Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Дейвид Хънтър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Calling of the Grave, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
hrUssI (2017)
Корекция
maskara (2018)

Издание:

Автор: Саймън Бекет

Заглавие: Гробовни тайни

Преводач: Яна Маркова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Софтпрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Главен редактор: Димитър Риков

Редактор: Росица Златанова

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-042-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6856

История

  1. — Добавяне

6

Заровеният труп винаги оставя следи. В началото той измества пръстта, с която е запълнен гробът, и така на повърхността се появява видима могила. Но с напредването на процесите на разлагане, при които мускулите и меките тъкани се сливат с пръстта, насипът започва да хлътва. Най-накрая, когато от тялото са останали само костите, в земята се образува вдлъбнатина.

Растителността също може да ни подскаже някои много важни неща. На растенията, които са били засегнати при копаенето, им трябва време, за да се възстановят дори когато внимателно са върнати на мястото им. След като мине около месец и трупът започне да се разлага, хранителните вещества, които се отделят, карат растенията върху гроба да се развиват по-добре в сравнение с тези наоколо. Различията са едва забележими и много често подвеждащи, но могат да са от полза, стига да знаеш точно какво търсиш.

Софи беше застанала до една невисока могила в центъра на дълбока падина, на около петдесет метра встрани от пътеката. Насипът беше покрит с блатиста трева, чиито жилави стъбла се огъваха от вятъра. Отидох там заедно с Уейнрайт и Тери, а Роупър и полицаите останаха при Монк. За да стигнем до могилата, трябваше да заобиколим един храсталак и непроходимо заблатено място. Софи не направи опит да ни пресрещне, а стоеше нетърпеливо до могилата, сякаш се страхуваше, че ако и обърне гръб, ще изчезне.

— Мисля, че това може да е гроб — каза задъхано тя, докато ние се спускахме, хлъзгайки се, към дъното на падината.

Софи беше права, това наистина можеше да е гроб. А можеше и да не е. Могилата беше дълга около метър и половина и широка шейсет сантиметра, в най-високата си част достигаше около четирийсет и пет. Ако се намираше насред равно поле или парк, тогава наистина можеше да се окаже много важна.

Но тук бяхме след тресавище, чийто терен е покрит с неравномерно разположени падини и хълмчета. А и тревата, покриваща могилата, не бе по-различна от останалата.

— Не ми прилича много на гроб — заяви Тери и се обърна към Уейнрайт. — Ти какво мислиш?

Археологът сви устни и я огледа внимателно. Това беше по неговата специалност, не по моята. Нито пък по тази на Софи всъщност. Той подритна пренебрежително могилата от тук от там.

— Мисля, че ако вземем да скачаме от вълнение всеки път, когато видим хълмче, издирването ще продължи ужасно дълго време.

Софи се изчерви.

— Аз не скачам от вълнение. Не съм идиотка. Знам какво да търся.

— Наистина — отвърна многозначително Уейнрайт.

Още не бе й простил за пререканието им по-рано.

— Ще си позволя да изразя противоположното мнение. Но пък аз имам само някакви си трийсет години опит като археолог.

Тери се обърна и понечи да си тръгне.

— Не можем да си губим времето с това.

— Не, почакай — извика Софи. — Виж, може да не съм археолог…

— Тук поне сме на едно мнение — прекъсна я Уейнрайт.

— … но поне ме изслушайте. Дайте ми само две минути, може ли?

Тери скръсти ръце, изражението на лицето му не издаваше нищо.

— Две минути.

Софи пое дълбоко въздух, преди да се впусне в обяснение.

— Няма никаква логика гробовете да са там, където ни води Монк. Гробът на Тина Уилямс е точно там, където предполагах…

— Лесно е да се каже, след като вече знаем къде е — изсумтя Уейнрайт.

Тя не му обърна никакво внимание и насочи вниманието си изцяло към Тери.

— Гробът не е далече от пътеката, което означава, че до него може да се стигне лесно. Освен това следва контурите на местността и всеки, който се отклони от пътеката, ще се озове на това място. Има логика гробът да е точно там.

— И какво от това?

— Монк отказва да ни каже къде точно са останалите гробове. Кара ни да навлезем навътре в тресавището, което означава, че е трябвало да пренесе на ръце труповете на такова голямо разстояние, и то в тъмното. Няма значение колко силен е физически. За какво му е било да го прави? Освен това казва, че не си спомня никакви ориентири, които биха му подсказали къде ги е погребал.

— Накъде биеш? — намръщи се Тери.

— Очаквах да си спомни поне някаква дребна подробност. Когато хората крият нещо, те използват различни особености, по които да се ориентират, независимо дали го правят съзнателно или не. Но Монк се движи на посоки. Или е забравил къде се намират гробовете, или нарочно ни води в неправилната посока.

— Или пък ти грешиш — обади се Уейнрайт.

След това се обърна към Тери с надменна усмивка:

— Запознат съм с метода на Уинтроп, за който говори госпожица Келър. Аз самият съм го ползвал в някои случаи, но той разчита предимно на здравия разум. И според мен доста го надценяват.

— Значи не си го използвал правилно — не му остана длъжна Софи. — Върнах се обратно на пътеката, за да намеря най-вероятните места, където някой, който носи труп, би го оставил. Някъде, докъдето би могъл да се придвижи лесно, където не е нито стръмно, нито мочурливо. Преди няколко дни намерих няколко такива места, но днес отидох малко по-далече.

Тя посочи към пътеката на стотина метра от мястото, където се бяхме отклонили от нея, за да отидем до гроба на Тина Уилямс.

— Там има една точка, от която тресавището плавно се спуска надолу. Някой, който носи тежък труп, би навлязъл в тресавището именно оттам. По-лесно е да се заобиколи откъм ниската страна, отколкото откъм високата. Ако тръгнеш оттам, се озоваваш в едно дере, което те извежда точно тук. И в тази скрита падина най-случайно се оказва, че има могила с размерите на гроб.

Тя скръсти предизвикателно ръце на гърдите си — нека Тери откриеше слабо място в аргументите й. Мускулите на лицето му се изпънаха и той извърна отново очи към могилата.

— Това са пълни глупости — избухна Уейнрайт, без повече да се старае да скрие враждебността си. — Нямаш никакво научно доказателство, просто вярваш в това, което ти се иска.

— Напротив, това е въпрос на здрав разум, както ти самият каза преди малко — възрази Софи. — По-добре да се довериш на здравия разум, отколкото да се инатиш.

Уейнрайт се канеше да й отвърне, но аз го изпреварих.

— Няма смисъл да стоим тук и да спорим. Да доведем кучето и да го пуснем да провери. Ако то открие нещо, ще разкопаем могилата; ако не, значи сме загубили само няколко минути.

Софи ми се усмихна, а изражението на Уейнрайт стана още по-кисело. Не можах да се сдържа да не забия ножа още по-надълбоко.

— Освен ако не си абсолютно сигурен, че тук няма нищо — заявих аз, като се опитвах да не се наслаждавам на неудобното положение, в което го поставих. — Не знам, ти си експертът тук.

— Може би няма да е лошо да се уверим… — отстъпи той с такъв тон, сякаш идеята беше негова.

Тери впери поглед в могилата, след това въздъхна и се изкачи на ръба на падината.

— Елате насам! — извика той на Роупър и останалите, а след това се обърна към Софи — Искам да поговоря с теб.

Двамата отидоха встрани, така че да не можем да чуем разговора им. Не знам какво си говореха, но явно спореха оживено. В това време Уейнрайт се разхождаше около могилата и подбутваше пръстта с крак.

— Определено е по-рохка — измърмори той.

На кръста му имаше дебел кожен колан като тези, които носят строителите, за да закачат инструментите си за тях. Той извади оттам една метална тръба и започна да я разгъва. Беше лека сонда, заострена в единия край, която можеше да се разгъне до един метър.

— Какво правиш? — попитах аз.

Той се намръщи съсредоточено, докато разгъваше късите дръжки, така че сондата заприлича на тънка дръжка на лопата.

— Ще сондирам, разбира се.

Там, където е било копано, пръстта обикновено е по-рохка от останалата и много често е белег за наличието на гроб. Но не това имах предвид аз.

— Ако тук е погребан труп, може да го увредиш.

— Така или иначе заради кучето трябва да направим дупки, през които да излиза въздухът.

Това беше вярно. Въпреки че обучените кучета могат да надушат миризмата на метър дълбочина под земята, през дупките беше по-лесно да усетят газовете, отделящи се при разлагането. Но това можеше да се постигне и по други, не толкова драстични начини.

— Според мен не трябва…

— Благодаря ви, доктор Хънтър, но ако ми потрябва съвет, ще ни го поискам.

Уейнрайт хвана сондата за късите дръжки и с все сила я заби в могилата. Знаех, че няма да ме послуша, затова стиснах зъби, докато го наблюдавах как вади сондата и отново я забива в пръстта. Сондирането е основна техника в археологията, но тя има своите недостатъци, когато се предполага, че на мястото е погребан труп. Вярно, че по-късно можеше да се прецени кое нараняване е отпреди настъпването на смъртта и кое е предизвикано от острата метална сонда, и все пак така Уейнрайт усложняваше нещата. И той го знаеше не по-зле от мен. Но пък проблемът щеше да е мой, а не негов.

Роупър и оставалите пристигнаха при нас и Софи и Тери прекратиха разговора си. Нито един от двамата не изглеждаше доволен. Тери веднага отида при Монк и адвоката му, които стояха на ръба на падината, откъдето се виждаше могилата.

— Спомняш ли си това място?

Монк се загледа надолу, ръцете му се поклащаха от двете му страни. Устните бяха все така изкривени в подигравателна усмивка, но ми се стори, че сега в погледа му се четеше предпазливост.

— Не.

— Значи това не е един от гробовете?

— Казах ти, че са ей там.

— Изведнъж стана много сигурен. Преди малко твърдеше, че не можеш да си спомниш.

— Казах ти, че са ей там!

Пазачът с брадата сложи ръка върху рамото на Монк.

— Не надигай глас, смехурко, чуваме те.

— Майната ти, Монахан!

— Искаш ли пак да ти сложа белезниците?

Монк изглежда се ядоса, но Софи го заговори, преди той да успее да направи каквото и да било.

— Извинявай, Джером.

Голямата му глава се извърна към нея, а тя му се усмихна. Този път Тери не я прекъсна и аз предположих, че едно от нещата, които двамата бяха обсъждали, беше ролята й в днешното издирване.

— Никой не се съмнява в думите ти, но те моля да помислиш върху нещо. Сигурно си изкопал гробовете през нощта, нали така?

Това беше близко до ума — малко убийци биха рискували да погребат жертвите си посред бял ден. Но адвокатът на Монк не бе съгласен с този разпит.

— Не си длъжен да отговаряш, ако не искаш. Вече ясно казах, че…

— Млъкни.

Монк дори не го погледна. Когато спря поглед върху Софи, черните му като копчета очи изглеждаха замъглени.

— Винаги е нощ — кимна след няколко секунди той.

Не разбрах какво искаше да каже. Ако се съди по краткото мълчание на Софи, тя също не бе разбрала, но го прикри добре.

— Човек лесно може да се обърка в тъмното. Не е трудно да допуснеш грешка, когато по-късно се опитваш да си спомниш. Възможно ли е да си изкопал поне единия от гробовете тук? Или дори и двата?

Монк отмести поглед от Софи към могилата, после потърка с ръка плешивото си теме.

— Възможно е…

За момент изглеждаше напълно объркан. След това Тери заговори и онова, което ми се стори, че видях, изчезна.

— Нямам време за това. Какъв е отговорът ти — да или не?

Неочаквано гневът и лудостта отново нахлуха в погледа на Монк. Кривата маниакална усмивка се върна на лицето му и той се обърна към Тери:

— Не.

— Чакай, Джером, ти… — започна Софи, но вече бе пропуснала възможността.

— Е, това е. Да се връщаме — каза Тери и се заизкачва по ръба на падината.

— Но кучето вече е тук! — възрази тя. — Нека поне да опита!

Тери спря, явно не можеше да реши какво да направи. Останах с впечатлението, че няма да се съгласи, ако археологът не се беше намесил в този момент. Докато се разиграваше тази сцена, Уейнрайт продължаваше да сондира.

— Почти привърших — каза той и още веднъж заби сондата в земята. — Почвата тук не е толкова твърда, но понеже е торф, се съмнявам да…

Чу се звук от счупване, когато сондата удари в нещо. Уейнрайт замръзна на място. По лицето му се изписа замислено изражение и той упорито избягваше погледа ми.

— Е, тук май има нещо.

Тери се приближи до него.

— Камък ли е?

— Не, мисля, че не е… — Уейнрайт бързо взе нещата в свои ръце и направи знак на водача на кучето. — Започни от дупката, която току-що направих.

Водачът, млада полицайка с червена коса и изпръхнала от вятъра светла кожа, поведе кучето към могилата.

— Не! Това не е мястото! — извика Монк и сви юмруци.

— Кажи на клиента си, че ако се обади още веднъж, ще наредя отново да му сложат белезниците — озъби се Тери на Добс.

Адвокатът не беше доволен, но заплахата свърши работа. Монк изкриви устни, хвърли поглед зад себе си към откритото тресавище и отпусна ръце.

— Не ща белезници.

Кучето се спусна към могилата и започна да я души. В страната имаше само няколко такива кучета, обучени да откриват трупове. Бях слушал много за техните способности, но въпреки това имах съмнения. Торфът забавя разлагането, понякога дори го спира. Няма значение колко чувствително е обонянието на кучето, то не може да подуши нещо, което липсва.

То обаче почти мигновено наостри уши, започна да вие от възбуда и да дращи около последната дупка, която Уейнрайт беше направил със сондата. Полицайката веднага го дръпна настрана.

— Браво, добро момиче! — похвали тя кучето и вдигна поглед към Тери. — Няма никакво съмнение, тук има нещо.

Всички потръпнахме в очакване. Тери изглеждаше много нервен, но в това нямаше нищо чудно, като се има предвид под какво напрежение се намираше в момента. Кариерата му зависеше от това, което щяхме да открием тук.

— Какво да правим, шефе? — попита Роупър.

Съзнавайки значимостта на момента, той бе престанал да се усмихва нервно.

Тери сякаш се овладя.

— Хайде да проверим.

Уейнрайт плесна доволно с ръце, съвсем забравил за скептицизма си по-рано. Един от криминалистите донесе торба с кирки, лопати и други инструменти, хвърли я на земята и тя издрънча. Уейнрайт я отвори и извади една лопата.

— Да ти помогна — предложих аз, но очевидно си губех времето.

— Не, благодаря, няма нужда. Ако имам нужда от помощ, ще ти кажа.

Изрече думата помощ с презрение. Изведнъж, след като стана ясно, че може би ще открием нещо, бе започнал да се държи много авторитарно. Не беше трудно да се досетя кой ще да обере лаврите, ако това наистина се окажеше гроб. Казах си, че това няма никакво значение, но въпреки това ми беше гадно.

Нямаше какво друго да правим, освен да наблюдаваме как Уейнрайт очертава с лопатата тесен правоъгълник в средата на могилата. Правенето на такъв разрез беше много по-ефективно от разкопаването на целия предполагаем гроб наведнъж. Така имахме възможност да получим по-ясна картина как е разположено тялото и колко дълбоко е погребано, преди да започнем цялостното разкопаване.

Уейнрайт работеше с лекота, но от опит знаех, че това съвсем не е лесна задача. Той забиваше острието на лопатата в пръстта с бързи, равномерни движения и изхвърляше едри парчета торф.

— Личи си, че торфът е бил разкопан — измърмори той. — Тук има нещо.

Хвърлих поглед към Монк. Огромният затворник наблюдаваше сцената безизразно, в черните му кукленски очи не се четеше нищо. В тишината се чуваше само звукът от лопатата и разкъсването на корените, когато последното парче торф беше извадено. След като отстрани тревата, Уейнрайт започна да копае по-надълбоко. Торфът беше мокър и влакнест. Археологът изкопа около тридесет сантиметра и изведнъж спря.

— Подайте ми една лопатка.

Заповедта не беше насочена към никого конкретно, но аз бях най-близо до него. И без това не вършиш нищо друго. Занесох лопатката на Уейнрайт и застанах от другата страна на изкопа, а той клекна, за да отстрани торфа.

— Какво откри? — попита Тери.

Археологът се намръщи и се наведе, за да огледа по-внимателно.

— Не съм сигурен… Може да е…

— Това е кост — намесих се аз.

В тъмната пръст се виждаше нещо гладко и светло. Подаваше се съвсем малка част, но благодарение на опита си можех да различа гладката костна структура от камък или корен на дърво.

— Човешка ли е? — попита Софи.

— Не мога да преценя, все още не се вижда достатъчно.

— Във всеки случай е кост — обади се Уейнрайт, а по гласа му личеше колко се дразни от намесата ми.

Той започна да отмахва торфа от костта. Вниманието на всички беше приковано в археолога. Тери беше привел рамене, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, сякаш се подготвяше за атака. Зад него стоеше Роупър и хапеше устни. Само Монк като че ли не се интересуваше от нищо. Дори не си правеше труда да наблюдава какво става, беше извърнал глава и гледаше към тресавището зад гърба си.

В този момент Уейнрайт проговори отново:

— Има някаква тъкан. Може би е дреха. Не, чакайте малко, мисля, че…

Той се наведе още повече и скри това, което беше открил. Изведнъж напрежението го напусна.

— Козина е.

— Козина? — Тери се спусна, за да се увери сам.

Уейнрайт копаеше торфа с резки движения.

— Да, козина! Това е труп на животно.

Костта, която беше открил, се оказа част от счупен таз, който се подаваше през острата, покрита с торф козина.

— Какво е, лисица ли?

— Язовец — каза Уейнрайт и издърпа от калта една лапа с мръсни, извити нокти, след това я пусна обратно. — Поздравления, госпожице Келър. С помощта на метода на Уинтроп вие току-що открихте леговището на един язовец.

За първи път Софи не знаеше какво да отговори. Докато всички се приближаваха, за да погледнат по-добре, на нея като че ли й се искаше самата тя да се скрие в дупката на язовеца.

Отидох да огледам тялото на животното. Беше доста пострадало, през твърдата козина се подаваха счупени кости.

— Трябваше да се уверим — казах аз, изпълнен с раздразнение. — Спокойно можеше да е гроб.

Уейнрайт ми се усмихна ледено.

— Нито вие, доктор Хънтър, нито госпожица Келър сте съдебномедицински археолози. Може би в бъдеще ще…

Не видях какво се случи в този момент, само долових внезапно настъпилата суматоха. Някой извика зад гърбовете ни и когато се обърнах, видях двамата затворнически пазачи на земята; единият бе паднал върху един от полицаите.

Зад тях видях Монк, който бягаше, яките му крака го оттласкваха като бутала.

Беше изчакал да дойде подходящият момент, когато вниманието на всички беше съсредоточено другаде.

Един полицай се хвърли върху него, но това само го забави. Той блъсна полицая, който се претърколи, сякаш го беше ударил бик.

Пред него вече нямаше нищо друго, освен огромното открито пространство на тресавището.

— Хванете го! — изкрещя Тери и се спусна след беглеца.

Огромната сила и изненадата бяха осигурили на Монк няколко метра преднина, но тя надали щеше да му е достатъчна.

Наоколо се разнесоха псувни и тропот на тежки ботуши. Няколко полицаи вече го настигаха и дори Монк не можеше да се справи с толкова души едновременно.

В този момент той рязко смени посоката и изведнъж полицаите, които още малко и щяха да го хванат, се оказаха в едно затревено блато. Краката им затънаха в меката кал и след няколко секунди те спряха.

Монк не намали темпото. Нямаше и следа от несръчните му движения, заради които му бяха свалили белезниците. Изглежда знаеше точно къде да стъпи, успяваше да открие твърдата почва, която иначе по нищо не се различаваше от блатото, което я заобикаляше. Едва сега разбрах защо беше гледал към тресавището, вместо дупката, която копаеше Уейнрайт.

Беше планирал точно откъде да мине.

Пуснете кучето! Пуснете кучето! — крещеше Тери, докато се опитваше да заобиколи заблатеното място.

Водачът не се нуждаеше от повече заповеди. Пусна немската овчарка и тя веднага се понесе през тресавището към Монк. Тя или имаше късмет, или по-малкото й тегло й позволяваше да си проправи път през калта и след малко бе скъсила значително разстоянието до Монк. Видях как той извърна лице към нея и несръчно смъкна палтото си, заради което загуби още преднина. Какво, за бога, прави той?

След миг разбрах. Когато кучето го настигна, той се извърна и протегна ръката си, увита в палтото. Направи крачка назад, за да поеме тежестта на кучето, което се хвърли и захапа дебелото палто. След това с другата си ръка го хвана отзад зад врага и го изви. Чу се пронизително скимтене, което веднага замлъкна. Почти без да спира, Монк се извърна и хвърли настрана безжизненото тяло на кучето, след което отново се затича.

Настъпилата тишина бе нарушена от вика на водача на немската овчарка, който се втурна към неподвижното животно.

— Боже, господи! — въздъхна дълбоко Роупър и затърси радиостанцията си. — Пратете хеликоптера тук! Не ми задавай въпроси, просто го прати!

Монк тичаше с пълна скорост, носеше се през неравния терен на тресавището, сякаш бе излязъл да побяга в парка. Повечето полицаи все още не можеха да се измъкнат от блатото, но Тери бе успял да заобиколи най-опасната му част. Освен това борбата с кучето бе забавила Монк. От ръба на падината, където бях отишъл, за да помогна на пострадалите, видях как Тери го настига и пулсът ми се ускори.

Софи бе вдигнала ръка пред устата си.

— Господи, ще го убие!

Имаше право. Тери беше достатъчно силен, за да се справи с повечето мъже, но току-що бяхме видели как Монк прекърши врата на полицейското куче.

Но Тери също го бе видял. Той се хвърли в краката на затворника и го удари точно под коленете — хватка, която често се използва в ръгбито. Беглецът се стовари на земята като посечен, а Тери остана вкопчен в краката му. Изглежда, дори не изкара дъха на Монк, който се извърна и започна бясно да сипе удари, като се опитваше да го достигне. Тери бе стиснал здраво краката на затворника, сви глава между раменете си и не отслаби хватката. Един от ударите обаче попадна в лицето му и Тери го пусна. Монк се измъкна и се изправи на крака, но не можа да направи нищо повече, защото опръсканите с кал полицаи се хвърлиха върху него и го избутаха встрани от мястото, където Тери лежеше проснат на земята. Монк се опита да се измъкне още веднъж, но униформените мъже го повалиха на земята и се струпаха върху него като мравки върху оса.

Хайде да ви видя, копелета!

Монк се съпротивляваше и се опитваше да отблъсне нападателите си, които взеха да го налагат с палки. Полицаите обаче бяха много на брой и накрая го притиснаха до земята. За момент той успя да се надигне и се опита да се изправи, но една палка го удари през краката. Той падна с лице в калта, отново направи опит да се съпротивлява, но полицаите му извиха ръцете на гърба, закопчаха го с белезници и с това всичко приключи.

НЕ! Не! Не! Не!

Монк виеше като ранено животно, когато полицаите го притиснаха до земята и му завързаха краката. След това се отдръпнаха назад, а той продължаваше безпомощно да се мята в яда си. Няколко души отидоха да помогнат на Тери. Той се бе подпрял на колене, все още силно замаян. Отхвърли помощта на подчинените си и сам се изправи на крака. Бяхме твърде далече и не чухме какво каза, но сигурно бе някаква шега, защото мъжете около него избухнаха в бурен, леко истеричен смях.

Усетих как Софи се отпусна.

— О, боже!

Без да се замисля, обвих раменете й с ръка. Пазачите от затвора, както и полицаят, когото Монк бе ударил, вече бяха на крака. По лицето на по-възрастния пазач имаше кръв, защото носът му беше счупен. Беше блед и трепереше, но можеше да се движи сам. Наклони глава назад и се опита да спре кръвта със салфетката, която му дадох. От двамата пазачи той беше този, който се бе държал по-добре с Монк, но това не му бе донесло никаква полза.

Отправихме се към мястото, където Тери и останалите полицаи бяха оградили Монк. Адвокатът му, който досега бе запазил пълно мълчание, явно реши, че трябва да каже нещо.

— Вероятно съзнавате, че това е провал от страна на полицията да се погрижи за клиента ми — каза той задъхано на Роупър, като се стремеше да не изостава, пъхнал куфарчето си под мишница. — Не трябваше да му давате възможност да избяга. Ще подам официално оплакване относно провеждането на цялата операция.

— Правете каквото искате — отвърна му Роупър.

Добс прие думите му като насърчение.

— Що се отнася до неправомерната употреба на сила…! Начинът, по който бе повален на земята, е учебникарски пример за полицейско насилие!

Роупър се обърна към него и се захили, като оголи зъбите си, с което много заприлича на плъх.

— Ако не млъкнеш, ще ти завра куфарчето отзад.

След тези думи адвокатът млъкна.

Срещата с Монк беше оставила следи по всички полицаи, които се намираха около него. Бяха покрити с кал от блатото и нямаше нито един от тях, който да не кървеше или да не беше наранен. На челото на Тери имаше цицина с големината на яйце, но иначе не беше сериозно пострадал. Беше превъзбуден от случилото се, поради прилива на адреналин изглеждаше не на себе си.

— Добре се справи, шефе — поздрави го Роупър и го плесна по гърба. — Как е главата?

Тери внимателно докосна цицината.

— Ще оцелея — заяви той и се ухили към Софи. — Не ме загрозява, нали?

— Всичко е по-добро от оригинала — отвърна хладно Софи.

Уейнрайт се приближи към мястото, където завързаният Монк лежеше в тревата и пирена. Затворникът дишаше тежко, по лицето и устата му имаше кръв. Беше спрял да се съпротивлява, само от време на време размърдваше ръце и крака, сякаш пробваше колко здрава е веригата. Белезниците бяха от закалена стомана, а найлоновият ремък, с който бяха завързани краката му, не даваше признаци, че може да се скъса скоро. Въпреки това не завиждах на тези, които трябваше да го откарат обратно в затвора.

Уейнрайт сложи ръце на кръста и впери яден поглед в него.

— Животни като това трябва да бъдат държани в клетка. Господи, като си помисля само, че обществото харчи пари, за да държи такива като него живи!

Монк замръзна на място, после изви глава и впери очи в археолога. В погледа му нямаше нито страх, нито яд, опитваше се само хладно да прецени мъжа, който стоеше пред него. По зъбите му имаше кръв.

— За бога, остави го на мира! — намеси се Софи. — Никого не впечатляваш с това поведение!

— Нито пък ти! — не й остана длъжен Уейнрайт. — И след изпълнението, което направи преди малко, трябва да си ужасно щастлива, ако полицията пожелае отново да работи с теб!

— Достатъчно — прекъсна ги Тери, като се приближи към тях.

Адреналинът, който до преди малко го държеше в еуфория, вече го нямаше и той бе започнал да осъзнава ужасната действителност около себе си.

— Свършихме си работата тук. Ние ще изчакаме хеликоптера да дойде, а вие можете да си тръгвате.

— Ами гробовете? — попита Софи.

Изглеждаше потисната, думите на Уейнрайт я бяха засегнали.

Тери наблюдаваше водача на кучето, който приближаваше към нас с трупа на животното в ръце.

— А ти как мислиш? — попита той и се отдалечи.

Двамата със Софи тръгнахме към пътеката — така по-лесно щяхме да стигнем до пътя, където бяхме паркирали колите си, отколкото ако тръгнехме да джапаме направо през тресавището. Тя мълчеше, а и аз не казах нищо, докато не я видях сърдито да бърше сълзите, които се стичаха от очите й.

— Не обръщай внимание на Уейнрайт. Вината не беше твоя.

— Да бе.

— Спокойно можеше да е гроб. Бяхме длъжни да проверим.

Докато говорех, някаква мисъл проблесна за миг в съзнанието ми, но не успях да свържа нещата. Реших, че не е важно, и насочих вниманието си към Софи.

Тя се усмихна мрачно.

— Сигурна съм, че и Симс ще види така нещата. Господи, само как се изложих! Предложих на Монк да му помогна да си спомни — толкова бях сигурна във възможностите си! А той през цялото време ни е правил на глупаци. Каза, че ще ни покаже къде са гробовете, а просто е търсил начин да избяга.

— Нямаше как да знаем това.

Но тя не ме слушаше.

— Нищо не разбирам! Докъде си е представял, че може да стигне? Къде си е въобразявал, че ще се скрие?

— Не знам — чувствах се прекалено потиснат, за да правя аутопсия на това объркано положение. — Най-вероятно въобще не е мислил. Вземал е решения на място.

— Не ми се вярва — отвърна разтревожено Софи и отметна кичур коса от лицето си. — Никой не прави нищо без причина.