Саймън Бекет
Гробовни тайни (10)

9

Бягството на Монк заемаше централно място в обедните новини. Всяко дръзко бягство на жесток убиец би представлявало интерес за медиите, без значение кой е затворникът.

Но ако това беше Джером Монк, тяхното внимание беше гарантирано.

Слушах за бягството по радиото, докато отивах с колата към лабораторията. След като изслушах водещите новини, изключих радиото. Каквото и да кажеха, вече го знаех, а и въпреки предупреждението на Тери бягството на Монк не ме засягаше. Съжалявах, че беше на свобода, защото сигурно щеше да нарани още хора, но Джером Монк не беше мой проблем. Десет години бяха достатъчно дълъг период и той надали изобщо се интересуваше от мен. Нито пък аз от него.

Този път щях да играя пас.

Въпреки това, колкото и да се преструвах, че не ме интересува, не можех просто да забравя посещението на Тери. Отдавна вече не обвинявах никого за случилото се, но срещата ми с него предизвика болезнени спомени, изкара на повърхността емоции, които мислех, че са се уталожили. Очаквах да прекарам неделята спокойно, това беше един от малкото дни, в които нямаше да работя. Бях се уговорил с двама колеги и съпругите им да обядваме в градчето Хенли на Темза, бяхме го планирали преди седмици. Но появата на Тери промени всичко. Знаех, че няма да съм добра компания, затова се обадих на колегите си и се извиних, че не мога да отида. Трябваше да остана сам, за да премисля случилото се, да успея отново да изтласкам спомените си. Трябваше да работя.

Миналото профуча покрай мен като леден вятър, докато паркирах колата си пред катедрата по съдебна медицина. Когато се върнах от Норфолк в Лондон, отначало ми беше неловко да започна отново работа в катедрата. Страхувах се, че старите спомени ще ме погълнат. Но се оказа, че страховете ми са били напразни. Работех тук вече три години бях тук, бях член на катедрата, но имах възможност да се занимавам и с консултантска дейност към полицията. От университета ми предлагаха постоянно място, но засега не ми се искаше да се обвързвам. Настоящото положение ме устройваше. Донякъде го възприемах като временно, но това не ме тревожеше толкова. Житейският ми опит ме бе научил да внимавам да не пускам дълбоки корени.

Катедрата по съдебна медицина беше затворена в неделя, но въпреки това аз често идвах да работя и в почивния ден. Имах ключове, пък и бях свикнал да бъда тук сам. Въпреки това огледах внимателно празния паркинг, докато отивах към входа. Винаги беше странно да се озовеш сам на място, което обикновено е пълно с хора. И макар да не се боях, че Монк ще ме нападне, имаше и други хора, чиято омраза можеше да бъде много по-опасна.

На корема си имах огромен белег, който ме предупреждаваше да не бъда прекалено самонадеян.

Катедрата по съдебна медицина се намираше в мазето на една викторианска тухлена сграда, която навремето е била болница. До него можеше да се стигне или с един раздрънкан стар асансьор, който вечно миришеше на дезинфектант, или като се слезеше два етажа по стълбите. Аз предпочитах стълбите. Сградата беше архитектурен паметник и стълбището все още беше облицовано с оригиналните викториански плочки, а стъпалата бяха каменни. Стъпките ми отекваха, докато слизах надолу, ехото само подсилваше чувството за самота.

Но след като прекрачих вратата на катедрата, отново се върнах в XXI век. Имаше няколко съвременни лаборатории, всички много добре оборудвани. Кабинетът ми се намираше до една от тях, в далечния край на коридора. Не беше голям, но достатъчен, за да ми върши работа. Отключих вратата и светнах лампите. Помещението нямаше прозорци и аз спрях и замижах, когато неоновите лампи светнаха.

Вътре беше хладно, парното не работеше през почивните дни. Вече бях свикнал с това. Кабинетът ми беше прагматично обзаведен, по-голямата част бе заета от бюрото и един стар метален шкаф, който служеше за картотека. Включих компютъра и докато той зареждаше, облякох бялата си престилка, която висеше зад вратата. След това отидох в лабораторията.

Най-неприятната част от работата обикновено вършех в моргата: внимателно отстраняване на меките тъкани от скелета и накисването му в детергент. Повечето от останките тук или вече бяха обработени, или човекът беше починал толкова отдавна, че вследствие на естествените процеси на разлагане бяха останали само костите.

За останките, по които работех в момента, важеше първото. На алуминиевата маса пред мен внимателно бяха подредени част от костите на мъж около трийсет години — поне на толкова предполагах, че е. Определянето на пола беше сравнително лесна работа заради формата на тази и големината на костите. Преценката ми за възрастта се основаваше на състоянието на прешлените и износването на лонното съчленение — онази част на тазовия пояс, където се срещат двете кости на таза.

Обикновено по скелета има достатъчно белези, по които може да се определят възрастта и полът, както и самоличността на човека, но в този случай не беше така. Напредналият стадий на разложение показваше, че който и да беше това, е починал най-малко преди две години — но не можех да кажа нищо по-точно. Засега не можех да предположа каква е причината за смъртта. Със сигурност можех да твърдя само едно нещо — че е бил убит. Все още не бях попадал на случаи на самоубийство или смърт вследствие на злополука, при които ръцете, краката и главата да са отсечени от торса…

Тялото на мъжа било открито от един строител, захвърлено в кладенеца на изоставена ферма в Съри. Останалите части от трупа не бяха открити наоколо и тъй като нямаше зъби, които да бъдат сравнени с данните в стоматологичните картони, нито особености по останалите кости, идентифицирането на трупа щеше да се окаже трудна задача.

Въпреки това аз се надявах поне да успея да разбера как е станало разчленяването. Травмите изключваха използването на брадва или сатър, което означаваше, че оръжието е било нож или трион. Всяко острие остава ясно забележими следи върху костта, а гладкият разрез ме навеждаше на мисълта, че е бил използван електрически уред. Най-вероятно ставаше въпрос за електрически трион, но за да бъда сигурен, трябваше да огледам внимателно всяка повърхност под микроскоп. Това беше досадна, рутинна работа, но определянето на инструмента можеше да се окаже първата стъпка по дългия път към залавянето на убиеца.

И по-странни неща се бяха случвали.

Поставих първото изображение под микроскопа и се опитах да се съсредоточа върху работата. Въпреки това стоях, вперил поглед в увеличения разрез на костта, без да осъзнавам какво виждам. Чист разрез, няма разтрошаване… Нещо в подсъзнанието ми започна да ме гложди, като че ли се опитваше да установи някаква връзка, която ми се губеше. Изправих се, имах чувството, че още малко и ще изплува на повърхността, но точно тогава от кабинета чух сигнала на компютъра, че се е заредил.

Споменът, който се опитваше да изплува, изчезна. Въздъхнах и се примирих с неизбежното. Хайде, по-добре да ти се махне от главата. След това можеш да забравиш за него и да се съсредоточиш върху работата си. Върнах се в кабинета си и влязох в един новинарски сайт. Очаквах бягството на Монк да бъде водещата новина. Така и беше.

Не предполагах обаче, че ще изпитам такъв шок, когато отново видя лицето му.

Физиономията на Джером Монк ме гледаше от екрана като кадър от филм на ужасите. На човек можеше да му се догади само при вида на отвратителната вдлъбнатина на челото му, а очите му…

Очите му бяха като мъртви.

Слязох малко по-надолу и видях снимките на четирите му жертви. Образите им изглеждаха остарели, като застинали във времето. Сега сестрите Бенет щяха да са на… колко? На двайсет и осем, а Тина Уилямс — на двайсет и девет. Най-възрастната, Анджела Карсън, щеше да е навършила трийсет и шест. Можеха да са омъжени и да имат деца. Вместо това животът им беше жестоко отнет.

А днес убиецът им бе отново на свобода.

Разтърках очи, чувството за провал ми горчеше така, както и преди десет години. Отново ми се стори, че има нещо, което трябва да си спомня. Усещането не беше така настойчиво, както преди малко, но нещо като че ли се надигаше в подсъзнанието ми. Започнах да препрочитам историята и подскочих, когато телефонът на бюрото ми иззвъня.

Изведнъж снимката на екрана удвои размера си, защото без да искам бях натиснал копчето за увеличение. Изругах тихо и грабнах слушалката.

— Ало?

За момент от другия край на линията не се чу нищо.

— Дейвид ли е? Дейвид Хънтър?

Беше женски глас, силен, но леко дрезгави като че ли леко несигурен. Стори ми се познат.

— Да. Кой се обажда?

— Софи Келър — отговори тя и още една частица от миналото изплува пред мен. — Работихме заедно преди няколко години. По случая на Джером Монк.

Изреченията й звучаха като въпроси, все едно не беше сигурна, че ще си спомня коя е. Нямаше защо да се притеснява, само преди няколко часа Тери Конърс ме беше попитал дали съм се чувал с нея.

— Разбира се, че си спомням — отвърнах аз, опитвайки се да се съсредоточа. — Извинявай, просто ме хващаш в неподходящ момент, точно четях за Монк.

— Значи си разбрал, че е избягал.

— Да, разбрах.

Не бях сигурен дали трябваше да спомена за Тери, затова премълчах. Двамата никога не се бяха разбирали. Настъпи неудобно мълчание.

— Взех телефона ти от сайта на университета, но се обадих само за да оставя съобщение. Не очаквах да те намеря на работа в неделя. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Не, просто съм малко изненадан, това е всичко.

— Знам, съжалявам, всичко това е съвсем неочаквано, но… — тя спря и си пое дълбоко въздух. — Може ли да се срещнем по някое време?

Днес изненадите следваха една след друга.

— Свързано ли е с Монк?

— Предпочитам да ти кажа, когато се видим. Обещавам, че няма да ти отнема много време.

В гласа й се долавяше напрежение, въпреки че се опитваше да го прикрие.

— Да, разбира се, няма проблем. Все още ли си в Лондон? — попитах аз.

Отново настъпи кратко мълчание.

— Не, сега живея в Дартмур. В едно малко селце на име Падбъри.

Изненадах се. Софи не ми приличаше на човек, който би живял в провинцията, макар да бе споменала, че много харесва тази част на Англия.

— Значи все пак си се установила там.

— Какво? О, да, така е — звучеше доста разсеяно. — Виж, знам, че те притеснявам, но ще ти бъда много благодарна, ако ми отделиш няколко часа. Моля те.

В гласа й се долавяше настойчивост, както и тревога — съвсем нетипично за самоуверената млада жена, която си спомнях.

— Да не би да имаш някакви неприятности?

— Не, просто… Ще ти разкажа всичко, като се видим.

Казах си, че не трябва да се забърквам в този стар случай, че ровенето в миналото ще бъде болезнено и безполезно. Но в същото време случаят отново излизаше на дневен ред. Сега, когато Монк беше на свобода, всичко около него отново беше актуално.

Освен това подсъзнанието ми се опитваше да ми подскаже нещо. До този момент всичко, свързано с разследването, беше потънало в миналото. Защо изведнъж имах чувството, че съм оставил нещо недовършено?

— Какво ще кажеш да се видим утре? — казах аз, изненадващо за мен самия.

Беше късно да се видим днес, щях да пристигна там чак вечерта.

Дори по телефона усетих облекчението й.

— Чудесно! Сигурен ли си, че…?

— Радвам се, че имам извинение да се махна от Лондон.

Сигурен ли си, че това е единствената причина? Опитах се да не обръщам внимание на подигравателния глас вътре в мен.

— Спомняш ли си странноприемницата „При Лакомника“ в Олдуич?

При споменаването на това име ме връхлетяха нови спомени, далеч не всичките приятни.

— Спомням си я. Храната по-добра ли е, отколкото преди?

Тя се засмя. Бях забравил колко хубаво звучеше смехът й, плътен и открит. Но той не продължи дълго.

— Малко по-добра. Но е по-лесно да се срещнем там, отколкото да се опитвам да ти обясня как да стигнеш до селото, където живея. Ще успееш ли да дойдеш за обяд?

Отвърнах й, че ще успея. Уговорихме се за часа и си разменихме номерата на мобилните телефони.

— Благодаря още веднъж, Дейвид. Наистина оценявам това, което правиш — каза тя и затвори.

Въпреки това в гласа й нямаше благодарност. Имаше отчаяние.

Затворих внимателно телефона. Доста неочаквани срещи с хора от миналото за един ден. Първо Тери Конърс, сега Софи Келър. Не знам за какво искаше да говори с мен, но не ми се вярваше обаждането й в деня на бягството на Джером Монк да е чисто съвпадение. Освен това сигурно ставаше въпрос за нещо сериозно, щом бе решила да се свърже с мен след толкова много време. Онази Софи, която познавах, не се поддаваше лесно на паника.

Въпреки това десет години са доста дълго време. Хората се променят. Дадох си сметка, че се чудя дали се е променила, или все още изглежда по същия начин.

Дали се е омъжила.

Престани, казах си аз, но въпреки това се усмихнах. Изведнъж, съвсем неочаквано, ме побиха тръпки. Някой се разхожда върху гроба ти. Погледнах към монитора и видях уродливото лице на Монк, изпълнило екрана. Черните, подобни на копчета очи бяха вперени в мен, а по устните му играеше онази негова подигравателна полуусмивка. Изключих компютъра и снимката изчезна.

Но дори и след това продължавах да усещам погледа му върху себе си.