Саймън Бекет
Гробовни тайни (6)

5

След драматичното пристигане на двойника пристигането на истинския убиец беше почти разочароващо. Нямаше светкавици на фотоапарати, нито кортеж от мотоциклетисти, нито хеликоптер. Дойде един микробус без всякакви обозначения, придружен от две полицейски коли. Сякаш настъпи някакво затишие, когато те се отправиха към мястото, където ги очакваха Тери, Роупър и група цивилни полицаи. До тях стоеше и един водач на куче, който едва удържаше на къса каишка немската овчарка. Микробусът и останалите коли спряха доста далече от другите превозни средства. Изгасиха моторите и в настъпилата тишина звукът от отварянето на вратите отекна във влажния въздух. За разлика от полицаите, придружаващи двойника на Монк, нито един от тези не беше въоръжен, тъй като не съществуваше реална опасност затворникът да избяга. Но всички те бяха високи, едри мъже, които веднага поставиха ръце върху палките, закачени на коланите им, и заобиколиха задната врата на микробуса.

— Колко мелодраматично — изкоментира Софи.

Не отвърнах нищо. В задната част на микробуса се забеляза някакво движение. На светлината се появи нещо светло и кръгло, което се оказа плешивата глава на затворника. Приведена фигура изпълни отвора на вратата и скочи направо на земята, без да използва стъпалото. След това се изправи и тогава за първи път видях Джером Монк.

Въпреки че се намирах на около двайсет метра от него, не можех да сбъркам огромната му тромава фигура. Ръцете му бяха стегнати в белезници пред него и с изненада видях, че краката му са вързани с верига. Това като че ли изобщо не го безпокоеше, приведените рамене изглеждаха достатъчно силни, за да скъсат веригата на белезниците без особено усилие. Горната част на тялото му беше огромна и въпреки това главата му изглеждаше несъразмерно голяма.

— Отвратително животно, нали?

Бях толкова погълнат от ставащото, че не забелязах кога Уейнрайт се е приближил към нас. Съдебномедицинският археолог бе облечен в доста износен, но скъп екип, около врата си бе преметнал ярък шал. Не направи никакво усилие да снижи гласа си и думите му прозвучаха съвсем ясно в настъпилата тишина. Сега вече я втасахме, помислих си аз, като видях как Монк извърна огромната си глава към нас.

Снимките, които бях виждал, не даваха достатъчно добра представа за това, как изглежда. Вдлъбнатината на челото му изглеждаше много по-ужасна, като че ли някой го бе ударил с чук и той по чудо бе оцелял. По лицето му се виждаха следи от множество наранявания, а жълтеникавата коричка върху една от бузите му показваше, че някои от тях са съвсем скорошни. Устните му бяха извити в постоянна полуусмивка, която сякаш показваше, че той много добре съзнава отвращението, което предизвиква в останалите, но не му пука.

Но най-ужасяващо от всичко бяха очите му. Черни и вторачени, те приличаха на безизразните очи на кукла. Потреперих, когато погледът му се спря върху мен, но не бях удостоен с продължително внимание. Безжизненият поглед се отмести към Софи, задържа се за миг, после се насочи към Уейнрайт.

— Какво си ме зяпнал?

Акцентът беше местен, но гласът му силно ме изненада — дрезгав и неочаквано мек. Уейнрайт трябваше да си замълчи, но той не беше свикнал да му говорят по този начин, още повече в присъствието на толкова много хора. Той изсумтя презрително.

— Господи, това нещо можело да говори!

Веригата на Монк издрънча, когато той тромаво направи крачка напред, мократа трева прошумоля в краката му. Повече не успя да пристъпи, защото двама от пазачите го сграбчиха за ръцете. Бяха едри мъже, но до затворника приличаха на джуджета. Видях как мускулите им се изпънаха от усилието да го задържат.

— Хайде, Джером, дръж се прилично — каза единият от тях, по-възрастният, с посивяла коса и набраздено лице.

Убиецът продължи да гледа втренчено Уейнрайт, докато закопчаните му с белезници ръце се полюшваха пред него.

Раменете и горната част на ръцете му бяха огромни, като че ли в якето му бяха пъхнати топки за боулинг. Черните му очи продължаваха да наблюдават Уейнрайт, без да премигват.

— Как ти е името?

Отначало Тери изглеждаше малко стреснат от конфронтацията, но сега пристъпи напред.

— Не е твоя работа как се казва.

— Няма проблем. Щом иска да знае с кого си има работа, с най-голямо удоволствие ще му съобщя.

Уейнрайт се изправи в целия си ръст и впери поглед в затворника — приличаше на застаряващ огромен дог, изправен срещу ротвайлер.

— Аз съм професор Ленард Уейнрайт. Отговарям за изкопаването на труповете на младите жени, които си убил. Искрено те съветвам, ако имаш малко разум в главата, да ни сътрудничиш.

— Господи! — прошепна до мен Софи.

Монк сви устни.

— Професор — каза той подигравателно, сякаш за първи път чуваше думата.

Без всякакво предупреждение погледът му се премести върху мен.

— Кой е този?

Изглежда, Тери не знаеше какво да направи, затова са обадих:

— Аз съм Дейвид Хънтър.

— Хънтър^[1] — повтори Монк. — Трябва да се потрудиш, за да си заслужиш името.

— И ти твоето^[2] — отговорих аз, без да се замисля.

Черните очи се впиха в мен, после се чу слаб хъхрещ звук и разбрах, че Монк се смееше.

— Я, какъв си умник.

Едва тогава се обърна и впери поглед в Софи. Останах с впечатлението, че през цялото време вниманието му е било насочено към нея, но Тери не му даде възможност да я попита коя е.

— Хайде, вече се запозна с всички — каза той и направи знак на охраната да го отведе. — Да не губим повече време.

— Чу ли какво ти се казва, смехурко.

Другият пазач от затвора, едър набит мъж с брада, се опита да дръпне Монк встрани. Със същия успех можеше да пробва да помръдне статуя. Затворникът изви глава и сведе безумния си поглед към него.

— Не смей да ме дърпаш, ей!

Атмосферата и без това беше напрегната, но в този момент направо прехвърчаха искри. Виждах как гръдният кош на Монк се надига и той диша все по-ускорено. В ъгъла на устата му се появи слюнка. Полицейското куче го следеше внимателно, готово да му се нахвърли всеки момент. Точно тогава един висок мъж, облечен в кафяво палто, си проби път сред полицаите.

— Аз съм Клайд Добс — представи се той — и съм адвокат на господин Монк. Клиентът ми доброволно се съгласи да сътрудничи при издирването, затова смятам, че не е необходимо да се нахвърляте върху него.

Гласът му беше тънък и носов и звучеше едновременно отегчено и ласкателно. Не го бях забелязал до този момент. Изглеждаше петдесет и няколко годишен и тънката му сивкава коса беше заметната на една страна върху плешивото му розово теме. Куфарчето за документи, което носеше, изглеждаше направо нелепо насред тази обстановка.

— Никой не се нахвърля върху него — сряза го Тери и хвърли многозначителен поглед към пазача с брадата.

Той с нежелание пусна ръката на Монк.

— Благодаря — каза адвокатът. — Моля, продължете.

Видях как Тери стисна зъби и мускулите му се напрегнаха.

— Доведете го тук — кимна той на охраната.

— Майната ти! — изкрещя Монк и рязко извърна глава.

Пазачите се опитаха да го удържат. Погледът му беше налудничав, черните му очи приличаха на стъкло. Стоях като вцепенен, не можех да повярвам, че всичко се обърка толкова бързо. Очаквах Тери да направи нещо, да вземе нещата в свои ръце, но той стоеше като замръзнал. Стори ми се, че това продължи безкрайно дълго, напрежението ставаше все по-голямо и очаквах всеки момент да се случи нещо ужасно.

Изведнъж Софи излезе напред.

— Здравей, аз съм Софи Келър — каза тя непринудено. — Тук съм, за да ти помогна да откриеш гробовете.

От страна на Монк не последва никакъв отговор, после черните му очи се отместиха от Тери към нея. Те примигнаха, а устата му се раздвижи, сякаш успя да си спомни как да се изговарят думите.

— Нямам нужда от помощ.

— Чудесно, тогава на всички ще ни бъде по-лесно. Във всеки случай аз ще съм на разположение. Става ли? — попита Софи с усмивка, която не беше нито нервна, нито предизвикателна, а обикновена, нормална.

— И вероятно ще е по-добре да ти махнат веригите от краката — продължи тя. — Няма да стигнеш много далече с тях.

Все още усмихвайки се, тя се обърна към Тери, сякаш коментарът й бе насочен към него. Забелязах, че останалите полицаи се спогледаха. Лицето на Тери почервеня, но той кимна на пазачите.

— Освободете краката му, но оставете белезниците.

Каза го рязко и безцеремонно, но всички присъстващи бяха усетили, че за малко щеше да изпусне ситуацията от контрол. Роупър нервно наблюдаваше Тери, който се опитваше да си възвърне авторитета. Останалите полицаи си размениха многозначителни погледи. Не се знаеше какво можеше да стане, ако Софи не се беше намесила. Тя не само бе премахнала напрежението, но бе успяла да установи някаква връзка с Монк.

След избухването си, сега затворникът изглеждаше унил и потиснат. Докато го отвеждаха надолу по пътя, огромната му глава се изви и той впери поглед в Софи.

— Изглежда, госпожица Келър си намери нов домашен любимец — обади се Уейнрайт, когато последвахме полицаите.

Дъхът ни се виждаше в студената сутрин.

— Добре се справи.

Не само Тери се посрами пред всички, помислих си аз.

— Така ли мислиш? — попита Уейнрайт, докато гледаше недружелюбно останалите пред нас. — Да се надяваме, че онова нещо няма да я ухапе.

Тресавището сякаш правеше всичко по силите си, за да ни затрудни. Почти едновременно температурата падна и дъждът отново заваля. Той превиваше стъблата на тревата и пирена, лееше се монотонно като из ведро и смразяваше както телата, така и духа ни.

Джером Монк, изглежда, не забелязваше нищо. Стоеше прав до празния гроб на Тина Уилямс, дъждът се стичаше по голото му теме и падаше върху лицето му, чийто черти биха направили чест на всяко чудовище от водоливник на средновековна катедрала. Явно изобщо не го беше грижа, че вали.

Което не можеше да се каже за нас, останалите.

— Това е безнадеждна работа! — каза рязко Уейнрайт и избърса водата от лицето си.

Археологът беше облякъл дебел предпазен гащеризон, който го правеше още по-огромен. Навлечен върху дрехите му и изцапан с черна кал, той изглеждаше точно толкаво опънат, колкото нервите на професора.

За първи път изпитах съчувствие към него. Моят гащеризон жулеше китките и врата ми и ме караше да се потя, въпреки студеното време. Водата се стичаше на сребърни капки от върха на качулката ми и от време на време усещах как под дрехите ми се промъкваше студена струйка. Полицейската лента все още ограждаше района, но палатката беше махната и празният гроб се пълнеше с кална вода. Откакто бях тук за последен път, лошото време и многото хора, които бяха отъпкали почвата, я бяха превърнали в опасно заблатено място. Полицаите започнаха да ругаят, докато се придвижвахме през това блато, а в един момент Уейнрайт се подхлъзна и за малко да падне.

— Няма нищо, добре съм — сопна се той, когато протегнах ръка, за да го хвана.

Дори Монк трудно пазеше равновесие, защото ръцете му бяха закопчани с белезници.

Освен адвоката всички останали цивилни лица — Уейнрайт, Софи и аз — стояхме малко встрани от групата, която заобикаляше затворника, за да покажем, че зачитаме инструкциите да не се доближаваме до него. Към нас се присъединиха куче, специално обучено да открива трупове, и водачът му. Кучето можеше да подуши и най-слабата миризма на газовете, които се отделяха от трупа при разлагането, но първо трябваше да открием гроба. А Монк изглежда никак не бързаше да направи това.

Обграден от пазачите, той стоеше загледан в плитката яма, където бе лежала Тина Уилямс. Устните му бяха извити в обичайната насмешлива усмивка, като че ли се смееше на нещо, което само той разбираше. Осъзнах, че това беше нормалното изражение на устата му, и то нямаше никаква връзка с мислите, които минаваха зад приличните на копчета очи — така, както усмивката на акулата не изразява нищо.

— Това навява ли ти някакви спомени, а, Монк? — попита го Тери.

Отговор не последва. Съдейки по поведението на Монк, човек би казал, че той е издялан от същия гранит като този на Черната скала.

Пазачът с брадата го подбутна.

— Чуваш ли какво те питат, смехурко?

— Дръж си шибаните ръце далече от мен — изръмжа Монк, без да извърне поглед.

Адвокатът въздъхна многозначително и пазачът се отдръпна.

— Сигурен съм, че не трябва отново да ви напомням, че клиентът ми присъства тук доброволно. Ако бъде подложен, на каквото и да е насилие, веднага ще прекратим издирването.

— Никой не го подлага на насилие.

Тери бе привел рамене, но не за да се пази от дъжда, а от напрежението, което се излъчваше от него като статично електричество.

— Вашият „клиент“ сам поиска да дойде тук, затова имам право да попитам за причината.

Тънката косица на Добс се вееше на вятъра и той приличаше на разярено пиленце. Кой знае защо адвокатът носеше куфарче за документи, което изглеждаше не на място до гумените му ботуши и дъждобрана. Попитах се дали в него има нещо важно или го носи просто по навик.

— В условията, при които е пуснат клиентът ми, изрично се посочва, че той е тук, за да помогне за откриването на гробовете на Зоуи и Линдзи Бенет и нищо повече. Ако искате да му зададете някакви други въпроси, ще трябва да бъде върнат обратно в затвора, където ще можете да проведете официален разпит при подходящи условия.

— И какво, трябва да приемем, че това тук няма нищо общо с него?

Адвокатът свали мокрите си от дъжда очила и ги избърса с носната си кърпа.

— Можете да приемете каквото пожелаете, инспекторе. Както вече обясних, фактът, че той се съгласи да сътрудничи, съвсем не предполага, че знае нещо за…

— Добре, разбрах — Тери не се опита да прикрие отвращението си. — Времето ти изтича, Монк. Край на разходката. Сега ни кажи къде са другите гробове или те връщаме обратно в килията.

Монк отклони поглед от ямата и се загледа в далечината. Белезниците издрънчаха, когато вдигна ръце и потърка челото си.

— Ето там.

Всички насочиха поглед към мястото — беше встрани от пътя и пътеката. Тук-там се виждаха няколко скални образувания и храсталаци, които приличаха на острови сред еднообразното море от трева и пирен.

— Къде по-точно? — попита Тери.

— Казах ти. Ей там.

— Значи гробовете не са до мястото, където си заровил Тина Уилямс?

— Никога не съм казвал, че са.

— Тогава защо, по дяволите, ни доведе тук?

По погледа на черните очи на Монк беше невъзможно да се разбере какво мисли.

— Исках да го видя.

Тери отново стисна зъби. Никога не го бях виждал толкова напрегнат, но сега не можеше да си позволи да си изпусне нервите. Искаше ми се Лукас да е тук. Присъствието на по-възрастния мъж действаше успокоително, а и беше съвсем ясно, че Тери не може да се справи. Но в момента полицейският консултант докладваше на Симс, а следващият по старшинство беше Роупър, който не проявяваше никакво желание да се намеси. Детективът се задоволяваше с това да стои на заден план и да наблюдава внимателно, без да изпуска нито една подробност.

— Колко далече са гробовете? — попита Тери, като от тона му беше съвсем ясно, че едва се сдържа да не избухне. — На петдесет метра? На сто? На половин миля?

— Ще знам, когато стигна там.

— Спомняш ли си някакви особености, по които да се ориентираш? — намеси се неочаквано Софи.

По лицето на Тери се изписа раздразнение, но не я прекъсна.

— Например някоя голяма скала — продължи тя, — храсталак или нещо подобно?

Монк впери поглед в нея.

— Нищо не помня — отвърна Монк с вперен в нея поглед.

Уейнрайт изсумтя презрително.

— Човек надали би забравил подобно нещо.

Плътният глас на археолога отекна във влажния въздух. Монк извърна глава към него.

— Какво си спомняш, Джером? Може би, ако се опиташ да… — започна Софи.

— Хайде, да приключваме вече — прекъсна я бързо Тери. — Просто ни покажи къде са гробовете — подкани го Тери.

Софи беше направо бясна, но хората се раздвижиха и огромната фигура на Монк беше заобиколена от множество мъже в униформи.

— Това е нелепо — измърмори недоволно Уейнрайт, когато тръгнахме бавно след тях, а ботушите ни жвакаха в блатистата почва. — Според мен това същество няма никакво намерение да ни покаже каквото и да било. Просто ни прави на глупаци.

— Може би ще е по-добре, ако престанеш да се заяждаш с него — обади се Софи, все още ядосана.

— Не можеш да си позволиш да покажеш слабост пред такова създание. Трябва ясно да му покажеш кой командва.

— Така ли? — престорено наивно попита Софи. — Я, да се разберем. Ти не ме учи как да си върша работата, а аз няма да те уча как да копаеш дупки.

Археологът я изгледа гневно.

— Непременно ще предам думите ти на главен инспектор Симс — заяви той и забърза пред нас.

— Простак — измърмори Софи под носа си, но все пак достатъчно високо, за да може Уейнрайт да я чуе.

След това се обърна към мен:

— Какво?

— Нищо не съм казал.

— Не се и налага — усмихна се тя кисело.

Свих рамене.

— Ако искаш да се изпокараш с целия екип, твоя работа.

— Извинявай, чувствам се толкова разочарована. Какъв смисъл има да съм тук, щом никой не ме оставя да си свърша работата? А що се отнася до Тери Конърс… — тя въздъхна и поклати глава. — Мисля, че не подхождат правилно. Не трябва да позволяваме на Монк да ни води за носа, а да го притиснем да ни даде някаква информация къде се намират гробовете. Как ще успее да ги намери, ако не си спомня никакви ориентири?

— Значи, според теб лъже?

— Трудно е да се каже. В един момент изглежда много несигурен, в следващия като че ли знае какво прави. Сега уж знае къде отива, но това е ужасно далече от пътя и никой не би могъл да пренесе труп чак дотам. — Тя се намръщи и впери поглед в Монк, чиято глава се виждаше сред тъмните униформи пред пас. — Ще се поразходя наоколо. Ще ви настигна след малко.

Тя тръгна по пътеката, която водеше към Черната скала. Напълно споделях съмненията й, но нищо не можех да направя. Колкото по-навътре навлизахме в тресавището, толкова по-трудно ставаше придвижването. Подгизналият от дъжда торф залепваше по ботушите ни, а пиренът и дългата блатиста трева се оплитаха около краката ни. Монк се придвижваше още по-трудно дори и от нас, с което развенча мита, че в тресавището се чувства като у дома си. На няколко пъти се препъна, след което се озъби на пазачите, които се опитаха да го задържат на крака.

Забелязах, че Роупър бе изостанал и сега говореше по радиостанцията си. Говореше тихо, но когато се приближих, вятърът довя до мен някои откъслечни думи:

— … не е уверен, сър… да… да… Разбира се, ще ви държа в течение.

Когато ме видя, че приближавам, приключи с разговора. Обръщението „сър“ не обещаваше нищо добро и не беше нужно да си гений, за да се досетиш, че докладва на Симс. Попитах се дали Тери знае за това.

— Харесва ли ви разходката, доктор Хънтър? — усмихна се детективът, като се присъедини към мен. — Май ще се превърне в маратон, а?

Имаше нещо в този човек, което ме дразнеше. Нямаше никаква вина, че зъбите му бяха като на плъх, но се усмихваше прекалено често и прекалено ласкателно, а това не ми вдъхваше никакво доверие.

— Чистият въздух ми се отразява добре.

Той поклати глава и се засмя като че ли бях казал кой знае каква шега.

— На мен чистият въздух ми идва малко в повече, но няма какво да се прави. А какво мислите за Монк? Бива си го, нали? Физиономията му е като излязла от рисунка на Пикасо.

И ти самият не си шедьовър.

— Откъде са раните по лицето му? Да не е участвал в сбиване?

— Не точно — усмивката на Роупър стана още по-широка, но хитрите му очи останаха вперени в гърба на Монк. — Снощи побеснял и се спречкал с друг затворник, затова е трябвало да го „възпрат“. За малко да отменим всичко. Явно това е представата му за забавление — избухва, след като загасят лампите. Затова пазачите го наричат „смехурко“. Изглежда на него му е смешно, въпреки че на другите не им е до смях. О-па, какво става там?

Пред нас беше настъпила някаква суматоха. Водачът държеше за каишката немската овчарка, която се дърпаше и лаеше по посока на групата около Монк. В началото не можах да видя какво става, но след това двама от полицаите около Монк се дръпнаха встрани.

Монк беше паднал на земята, лежеше в калната трева и се опитваше да се изправи. Полицаите и пазачите се въртяха около него и не знаеха какво да предприемат, дали да го изправят на крака или да го оставят.

— … разкарайте се от тук! — ругаеше той, докато тромаво се опитваше да се изправи, но вързаните ръце му пречеха.

В това време адвокатът му нападна Тери:

— … пострада, вие ще носите цялата отговорност! Това е абсолютно недопустимо!

— Изобщо не е пострадал — отвърна мрачно Тери, но някак отбранително.

— Надявам се да е така, защото в противен случай вие ще отговаряте. Няма абсолютно никаква причина клиентът ми да бъде с белезници, докато сме тук! Няма риск да избяга, а да се движи така по този терен е направо опасно.

— Няма да му свалим белезниците.

— Тогава ни върнете обратно в микробуса, защото няма какво повече да правим тук.

— О, за бога!

— Няма да позволя клиентът ми да пострада поради полицейски произвол! Или му свалете белезниците, или няма да сътрудничи в издирването!

Монк все още лежеше на земята, вперил яден поглед в заобикалящите го. От устата му излизаше пара.

— Искаш ли да пробваш да ходиш вързан така? — заяви той и вдигна окованите си в белезници ръце.

Тери направи крачка към него и за миг реших, че ще го ритне в лицето. Спря, но цялото му тяло излъчваше напрежение.

— Да се обадя ли на главния инспектор? — попита Роупър.

Ако не го бях чул преди това да докладва на Симс, щях да помисля, че се опитва да помогне. Предложението му накара Тери да вземе решение.

— Не — сви устни той и кимна на един от полицаите. — Свали му белезниците.

Полицаят пристъпи напред и изпълни заповедта. Докато се изправяше на крака, изражението на Монк изобщо не се промени. Дрехите му бяха подгизнали и изцапани с кал. Той раздвижи китките си и разтвори огромните си като менгеме ръце.

— Сега доволен ли си? — обърна се Тери към Добс.

Не изчака да получи отговор и се приближи към Монк. Бяха почти еднакви на ръст, но въпреки това затворникът изглеждаше два пъти по-едър от Тери.

— Искаш ли да ме зарадваш? Пробвай нещо. Моля те.

Монк не отговори. Устните му все още бяха изкривени в полуусмивка, но черните му очи бяха абсолютно безжизнени.

— Не мисля, че… — започна Добс.

— Млъкни — прекъсна го Тери, без да откъсва поглед от Монк. — Колко още има?

Затворникът извърна глава и се загледа в тресавището, но точно в този момент някъде далеч се чу вик.

— Насам! Елате насам!

Всички се обърнаха. Софи беше застанала на едно малко възвишение и размахваше ръце над главата си. Дори през мъглата и ситния дъжд се виждаше колко е развълнувана.

— Открих нещо!