Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Дейвид Хънтър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Calling of the Grave, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
hrUssI (2017)
Корекция
maskara (2018)

Издание:

Автор: Саймън Бекет

Заглавие: Гробовни тайни

Преводач: Яна Маркова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Софтпрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Главен редактор: Димитър Риков

Редактор: Росица Златанова

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-042-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6856

История

  1. — Добавяне

14

На връщане към Екситър почти не забелязвах морския пейзаж. Бях обещал на Софи да я посетя отново в болницата и се надявах, че това ще ме разсее и ще спра да мисля за посещението си у Уейнрайт, което се оказа истинска катастрофа. Беше голям шок да видя археолога в това плачевно състояние. Изглежда ме позна и макар че нямах никакво намерение да го разстройвам, появата ми в дома му го извади от релси. Преди много години бях положил Хипократовата клетва, в която бях обещал да не причинявам вреда. Днес не успях да удържа на обещанието си.

Да намеря място за паркиране близо до болницата ми отне почти толкова време, колкото цялото пътуване от Торбей. Когато стигнах до стаята на Софи, видях, че около леглото й е поставен параван. Забавих крачка, реших, че сигурно лекарят е при нея, но в следващия момент чух сърдити приглушени гласове.

— Здравейте — обадих се аз предпазливо.

Гласовете замлъкнаха. След малко някой дръпна паравана.

Младата жена, която стоеше пред мен, бе един вид версия на Софи. Косата и очите й имаха същия цвят, формата на лицето й бе като нейната. Несъмнено между двете имаше родствена връзка, но чертите на тази жена бяха едновременно по-остри и по-заоблени от тези на Софи. В момента тя ме гледаше с предвзета досада.

— Кажете!

— Дошъл съм да видя Софи — започнах аз. — Казвам се…

— Дейвид! — извика Софи. — Всичко е наред, Мария!

Жената сви устни, но се отдръпна встрани и ми направи място да мина. Софи седеше на леглото, до нея имаше отворена кожена чанта. Беше облечена с джинси и пуловер, които й стояха малко странно, макар че не можех да определя точно защо. Все още изглеждаше уморена и синината на лявата й буза беше още по-ужасна. Въпреки това очевидно бе много по-добре в сравнение с последния път, когато я видях.

Усмихна ми се с облекчение.

— Благодаря, че дойде, Дейвид. Това е сестра ми Мария.

Сега, когато стояха една до друга, забелязах, че различията между тях са повече, отколкото приликите. Сестрата на Софи изглеждаше по-възрастна. На шестнайсет сигурно е била изключително красива, но този вид красота — с леко заоблени форми — се губеше с възрастта. Гените, предопределили костната структура и издължените фини крайници на Софи, очевидно не се бяха проявили при по-голямата сестра, а по лицето й вече се забелязваха бръчки, които говореха за разочарование и раздразнителност. Сякаш за да компенсира това, тя беше облечена скъпо и елегантно, а добре поддържания й маникюр беше остър като бръснач.

Зачудих се дали да й подам ръка, но реших, че е по-добре да не го правя. Напрежението между двете жени беше толкова силно, че всеки, който застанеше между тях, можеше да си изпати.

— Дейвид е мой стар приятел — обясни Софи след известно неловко мълчание.

— Добре. Надявам се, че ще успее да ти вкара малко разум в главата.

Софи изглеждаше смутена.

— Не говори така, Мария.

— А какво да правя? Не си достатъчно здрава, за да напуснеш болницата, да не говорим, че не можеш да живееш сама в онази къща!

Софи въздъхна дълбоко.

— Добре съм. И „онази къща“ е моят дом.

— Където някой вече нахлу и те нападна. И въпреки това искаш да се върнеш обратно там?! Просто не щеш да си признаеш, че направи грешка, като реши да живееш сама на такова отдалечено място! Обзалагам се, че дори не си си помислила как ще се прибереш, права ли съм?

— Дейвид ще ме закара — изтърси най-неочаквано Софи.

Мария се обърна към мен.

— Така ли? А ще останете ли при нея?

Успях да прикрия изненадата си. Софи ме гледаше зад гърба на сестра си, в очите й се четеше мълчалива молба.

— За известно време.

— Дейвид е лекар — нагоди истината Софи. — Нали ти казах, че всичко ще е наред.

— Можеше да ми го кажеш и по-рано — въздъхна Мария и като че ли раздразнението й отмина. — Виждам, че си губя времето. Надявам се, че вие ще се справите с нея по-добре от мен.

Прецених, че най-добре ще е да си замълча, затова само се усмихнах. В този момент Мария протегна ръка към мен.

— Както и да е, радвам се да се запознаем. Съжалявам, че се държах малко командаджийски. Просто се безпокоя за Софи.

— Няма нищо. По-големите сестри са за това.

Усмивката изчезна от лицето й.

— Знаеш къде можеш да ме намериш, ако ти потрябвам — обърна се тя рязко към Софи.

Токчетата й почукваха по коридора, докато се отдалечаваше.

Обърнах се към Софи, крайно озадачен.

— Нещо лошо ли казах?

Софи закри очите си с ръка.

— Мария е с две години по-млада от мен.

Днес всичко вървеше наопаки.

— О, боже! Трябва да й се извиня.

— Не се безпокой — разсмя се Софи. — Тя винаги се държи, като че ли е по-голямата. Част от проблема е, че го прави открай време.

— А каква е другата част?

— Другата част от проблема трябва да съм аз — каза Софи и усмивката й изчезна. — Според нея аз съм импулсивна и безотговорна. Което всъщност трудно може да се оспори. Просто двете сме много различни. Тя има две прекрасни деца и детегледачка, обича да дава официални вечери. А аз съвсем не си падам по тези неща. Дори не харесваме едни и същи дрехи.

Софи погледна пуловера и джинсите, с които беше облечена. Сега разбрах, защо ми се бяха сторили леко странни — бяха на сестра й.

— Значи искаш да те изпишат от болницата, така ли? — попитах аз.

— Лекарят иска да остана още двадесет и четири часа, но резултатите от изследванията ми са добри и не ми е зле. Малко ми се вие свят и все още не мога да си спомня какво точно се случи, но това е всичко. Искам да се прибера вкъщи.

— Претърпяла си тежка травма на главата. Още двайсет и четири часа…

— Отивам си вкъщи — заяви тя категорично. — Това е само сътресение на мозъка. Обещавам, че ще си почивам и няма да се напрягам.

Замълчах си. Не беше моя работа да споря с нея; щом сестра й и лекарите не бяха успели да я разубедят, надали аз щях.

— Извинявай, че ти се сопнах така — каза Софи с видимо неудобство. — И благодаря, че ме покри пред Мария. Не трябваше да те поставям в неловко положение, но тя искаше да отида и да остана у тях. А, повярвай ми, това въобще не е добра идея.

Представях си.

— А как ще се прибереш вкъщи?

— Ще взема влака — отвърна тя безгрижно. — Не се безпокой, казах, че ще останеш при мен само заради Мария. Не очаквам да ме закараш.

— Ще го направя с удоволствие.

— Не, в никакъв случай.

— Нямам избор — засмях се аз. — Нали обещах на кака ти.

През по-голямата част от пътуването Софи спеше. Въпреки куража, който демонстрираше, тя още не се бе оправила и очите й се затвориха, преди да напуснем района на болницата. Главата й се полюшваше на облегалката, но дишането й беше дълбоко и равномерно, спеше. Карах внимателно, за да не я събудя. Исках да й задам много въпроси, но те можеха да почакат.

Колкото и да е странно, чувствах се много спокоен, докато карах към Дартмур, с жена, която не бях виждал от десет години, и която спеше на седалката до мен. Знаех, че това състояние е временно и че скоро отново щях да се потопя в проблемите на реалния живот. Нещо очевидно тревожеше Софи, а и нападателят й все още беше на свобода.

Но тези проблеми можеха да почакат. Чувствах някакво странно задоволство вътре в жужащия пашкул на колата, с равномерното дишане на Софи на съседната седалка и прелитащия пейзаж край мен.

Когато спрях пред къщата й, вече беше късен следобед. Загасих мотора и тя се събуди.

— Къде сме? — попита тя, като се изправи на седалката и разтърка очи.

— Вкъщи.

— Господи, не ми казвай, че съм спала през цялото време.

— Сега това е най-доброто за теб. Как се чувстваш?

Тя се замисли за момент, после премигна, за да прогони остатъците от съня.

— По-добре.

Наистина изглеждаше по-добре. Цветът на лицето й беше нормален, като изключим ужасната синина. Слязохме от колата. След бетона и асфалта на града студеният есенен въздух тук бе свеж и сладък. Слънцето беше ниско над хоризонта и дългите сенки в градината приличаха на размазани петна. Малката овощна градина, която преди ми се бе сторила толкова зловеща, изглеждаше значително по-добре на дневна светлина, макар че кривите стари дървета бяха голи и приличаха на мъртви.

Зад тях, висок почти колкото къщата, стоеше обърнатият конус на пещта. Сега се виждаше още по-ясно колко е порутена; някои от тухлите се крепяха само от ръждясалото скеле. Встрани, обрасла в трева и бурени, имаше купчина неизползвани метални подпори. Какъвто и ремонт да е бил извършван тук, очевидно е бил преустановен преди години.

— Това е моята радост и гордост — заяви Софи, докато отварях портата към градината. — Тази пещ за производство на бутилки е от времето на кралица Виктория. Днес са останали само няколко.

— Работи ли?

— Може да се каже. Ела, ще ти покажа.

— Няма нужда — възразих аз, защото не исках да се изморява.

Но тя вече бе тръгнала по пътеката към пещта.

— Цялата ми продукция е вътре. Искам да се уверя, че всичко е наред.

Дървената паянтова врата изскърца, когато тя я бутна и я отвори.

— Не я ли заключваш? — попитах аз.

Тя се усмихна.

— Тук не си в града. Освен това не мисля, че би представлявала някакъв интерес за крадците. Няма голям черен пазар за ръчно изработени глинени съдове. За съжаление.

Последвах я вътре. Там бе влажно и миришеше на стара мазилка. Светлината влизаше през малките прозорци, разположени по кръглите стени. Старата пещ се намираше в средата на постройката, огромният тухлен комин излизаше през куполообразния покрив. Той бе подпрян със скеле и на места се държеше от ръждясали подпори и дървени греди.

— Безопасно ли е тук? — попитах аз и погледнах към провисналите тухлени стени.

— Безопасно е. Беше в същото състояние, когато я купих. Тази пещ е паметник на културата, не мога да я съборя, дори и да искам. Не че бих го направила. Планът ми е да възстановя оригиналната пещ и тя да заработи отново, но първо трябва да събера достатъчно пари. А това няма да е скоро.

Встрани стоеше по-малка, съвременна електрическа пещ и едно грънчарско колело, цялото изцапано с глина. Около него имаше работен тезгях и полици, по които безразборно бяха оставени най-различни глинени съдове. Някои бяха гледжосани, други просто от изпечена глина. Въпреки че не бях познавач, ми се сториха удивителни, органичните им форми бяха едновременно артистични и функционални. Взех внимателно една голяма кана, чиято извивка изглеждаше толкова естествена, сякаш природата я беше създала така. Усещах с ръцете си, че е добре балансирана, линиите й бяха гладки и чувствени.

— Нямах представа, че можеш да правиш такива неща — казах аз, силно впечатлен.

— О, аз имам много скрити таланти — отвърна тя и разсеяно прокара ръка по голяма топка от изсушена глина на масата, където бяха разхвърляни недовършени и счупени съдове. После се усмихна стеснително.

— Както виждаш, подредеността не е един от тях. Както и да е, надявам се, че можеш да пазиш тайна.

Остави ме да се чудя какво точно иска да каже и се приближи до една от извитите стени на пещта. Измъкна една тухла, бръкна в дупката и извади нещо от там.

— Резервният ключ — заяви тя и го вдигна, за да ми го покаже. — Никога не знаеш кога ще ти потрябва.

До този момент не бях помислил за състоянието на къщата, но ключът ме подсети. По дяволите!

— Чакай, Софи.

Спуснах се след нея, но тя беше вече излязла навън и бе видяла всичко със собствените си очи. Спря на пътеката като поразена от гръм.

— О, боже!

Когато пристигнахме, входната врата бе в сянката на залязващото слънце и щетите по нея не се виждаха, а и вниманието ни беше насочено към пещта. Сега бяхме достатъчно близо, за да видим разбитата врата, увисналата на пантите си.

Идиот! Трябваше да се сетиш!

Полицаите бяха направили вял опит да залостят вратата, но вестибюлът бе мокър от дъжда, който вятърът бе довеял вътре, а по килимите и лъснатото дюшеме се виждаха кални стъпки. Миришеше отвратително, все едно някоя лисица или друго животно се бе настанило вътре.

Софи гледаше с невярващи очи отворените шкафове и чекмеджета и разпиляното им съдържание.

— Не е толкова зле, колкото изглежда — казах аз плахо, докато се проклинах, че не съм го предвидил. Трябваше да дойда тук, вместо да си губя времето при Уейнрайт. — Мислех, че полицаите са ти казали.

Тя не отговори, по бузите й безмълвно се стичаха сълзи.

— Софи, наистина съжалявам.

— Ти нямаш никаква вина — каза тя и гневно изтри очите си. — Благодаря, че ме докара, но сега по-добре си върви.

— Позволи ми поне…

— Не! Всичко е наред. Наистина. Искам само да остана сама. Моля те.

Видях, че я държеше единствено силата на волята. Никак не ми се искаше да я оставя в това състояние, но не я познавах достатъчно добре и не знаех какво друго да направя.

— Ще ти се обадя утре. Ако се нуждаеш от нещо…

— Знам. Благодаря.

Тръгнах обратно към колата, влачейки крака през мъртвите листа, покрили пътеката. Чувствах се безпомощен. Чух как зад гърба ми вратата изскърца, когато тя се опита със сила да я затвори. Спрях до портата и подпрях ръка на обруленото от вятъра дърво. Хоризонтът вече потъмняваше, първите звезди се бяха появили на студеното тъмносиньо небе. Очертанията на изораните ниви и горите започваха да се губят в сенките. Не се чуваше нищо, освен полюшването и скърцането на голите клони. Нито една птичка или животно не прекъсваше самотата. Беше мрачно и пусто.

Обърнах се и се отправих към къщата.

Вратата беше затворена, но не прилепваше плътно, защото пантите бяха изкривени. Бутнах я и я отворих. Софи седеше на пода във вестибюла. Беше прегърнала коленете си, привела глава и безмълвно ридаеше.

Седнах мълчаливо до нея. Тя зарови лице в гърдите ми.

— О, мили Боже, толкова ме е страх! Т-толкова ме е страх!

— Шшшт, всичко е наред — опитах се да я успокоя аз.

Надявах се, че казвах истината.

Доколкото можах, поправих входната врата с инструментите, които Софи ми даде. Ключалката бе счупена, но на нейно място поставих едно древно желязно резе, което свалих от вратата на килера. Не бе никак красиво, но бе голямо и здраво и в къщата щеше да е безопасно, докато дойдеше дърводелецът, за да оправи вратата.

Поне така се надявах.

По мое настояване Софи влезе в банята, докато аз изчистя мръсотията. Нанесените щети не бяха големи: вещите й бяха разхвърляни, но почти нищо не беше счупено. След като разчистих и отворих прозорците, за да излезе тежката животинска миризма, почти не си личеше какво се е случило тук.

Когато Софи слезе отново долу, навън вече се бе стъмнило. Беше свалила дрехите на сестра си и сега носеше чисти джинси и широк пуловер. Косата й все още беше влажна, беше я сресала и опънала силно назад. Бузата й бе все така подута, но синината вече отминаваше и сега бе добила морави и жълтеникави оттенъци.

— Направих чай. Надявам се, че нямаш нищо против — казах аз, когато тя влезе в кухнята.

— Чудесно. Много ти благодаря.

— Почистих, доколкото можах, но по-добре да провериш дали нещо липсва, бижута или други ценности.

Тя кимна, но не обърна особено внимание на думите ми.

— Как е главата ти?

Софи седна до чамовата маса и небрежно подгъна крак под себе си.

— Още ме боли, но не колкото преди. Изпих едно от болкоуспокояващите, които ми дадоха в болницата.

Тя се пресегна към чайника, като избягваше да ме погледне в очите.

— Ти ли си го правила? — попитах аз.

Чайникът имаше странна форма, беше функционален, но линиите му бяха изчистени и елегантни.

— Просто експериментирах.

Настъпи тишина. Единственият звук идваше от лъжичката на Софи, която почукваше в чашата, докато тя си разбъркваше чая. И двамата наблюдавахме движението й.

— С времето всичко ще мине — казах аз.

— Извинявай — каза тя и остави лъжичката. — Виж, онова, което стана по-рано… Обикновено не изпадам в такива състояния.

— Не се тревожи. Много неща ти се случиха.

— И все пак, да ревна така… Сигурно съм ти изцапала палтото.

— Ще ти изпратя сметката от химическото.

— Непременно.

— Софи, шегувам се — въздъхнах аз.

Тя се засмя притеснено.

— Каква неудобна ситуация, нали?

— Има нещо такова — съгласих се аз. — Виж, ако не искаш, не е необходимо да ми обясняваш сега каквото и да е. Става късно, а и аз трябва да си тръгвам.

— Искаш да се прибереш тази вечер? — попита тя, като ме гледаше стреснато. — Няма да ти позволя такова нещо. Имам стая за гости.

— Наистина, не…

— Ще ми направиш огромна услуга — усмихна се тя нервно. — Освен това обеща на Мария.

Колкото и да се стараеше да запази присъствие на духа, не й се отдаваше. След всичко, което беше преживяла, не можех да я обвиня, че е разстроена.

— Добре, щом настояваш.

Усетих как част от напрежението я напусна.

— Гладен ли си? Хладилникът е почти празен, но ще измисля нещо.

Каквато и да бе причината за тревогите й, очевидно все още не бе готова да я сподели. Оставих я тя да избере подходящия момент да заговори за това. Освен това не бях ял нищо от закуска.

— Умирам от глад — признах аз и се усмихнах.

Въпреки протестите й успях да я накарам да седне, докато аз приготвя нещо за ядене. Твърдението, че хладилникът е почти празен, не беше преувеличено, но все пак открих яйца и сирене и направих омлет. В кухнята имаше една стара електрическа печка и докато яйцата се пържеха, препекох няколко филии от изсъхналия хляб и ги намазах обилно с масло.

— Много вкусно мирише — обади се Софи.

Въпреки това тя изяде едва няколко хапки. Докато се хранехме, напрежението между нас отново се усили, затова изпитах облекчение, когато приключихме с яденето.

— Да отидем в хола — предложи тя. — Там ще ни е по-удобно да разговаряме.

Стаята беше приятна: върху двата дивана бяха метнати меки завивки, полираното дюшеме бе покрито с килими, имаше и печка за дърва. Софи настоя сама да я запали, явно се опиташе да отложи малко разговора, затова не се възпротивих.

Когато огънят се разгоря, тя се настани на другия диван, така че двамата седяхме един срещу друг, от двете страни на ниска холна масичка. Пламъците играеха в печката и стаята се изпълни с мириса на горяща борова дървесина. Тук атмосферата беше по-уютна и непринудена, отколкото в ярко осветената кухня. До този момент двамата със Софи никога не бяхме оставали насаме и едва сега си дадох сметка колко малко знаем един за друг. Обстановката в осветената от огъня стая беше странно интимна.

— Искаш ли бренди или нещо друго? — попита тя.

Долавях мириса на шампоан от измитата й коса.

— Не, благодаря.

Тя се прокашля.

— Отдавна исках да ти кажа… Чух какво се е случило със семейството ти, съжалявам.

Не казах нищо, само кимнах. Дървата в печката пращяха. Софи се усмихна нервно и сплете пръсти.

— Не знам откъде да започна.

— Защо не ми разкажеш как се озова тук? Грънчарството няма много общо с поведенческия анализ.

— Да, така е — усмихна се стеснително тя. — Предполагам, че в един момент ми писна. Виждах само тъмната страна на живота и цялата тази болка, провалите. След фиаското със случая „Монк“ напълно загубих самоувереността си, започнах да подлагам на съмнение всяко свое решение. Накрая стигнах дотам, че сутрин нямах сили да стана от леглото. Затова реших да се откажа, преди напълно да се проваля.

Софи огледа стаята, като че ли я виждаше за първи път.

— Тук съм от четири… не, пет години. Господи! Преди грънчарството ми беше хоби, затова, когато видях, че това място се продава, реших да опитам. Винаги съм харесвала Дартмур, освен това исках да започна на чисто, да се захвана с нещо съвсем различно. Не знам дали можеш да ме разбереш.

Можех, дори по-добре, отколкото си представяше.

— Първото нещо, което направих, бе да изгоря всичките си записки — продължи тя. — Всичко. Всеки случай, по който бях работила. Всичко отиде на кладата. Освен един случай.

— На Джером Монк — вметнах аз.

Тя кимна.

— Не знам защо не изгорих и тези записки. Може би защото дойдох да живея тук, недалеч от мястото, където се случи всичко…

Тя сплете ръце в скута си и ги стисна толкова силно, че кокалчетата й побеляха. Известно време в стаята се чуваше единствено пращенето на дърветата в печката.

— Сещаш ли се понякога за това? — попитах Софи.

— Не, докато Монк не избяга.

— А аз често си мисля за всичко, което се случи. — Тя впери поглед в стиснатите си ръце. — Имахме златна възможност да намерим мястото, където са били погребани Линдзи и Зоуи Бенет, а я пропиляхме.

— Няма смисъл да претендираме, че случаят беше успех, за когото и да е от нас — казах аз с въздишка, — но понякога се случват такива неща. Направихме каквото можахме. Никой не е виновен за станалото.

Тя бързо поклати глава, лицето й помръкна.

— Трябваше да се постараем повече. Аз трябваше да се постарая повече.

— Монк си имаше план и той не включваше това, да ни покаже къде се намират гробовете. За него най-важното бе възможността да избяга.

И за малко да успее.

— Точно в това е проблемът, според мен не беше така — тя махна с ръка и не ме остави да й възразя. — Да, бягството беше част от плана му. Може би най-съществената част. Но не мисля, че това бе единствената причина да се съгласи да ни помогне. Забеляза ли как реагира, когато видя гроба на Тина Уилямс? Мисля, че тогава не се преструваше. Според мен той съвсем наистина се опитваше да си спомни.

Тя ме гледаше настойчиво, сякаш се опитваше да ме накара да й повярвам.

— Джером Монк познаваше тресавището по-добре от всеки от нас — казах аз, като внимателно подбирах думите си. — Месеци наред се е крил там, без да го заловят. Ако искаше, щеше да ни заведе директно при гробовете.

— Не непременно! Още тогава казах, че няма да е лесно, беше изминала една година, а и той бе заровил труповете посред нощ. Хората изтриват от съзнанието си някои неща, болезнени спомени, или съзнанието се претоварва и просто отказва.

— Това може да важи за някой нормален човек, който е превъртял и е загубил контрол, но не и за Джером Монк — възразих аз. — Той е социопат и сериен убиец, истински хищник. Няма съвест.

— Може би има, скрита някъде вътре в него — упорстваше тя. — Нямам намерение да го защитавам, нито него, нито постъпката му. Той е непредвидим и жесток, но това не значи, че човек не може да му въздейства. Точно затова аз…

Тя млъкна и впери поглед в ръцете си. Навън се обади бухал.

— Затова ти какво? — попитах аз.

— Затова… му писах.

— Писала си на Монк?

Тя вдигна глава и ме изгледа предизвикателно.

— Да, от момента, в който дойдох да живея тук. Пиша му веднъж в годината, на датата, на която е била убита Анджела Карсън. Не знаем със сигурност кога е убил другите си жертви, затова си помислих, че… Както и да е, пиша му веднъж в годината и го убеждавам да постъпи правилно. Предлагам му да му помогна.

Гледах я като втрещен, не можех да повярвам на ушите си.

— За бога, Софи!

— Той не отговори на нито едно от писмата ми. Трябва ми само някакъв ориентир, нещо, което да ми подскаже къде се намират гробовете. Ако той се нуждае от помощ, за да си спомни, по-вероятно е да се обърне към човек, който не е свързан с полицията. Какво лошо има в това?

Господи! Потърках очи.

— Написа ли адреса си върху писмата?

— Ами…

Тя стисна здраво пръсти, след това ме погледна виновно и кимна.

— Иначе нямаше да може да ми отговори.

— Полицията знае ли за това?

— Полицията ли? Не, аз… Мислех, че няма смисъл…

— Няма смисъл? Софи, нападнали са те в деня, след като този убиец и изнасилвач избяга от затвора, и въпреки това твърдиш, че няма смисъл?

— Добре де, беше ми неудобно — ядоса се тя. — Съзнавам колко глупаво изглеждам, но аз поне се опитах да направя нещо! Всеки път, когато погледна тресавището, се сещам, че там някъде са заровени две мъртви момичета — две сестри! И никой не прави каквото и да било! Как мислиш, че се чувства семейството им? Аз поне се чувствам ужасно, като знам, че можехме да направим нещо, а не го направихме!

Гласът й трепереше от вълнение. Напомних си още веднъж да не забравя, че бе преживяла много неприятности. Сигурно не й беше лесно.

— Трябва да съобщиш на полицията — посъветвах я кротко. — Мога да се обадя на Тери Конърс и…

— Не!

— Нямаш избор, Софи. Много добре го знаеш.

Реших, че ще започне да спори с мен, но цялата й самоувереност беше изчезнала. Гледаше пламъците, които играеха в печката.

— Ще съобщя на полицията, но само при едно условие. Обадих ти се, защото исках да те помоля за една услуга. И все още искам.

След всичко, което се бе случило, бях забравил да я попитам защо ми се обади.

— Каква услуга?

Тя вдигна глава. Пламъците от печката играеха по лицето й, светлините и сенките бързо пробягваха по него.

— Искам да ми помогнеш да открия гробовете.