Димитър Риков

Редактор: Росица Златанова

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-042-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6856

История

  1. — Добавяне

16

Продължих да карам все така бързо, докато изминахме три-четири километра. Започвах да се успокоявам едва когато се убедих, че никой не ни следва. Бях останал съвсем без сили, облян в студена, лепкава пот. След малко намалих скоростта.

— В безопасност ли сме? — попита Софи.

Тя продължаваше да диша тежко. На пребледнялото й лице синината изглеждаше още по-ужасна.

— Мисля, че да. Наблизо нямаше друга кола, така че няма как да ни е последвал.

Софи затвори очи.

— Повдига ми се.

Бързо отбих встрани. Софи отвори вратата и излезе още преди да съм спрял напълно. Оставих двигателят да работи и я изчаках наблизо, като оглеждах заобикалящото ни тресавище. Колкото и да се опитвах да успокоя Софи, щях да се чувствам много по-добре далеч от това място. Мракът ставаше все по-плътен, а вятърът, който шумеше в пирена, само подчертаваше самотата наоколо. Сигурно бяхме единствените живи същества тук.

Но не беше така. Докато чаках Софи, погледнах телефона си и с облекчение видях, че имам обхват. Набрах номера на Тери, като се молех да се обади. Телефонът звъня дълго и точно когато реших, че ще се включи гласовата поща, Тери отговори.

— Дано да е нещо важно — заваляше думите, като че ли беше много уморен или много пиян.

Не можех да си представя, че дори Тери ще си позволи да пие по средата на такова важно разследване.

— Намираме се при Черната скала…

— Вие? Кои сте „вие“?

— Софи Келър напусна болницата вчера и…

— Келър ли? Какво правиш там с нея?

— Какво значение има? Монк е тук, току-що го видяхме.

Тази информация изглежда привлече вниманието му.

— Продължавай.

Разказах му за станалото, като се постарах да бъда кратък, защото ме тревожеше настъпващият мрак.

— Значи всъщност не сте го видели отблизо? — попита Тери.

— Виж какво, наистина беше Монк. Трябва веднага да отидете там. Наблизо нямаше друга кола, така че не може да е отишъл далече.

Чух как Тери потърка с ръка наболата си брада.

— Добре, остави това на мен.

— Искаш ли да останем наблизо?

— Ще се справим и сами — каза той саркастично. — Ако се нуждаем от теб, знаем къде да те открием.

Подразнен, както обикновено, прибрах телефона и се приближих до Софи.

— Извинявай. Фалшива тревога — усмихна се тя едва-едва.

— Как се чувстваш?

— Малко ме боли главата. Обади ли се на полицията?

— Току-що говорих с Тери Конърс. Той ще задвижи нещата.

Тя стисна устни, когато чу името на Тери, но този път се отказа да го критикува.

— Трябва ли да чакаме тук?

— Каза, че не е необходимо.

Като се замислих, думите му леко ме озадачиха. Смятах, че ще трябва да изчакаме пристигането на полицията, и сега, след като нивото на адреналина ми спадна, почувствах нещо като разочарование. Въпреки това нямах намерение да споря. Погледнах към тресавището. Мракът падаше бързо и надигащата се мъгла скриваше малкото, което все още можеше да се види. Софи потрепери. Знаех какво си мисли в момента.

Монк все още беше някъде там.

Обгърнах раменете й с ръка.

— Хайде, ще те заведа вкъщи.

Когато пристигнахме в Падбъри, мъглата бе станала съвсем гъста. Колата почти лазеше, фаровете изобщо не помагаха срещу бялата пелена, която ни бе обвила. Дори не разбрах, че сме влезли в селото, докато пред мен не се изправи силуетът на старата черква, която в мъглата приличаше на нос на кораб.

Спрях пред градината на Софи и изгасих мотора. В настъпилата тишина имах чувството, че се намираме на дъното на морето. Докато вървяхме по пътеката, се оглеждах предпазливо наоколо и напрягах слуха си. Гъстата мъгла ни обви напълно, вече не се виждаше нищо дори на две крачки от нас.

Коничната сянка на пещта се изправи от едната ни страна, надвесена над призрачните клони на дърветата в градината.

— Трябва да си сложиш лампи, които светват, като регистрират движение — казах аз.

— Не ми трябват — заяви Софи и затърси ключовете от къщата в чантата си.

Когато осъзна иронията в думите си, спря.

— В повечето случаи не ми трябват.

Входната врата изглеждаше непокътната, новата ключалка, която дърводелецът бе монтирал тази сутрин, беше здрава. Софи отключи и запали лампата. Къщата беше в същото състояние, в което я оставихме сутринта.

До този момент не бях осъзнал колко напрегнат съм бил през цялото време.

Сигурно Софи се чувстваше по същия начин, съдейки по дълбоката въздишка, която издаде, когато затвори вратата и заключи.

— Как си, държиш ли се? — попитах аз, докато тя уморено сваляше якето си.

— Била съм и по-добре — усмихна се тя неубедително. — Виж, съжалявам за това с Кат Бенет… Съжалявам, не го обмислих добре.

След случилото се в тресавището, това вече не ми изглеждаше толкова важно.

— Няма нищо, забрави го. Във всеки един случай, ти беше права. Монк не би изкопал тези дупки без причина. Там някъде трябва да има поне още един гроб. Полицията ще трябва да претърси целия район отново.

Тя ме погледна така, сякаш тази мисъл не й бе минала през ума.

— Така ли мислиш?

— Мисля, че нямат друг избор. Монк направо им показа къде да търсят. Нали това е, което искаше?

— Да, разбира се — в гласа й се долавяше съмнение. — Господи, имам нужда да пийна нещо.

Аз също, но се налагаше питието да почака.

— Мисля, че трябва да пренощуваме другаде.

Софи беше седнала на стълбите и събуваше калните си ботуши. Спря и вдигна поглед към мен.

— Не.

— Можеш да отседнеш в хотел…

— Никъде няма да ходя.

— Веднъж вече те нападнаха тук и дори не знаем кой е бил. Ако е бил Монк…

— Ако беше Монк, щях да съм мъртва. Знаеш това не по-зле от мен. Можеш спокойно да си тръгнеш, щом искаш, но аз нямам намерение да бягам!

Погледнах я изненадан. Това пък откъде дойде?

— Съжалявам — въздъхна Софи, — не заслужаваш това. Просто… Страх ме е и съм объркана, но това е моят дом! Ако сега си тръгна, никога повече няма да се чувствам в безопасност тук. Разбираш ли?

Разбирах и макар че не бях съгласен с нея, нямаше смисъл да споря.

— Мисля, че да.

— Благодаря ти.

Тя се приближи до мен и ме прегърна. Задържах я за момент, усетих топлината на тялото й, преди да се отдръпне.

— Понякога съм ужасна, но искам да знаеш, че съм ти много благодарна за това, което правиш. И няма да ти се сърдя, ако решиш да си тръгнеш.

Даваше ми възможност, от която можех да се възползвам, ако исках. Можех спокойно да се върна в Лондон и да оставя Софи и полицията да се оправят от тук нататък.

Но нямаше да си тръгна. Корените на всичко, което ставаше в момента, бяха в миналото, в случилото се преди десет години. Бях участвал в онези събития и сега не можех просто да си тръгна.

Погледнах Софи и се усмихнах.

— Спомена нещо за питие.

Двамата готвихме заедно тази вечер. Вечеряхме агнешки котлети, които Софи извади от фризера, картофи с листа от мента и задушен грах. Менюто може да не беше особено изискано, но беше вкусно и хранително. Софи донесе бутилка вино, която отворих, докато тя размразяваше котлетите.

— Падбъри не предлага богат избор на вина — извини се тя и наля две чаши.

— Всичко е чудесно — отвърнах й аз.

Наистина беше. Алкохолът ни накара да се отпуснем и аз приех предложението на Софи да измием чиниите утре сутринта. Отидохме в хола, като взехме остатъка от виното със себе си. Сложих няколко цепеници в печката и запалих огъня, като използвах подпалки и хартия от коша. Справяш се все по-добре.

Скоро ярките пламъци затанцуваха зад опушеното стъкло и прогониха хладината от стаята. Двамата със Софи се настанихме на дивана. Не разговаряхме, но мълчанието не ни караше да се чувстваме неудобно. Отпих от чашата и погледах крадешком към нея. Беше качила крака на дивана, главата й бе отпусната назад и разкриваше елегантната извивка на врата й. Беше полузадрямала. Изражението й беше спокойно и отпуснато, на светлината на огъня синината почти не се забелязваше и можеше да мине за сянка. Изминалите години изобщо не й се бяха отразили. Не беше красива в общоприетия смисъл на думата, но имаше изразителни черти и мъжете сигурно още се обръщаха след нея. Щеше да изглежда добре и след още десет години. А може би дори след още двайсет.

Дишаше спокойно и равномерно като в дълбок сън, като все още държеше полупразната чаша с вино. Тя се бе изхлузила от пръстите й и се бе подпряла на гърдите й. Никак не ми се искаше да я будя, но чашата се накланяше все повече и имаше опасност да се разлее.

— Софи… — промълвих аз.

Не отговори.

— Софи.

Тя бавно се разбуди, погледна ме сънливо, след това премигна и осъзна къде се намира.

— Извинявай — каза тя и се поизправи на дивана. — Нали не съм започнала да се лигавя в съня?

— Само малко.

Тя се усмихна и шеговито замахна с ръка, като че ли искаше да ме удари.

— Негодник.

— Защо не си легнеш?

— Ама и аз съм една домакиня — въздъхна тя, но отказа да спори.

Изправи се, в следващия миг се олюля леко и се подпря с ръка на рамото ми.

— Опа…

— Спокойно — казах аз и станах, за да я подкрепя. — Добре ли си?

— Просто съм уморена. Явно се изправих прекалено бързо.

Все още се държеше за мен. Ръцете ми бяха около кръста й, бях толкова близо до нея, че усещах топлината на тялото й. И двамата стояхме неподвижни. Очите на Софи бяха големи и тъмни, когато тя се облегна на мен. На устните й се появи усмивка.

— Е… — започна тя, но в този момент нещо тежко се удари в стъклото на прозореца.

Двамата отскочихме един от друг. Спуснах се към плътните завеси и рязко ги дръпнах. Очаквах да видя срещу себе си ужасяващото лице на Монк, но прозорецът беше здрав и през него не се виждаше нищо, освен бялата пелена на мъглата.

— Какво беше това? — попита Софи и застана плътно до мен.

— Най-вероятно нищо.

Думите ми прозвучаха много глупаво, особено като се има предвид, че сърцето ми биеше до пръсване. Не е възможно Монк да ни е проследил чак дотук. Или е възможно? Всъщност изобщо не беше необходимо да ни проследява, тъй като Софи бе написала адреса си на писмата.

— Стой тук — наредих й аз.

Навън ли излизаш?

— Само ще погледна.

Алтернативата беше да се спотайвам цяла нощ вътре и да се чудя какво ли бе ударило стъклото. Ако нямаше нищо тревожно, поне щяхме да се успокоим. А ако беше Монк…

Тогава нямаше никакво значение дали ще изляза или не.

Взех тежкия ръжен, който лежеше до запалената печка, и отидох във вестибюла. Софи донесе от кухнята фенер.

— Заключи вратата след мен — наредих й аз и взех фенера.

— Дейвид, почакай…

Аз обаче отключих и излязох навън. Не се виждаше нищо друго, освен мъгла. Въздухът беше влажен, миришеше на глинеста почва и гнили листа. Беше студено и мокро. Потреперих и съжалих, че не си бях взел палтото. Включих фенера. Мъглата поглъщаше светлината му, но бе по-добре от нищо. Отправих се към прозореца на хола, като вървях плътно до стената на къщата. Беше несериозно да разчитам на ръжена в ръката ми и съжалих, че съм го взел. Какво ще правиш, ако навън наистина има някой? Ами ако този някой е Монк?

Но вече беше твърде късно. Насред мъглата пред себе си видях светло петно и реших, че това е прозорецът на хола. Ускорих крачка, исках всичко да свърши колкото е възможно по-бързо.

В този момент нещо на земята пред мен се раздвижи.

Залитнах назад, бързо вдигнах ръжена и насочих фенера право пред себе си. Отново усетих някакво движение, след което сенките се откроиха от светлината.

Лъчът на фенера пред мен освети един бухал.

Свалих ръжена, чувствайки се ужасно глупаво. Птицата беше призрачно бледа, лицето й бе почти бяло. Стоеше приведена в тревата под прозореца, крилата й бяха застанали в необичайно положение встрани. Странните черни очи се взряха в мен, после бавно премигнаха, но бухалът не направи опит да избяга.

— Това е забулена сова — чух гласа на Софи зад гърба си.

Стресна ме, не бях усетил стъпките й.

— Нали ти казах да останеш вътре и да ме изчакаш.

— Не съм ти обещавала такова нещо.

Поне бе проявила повече разум от мен и си бе облякла якето. Клекна до наранената птица.

— Добре, че прозорецът не се счупи. Горката. Сигурно се е объркала в мъглата. Какво да правим с нея?

— Вероятно е само зашеметена — отвърнах аз.

Птицата гледаше право пред себе си и или беше твърдо решена да не ни обръща никакво внимание, или беше прекалено зашеметена.

— Не бива да я местим.

— Трябва да направим нещо!

— Ако я вземем в ръце и тя започне да се бори с нас, може да се нарани още повече.

Освен това независимо дали беше ранена или не, птицата беше хищник с изключително остър клюн и нокти.

— Няма да я оставя тук — заяви Софи с тон, който вече познавах.

— Имаш ли одеяло? — въздъхнах аз.

Внимателно покрих птицата със старата хавлиена кърпа, която Софи донесе. Совата размаха леко крила, но след това се успокои. Софи предложи да я сложим в пещта, съвсем близо до вратата, която да оставим открехната, за да може животното да отлети, когато се съвземе.

— Ами керамичните ти съдове? — попитах аз.

— Застраховани са. Пък и совите виждат в тъмното.

Докато я носех към пещта, птицата ми се стори необичайно лека. Сърцето й тупкаше бързо в ръцете ми. Вътре беше влажно и спарено, миришеше на стари тухли. Стъпките ми отекваха. Оставих совата на земята и махнах кърпата. Не бяхме запалили лампата и перата й леко блестяха в тъмнината.

— Мислиш ли, че ще се оправи? — попита Софи, когато се върнахме обратно в къщата.

— Нищо повече не можем да направим за нея тази вечер. Ако на сутринта е все още там, ще извикаме ветеринар.

Заключих вратата, пуснах резето и я дръпнах, за да се уверя, че е здраво затворена.

Софи разтърка ръце и потрепери.

— Господи, замръзнах!

Стоеше съвсем близо до мен. Погледна ме. Най-естественото нещо в този момент беше да я прегърна.

— Става късно — казах аз вместо това. — Трябва да си лягаме. Качвай се горе, а аз ще пооправя тук.

Тя примигна, след това кимна.

— Добре. Лека нощ.

Изчаках да се качи горе, след това обиколих стаите и ядосано загасих лампите. Казах си, че съм постъпил правилно. Софи беше уплашена и уязвима, а ситуацията и без това беше достатъчно сложна.

Не бях сигурен дали съм ядосан заради това, което за малко да се случи, или заради това, че не допуснах да се случи.

Лежах буден в тясното легло, заслушан в тишина на къщата, и си мислех за Софи. Най-накрая заспах, но съвсем скоро бях разбуден от някакъв шум отвън — вика на някой хищник или на жертвата му. Крясъкът не се повтори, а сънят накрая ме надви.