Саймън Бекет
Гробовни тайни (25)

24

Тръгнах бързо след него. На светлината на фенерчето вестибюлът и стълбите ми изглеждаха непознати.

— Какво искаш да кажеш?

— Идва насам — отвърна Милър, без да забави крачка. — Вземи си якето, но не пали никакви лампи. Тръгваме след две минути.

Вратата на стаята на Софи се отвори и оттам се появи Крос. В това време Милър се приближи до прозореца в коридора на втория етаж.

— В момента се облича — каза Крос.

Милър кимна и вдигна леко пердето, в това време тя слезе долу.

Опитвах се да осмисля ставащото.

— Откъде знаете, че идва насам?

Милър продължаваше да се взира в непрогледната мъгла.

— Пак се обади — отговори той, без да се обръща към мен.

— Не чух телефона да звъни.

— Изключихме дуплекса на горния етаж, така че ако се обади, някой от нас да вдигне — обясни Милър и пусна пердето. — Опитваме се да определим откъде точно е звънял, но ще отнеме известно време. Затова ще ви изведем оттук и двамата.

— Само защото е позвънил отново ли?

— Не, защото Монк реши, че Стеф е Софи. Каза й, че е в Падбъри и идва за нея.

— Защо му е да я предупреждава?

— Нямам представа. Може да блъфира, но няма да чакаме тук да разберем — Обърна се и ми подаде фенерчето. — Доведи Софи. Тръгваме сред трийсет секунди, независимо дали е облечена или не.

Мозъкът ми все още работеше на бавни обороти. Хайде, събуди се! Влязох бързо в стаята, очаквайки да заваря Софи облечена и готова. На светлината на фенерчето обаче видях, че седи на ръба на леглото, наметната със завивката, държейки глава между ръцете си.

— Хайде, Софи, трябва да тръгваме.

— Не искам. — Гласът й беше сънлив и приглушен. — Не ми е добре.

Огледах се наоколо за дрехите й.

— Ще си починеш по-късно. Монк може да дойде всеки момент.

Софи закри с ръка очите си, лъчът на фенерчето ги дразнеше.

— Господи, колко вино изпих?

— Софи, трябва да тръгваме — настоях аз и й подадох дрехите. — Знам, че не искаш, но нямаме избор.

Очаквах да откаже и пак да започнем да спорим за това, че отказа да иде на защитено място. Тя обаче взе кротко дрехите, изправи се и остави завивката да падне на земята. Беше само по фланелка и аз извърнах поглед, когато започна да се облича.

Крос се появи на вратата.

— Готови ли сте?

— Почти.

Тя изчака, докато Софи нахлузи дрехите си. Когато слязохме долу, Милър ни чакаше на входната врата, насред мрака. Подадох му обратно фенерчето. Обух си ботушите, облякох си якето и помогнах на Софи да сложи своето.

— Сега тихичко ще отидем до колата — каза Милър. — Аз ще тръгна пръв, а вие двамата ще ме последвате. Движете се бързо, но не тичайте. Стеф ще бъде зад вас. Седнете на задната седалка и заключете вратите. Ясно ли е?

Софи кимна неопределено и се облегна на мен. Милър отключи вратата съвсем тихо, но въпреки това ключалката сякаш изтрещя като изстрел в тишината. Той извади пистолета си и отвори вратата с едно движение.

Вътре нахлу студен влажен въздух. Навън цареше абсолютен мрак. Лъчът от фенерчето на Милър сякаш отскачаше от гъстата мъгла, която обгръщаше къщата. Усетих как Софи стиска по-силно ръката ми.

— Движете се плътно зад мен — нареди той и тръгна по пътеката.

Мъглата се стелеше навсякъде. Докато ни водеше, дори Милър приличаше на тъмна сянка, силует на фона на лъча. Мъглата сякаш поглъщаше не само светлината, но и звуците. Само приглушеният шум от стъпките ни показваше, че още вървим по пътеката. Обърнах се към Софи; едва успях да видя лицето й, въпреки че беше само на крачка зад мен.

Портата изскърца, когато Милър я отвори, и в следващия миг излязохме на улицата. Силуетът на колата се очерта пред нас, светлините й примигнаха, когато Милър я отключи с дистанционното.

— Влизайте.

Седнах на задната седалка със Софи. Вътре беше студено. Крос затвори вратата след мен и седна до Милър, който вече палеше мотора. Чух звука от заключването на вратите и се понесохме напред. Фаровете се блъскаха в мъглата като в стена.

Всички мълчахме. Крос измърмори нещо кратко по радиостанцията. Милър се бе навел напред и се опитваше да следи пътя. Бяхме вече излезли от Падбъри, но не можех да преценя къде точно се намираме. Все едно се движехме по дъното на море. Мъглата се стелеше като планктон на светлината на фаровете, някакви неясни очертания се появяваха, после бързо изчезваха.

Предвид на тези обстоятелства Милър се движеше доста бързо. Беше се привел напред и бе съсредоточил цялото си внимание върху пътя.

— Е, позабавлявахме се — обади се той. — Как сте вие двамата отзад?

— Къде отиваме? — попита изтощено Софи.

— На първо време ще ви закараме в специална охранявана къща. Това ще е само временно, утре ще решим какво да правим.

Очевидно имаха план за подобни случаи. Очаквах Софи да възрази, но сякаш вече нищо не я интересуваше. В тъмнината видях, че разтърква главата си.

— Софи, добре ли си? — попитах аз.

— Не знам…

В същия момент от мъглата изплува фигура и Милър изкрещя: „По дяволите!“

Зърнах пред себе си разперени ръце, едно палто се развя и падна пред нас. Милър настъпи спирачката и се опита да извие, но не успя навреме. Софи политна върху мен. Фигурата сякаш се разпадна и пред нас се посипаха парченца плат. Колата се извъртя, Софи политна на другата страна, а аз се блъснах в страничното стъкло. В това време Милър се мъчеше да възстанови контрола над колата.

Почти успя. Счупи предното стъкло и върху нас се посипаха парчета стъкло. Вътре нахлу студен въздух. За момент колата като че ли се изправи, дори имах време да си кажа „Слава богу“. След това се чу силен звук и всичко се обърна на една страна. За кратко колата сякаш увисна в безтегловност и тогава нещо се стовари върху мен. Започнахме да се преобръщаме, всичко се обърка, в тъмнината се чуваха някакви шумове. Премятах се, напълно загубих ориентация кое е горе и кое долу.

След това всичко замря.

Постепенно шумовете и усещанията започнаха да се завръщат. Чувах лекото потропване на капките дъжд, който се стичаше по лицето ми, усещах и студения въздух. Беше толкова тъмно, че нищо не се виждаше. Бях седнал, но тялото ми беше изкривено под ъгъл. Нещо притискаше гърдите ми и затрудняваше дишането ми. Опитвах се да го махна, но ръцете ми тежаха като олово. Бях покрит с фин прах от въздушните възглавници. Въздухът вече беше излязъл от тях и те висяха като бели езици. Но коланът ме придържаше към седалката, притискаше ме като изпънат железен обръч. Помъчих се да го разкопчая, при което върху мен се посипаха подобни на камъчета парченца стъкло. Освободих се от колана и се изтърколих от седалката.

— Софи — извиках аз и се опитах да я открия в тъмнината.

За мое облекчение тя помръдна.

— Ранена ли си?

— Лошо ми е…

Звучеше така, сякаш бе замаяна. Опита да се раздвижи и простена от болка.

— Чакай.

Докато се мъчех да разкопчая колана й, усетих някакво движение на предната седалка. Крос изпъшка.

— Вие двамата добре ли сте? — попита тя.

— Мисля, че да — отговорих аз и продължих да се боря с колана на Софи. — В какво се блъснахме?

Крос извика и се опита да стигне до Милър.

— Ник! Ник!

Той бе отпуснат неподвижно на седалката.

Най-после успях да откопчая колана на Софи.

— Можеш ли да излезеш?

— Мисля, че да…

Вратата откъм моята страна заяждаше. Пантите изскърцаха сърдито, когато я ритнах, за да я отворя. Облегнах се на нея — бях замаян и всичко ме болеше. Колата бе спряла в една плитка канавка, задната й част се бе забила в едно дърво. Единият от фаровете беше счупен, а другият осветяваше едва-едва земята като сляпо око. В мъглата се усещаше тежката миризма на бензин, но не се виждаше и не миришеше на пожар.

Парченцата от счупеното стъкло хрущяха под краката ми, докато отидох с накуцване до шофьорската врата. През цялото време се подхлъзвах по калта и мократа трева. Колата бе пострадала по-сериозно от тази страна. Покривът й бе хлътнал и не позволяваше на вратата да се отвори. Дръпнах я силно, но напразно. Трябваше първо да се разреже, за да може някой да стигне до Милър.

Крос все още беше до него в колата и говореше напрегнато по радиостанцията. Бе подпряла едно фенерче на останките от таблото и тогава видях, че Милър се е отпуснал безжизнено върху седалката и само коланът го задържа на нея. По лицето и косата му имаше кръв, която изглеждаше черна на светлината на фенерчето.

Протегнах ръка през дупката, където преди беше стъклото, и напипах сънната му артерия. Имаше пулс, но съвсем слаб.

— Добре ли е?

Софи се бе измъкнала от колата и внимателно се придвижваше към мен.

— Трябва да го закараме в болница — отвърнах й аз.

Дори и да успеехме някак да го измъкнем от колата, щяхме само да му навредим, ако се опитахме да го преместим.

— Ти как си? — попита я аз.

Обвих раменете й с ръка и усетих, че трепери. Тя се облегна на мен.

— Чувствам се замаяна и главата ми ще се пръсне от болка.

Щях да я попитам още нещо, но в този момент колата изскърца и Крос се измъкна от нея.

— Помощта вече е на път — каза тя.

Беше възвърнала част от предишното си самообладание. По лицето й имаше кръв, не знам дали беше от нея или от Милър.

— Ще се опитат да ни изпратят спасителен хеликоптер, но не знам дали ще успее да стигне дотук в това време.

Съмнявах се. Мъглата бе все така гъста, така че дори наблизо да имаше подходящо място за кацане, едва ли пилотът би се осмелил да опита.

— Какво стана? — попита Софи, все още звучеше замаяно. — Блъснахме ли някого?

В паниката, настъпила след катастрофата, напълно бях забравил за това.

— Ще отида да погледна.

— Не — каза Крос с нетърпящ възражение тон. — Никой няма да се отдалечава. Ще изчакаме помощта.

С изненада видях, че бе извадила пистолета от кобура си. През съзнанието ми преминаха откъслечните образи, които бях видял на светлината на фаровете, спомних си как фигурата се бе разпаднала, когато колата я удари. Имах чувството, че под дрехите нямаше плът и кости, а приличаше на…

Клони.

— Права е — съгласих се аз. — Трябва да останем тук.

— Не можем да оставим човека! — възрази Софи.

Крос, която бе вперила поглед в тъмнината, се обърна към Софи:

— Можем. Ако искаш да свършиш нещо полезно, вземи това одеяло и…

В този момент от мъглата се появи една сянка и се хвърли върху нея.

Милър не бе излъгал, когато каза, че е много бърза. Тя се хвърли назад и лъчът на фенерчето описа спирала. Нападателят беше почти върху нея, но тя се измъкна встрани и го ритна, докато вадеше пистолета. Чух удара от ритника, но в този момент мъжът замахна силно с ръка и стовари юмрук върху лицето й. Чу се ужасния звук от удара на кост в кост и Крос рухна на земята като счупена играчка.

Писъкът на Софи ме извади от шока, в който бях изпаднал.

— Бягай! — изкрещях аз, след което заобиколих с препъване колата и се хвърлих срещу нападателя.

Все едно се ударих в тухлена стена. Той замахна и ме блъсна в колата. Въздухът излезе от гърдите ми, преди да успея да извикам, и една ръка ме стисна за гърлото. Мазолестите пръсти се впиха във врата ми, притиснаха ме към капака на колата, погледът ми се замъгли и пред очите ми се появиха звезди.

На светлината на падналото фенерче видях надвесено над мен лицето на Джером Монк, приличащо на маска за Хелоуин.

Впи в мен безжизнените си черни като на акула очи. Понечих да го ударя, но ръката му под мръсното яке бе огромна като дънер. Стискаше гърлото ми като в менгеме. От него се носеше смрад като на животно, държано в клетка. Имах чувството, че главата ми ще експлодира. Всичко пред очите ми взе да се стопява, мъглата около мен ставаше все по-гъста. Все пак успях да видя как той погледна през рамо и чух пращенето на клоните под краката на Софи, която бягаше.

Господи, не! Опитах се да извикам, но не можех да дишам. Монк изви ръката, с която ме държеше, и отново ме блъсна в колата. Нещо се заби в стомаха ми и ми изкара въздуха. Изведнъж натискът върху гърлото ми изчезна и усетих, че се свличам.

Строполих се на земята и мъглата ме обгърна изцяло.