Саймън Бекет
Гробовни тайни (3)

2

Полицейската лента очертаваше коридор, който започваше от средата на пътеката и стигаше до палатката на съдебномедицинския екип. Оттук вече бяха минали много хора и тази част от тресавището бе покрита с черна кал. Ботушите ми жвакаха, докато вървях покрай развените от вятъра ленти. Районът около палатката също бе отцепен, а пред входа й стоеше един униформен водач на куче. Той пристъпваше от крак на крак, за да се стопли. Двамата с немската овчарка впериха поглед в мен и внимателно ме наблюдаваха, докато се приближавах.

— Идвам при главен инспектор Симс — обясних аз малко задъхано.

Преди да успее да отговори каквото и да било, отворът на палатката бе отметнат и оттам се появи мъж на около четиридесет години, който някак се стремеше да изглежда по-възрастен. Беше облечен в предпазен гащеризон, който никак не му подхождаше. Лицето му бе абсолютно безизразно и за да компенсира меките черти и добродушното си излъчване, бе пуснал мустаци, които да му придадат по-войнствен вид. Беше свалил качулката на гащеризона и черната му коса бе така добре сресана, че приличаше на гипсова отливка.

— Вие ли сте доктор Хънтър? Аз съм Симс.

Дори и да не бях разпознал гласа му, щях да се досетя, че е той. Звучеше властно и заповеднически, като на човек, който не би се вслушал в чуждото мнение. Светлите му очи се плъзнаха по мен и в този момент разбрах, че за добро или зло, вече ме бе преценил.

— Очаквахме ви преди половин час — заяви той и изчезна в палатката.

И на мен ми е приятно да се запознаем. Водачът стисна здраво повода на кучето и се дръпна встрани, за да ми направи път. Не се чувствах особено комфортно, докато минавах покрай него към палатката, защото през цялото време усещах погледа на немската овчарка върху себе си.

В сравнение с огромното открито пространство на тресавището, вътре ми се стори тясно и наблъскано с хора, облечени в предпазни гащеризони. Разсеяната светлина, която преминаваше през сините стени на палатката, създаваше тайнствена атмосфера. Въздухът беше влажен и лепкав, усещаше се тежка миризма, която ужасно много ми напомняше за лагеруване на палатка. Освен това миришеше на изкопана пръст и на още нещо, далече не така безобидно.

Гробът се намираше точно в средата.

Около него бяха подредени прожектори, от които се носеше лека пара заради влажния въздух. Около черния правоъгълник от торф, ограден с въже, бяха поставени метални плочи, върху които да стъпваме. Някакъв човек, за когото предположих, че е криминалист, бе застанал на колене до гроба. Беше едър мъж, който държеше покритите си с ръкавици ръце вдигнати във въздуха, сякаш беше хирург в операционна. Точно пред него стърчеше някакъв предмет, който се подаваше от торфа. На пръв поглед приличаше на камък или корен, но само докато човек не се вгледаше по-внимателно.

От мократа земя се подаваше разлагаща се човешка ръка, чиито кости стърчаха изпод плътта.

— За съжаление се разминахте с патолога, но той ще се върне веднага щом трупът бъде готов за преместване — заяви Симс и откъсна вниманието ми от гроба. — Доктор Хънтър, запознайте се с професор Уейнрайт, съдебномедицинския археолог, който ще ръководи изравянето на трупа. Може би сте чували за него.

В този момент насочих вниманието си към човека, коленичил до гроба. Уейнрайт? Усетих как стомахът ми се свива.

Много ясно, че бях чувал за него. Ленард Уейнрайт беше преподавател в Кеймбридж, който работеше и като консултант към полицията. Той беше един от най-добрите съдебномедицински експерти в страната и безупречната му репутация нравеше значимо всяко разследване, в което участваше. Но зад образа на Уейнрайт като учен и експерт се криеше и още нещо. Говореше се, че е безмилостен към всеки, който би могъл да му бъде конкурент. Открито критикуваше онова, което наричаше „модерна съдебна медицина“, а в тази категория попадаха всички дисциплини, освен неговата. Само преди година беше публикувал в едно научно списание статия, в която се подиграваше с тезата, че моментът на настъпване на смъртта може да се определи по степента на разложение на меките тъкани. Спомням си, че докато я четях, вместо да се ядосам, намерих написаното за забавно.

Само че тогава не знаех, че ще ми се наложи да работим заедно.

Уейнрайт се изправи на крака, при което ставите му изпукаха като на човек, страдащ от артрит. Беше около шейсетгодишен, огромен мъж, облечен в опънат по него, покрит с кал гащеризон. Свали маската от устата си и дебелите му пръсти, покрити с бели латексови ръкавици, силно ми заприличаха на наденички. Чертите на лицето му бяха доста груби, но ако човек проявеше благосклонност, би могъл да ги нарече патрициански.

— За мен ще бъде удоволствие да работя с вас, доктор Хънтър — заяви той и ми се усмихна неопределено.

Гласът му се лееше като на опитен оратор.

— За мен също — отвърнах аз и се усмихнах едва-едва.

— Гробът е бил открит вчера късно следобед от няколко души, излезли на разходка — обясни Симс, вперил поглед в ръката, която се подаваше от земята. — Както виждате, доста плитко е изкопан. Пуснахме сонда и установихме, че на не повече от шейсет сантиметра под повърхността има твърд гранитен слой. Това не е идеалното място да погребеш труп, но за щастие убиецът не го е знаел.

Наведох се, за да огледам студената тъмна почва.

— Торфът ще направи нещата доста интересни.

Уейнрайт кимна предпазливо, но не каза нищо. Като археолог, той по-добре от мен познаваше проблемите, свързани с гробовете, изкопани в торф.

— Най-вероятно дъждът е отмил горния слой почва, покриваща ръката, а животните са свършили останалото — продължи Симс. — И след това хората, излезли на разходка, видели ръката да стърчи от земята. За съжаление в началото не разбрали какво точно са открили и са изкопали част от пръстта наоколо.

— Бог да ни пази от аматьори — обади се Уейнрайт.

Може би беше чисто съвпадение, но в този момент погледът му бе насочен към мен.

Коленичих върху една от металните плочи и огледах ръката. Тя се подаваше до костите на китката. По-голямата част от меката тъкан беше изгризана, а първите два пръста, които вероятно са се намирали най-отгоре, въобще липсваха. В това нямаше нищо необичайно — големите мършояди като лисиците, а дори и по-едрите птици като гарваните и чайките, спокойно може да са ги отнесли.

Но вниманието ми беше провлечено от това, че под следите от зъби, оставени по костите, отчупените повърхности на фалангите изглеждаха съвсем гладки.

— Възможно ли е някой от хората, открили ръка, да я е настъпил? Или да е била увредена, докато са копали? — попитах аз.

— Твърдят, че не са я докосвали — заяви Симс абсолютно безизразно. — Защо питате?

— Вероятно не е важно. Просто пръстите са счупени. Направо са прекършени, а това не би могло да направи нито едно животно.

— Да, и аз забелязах — каза провлечено Уейнрайт.

— Смятате ли, че това е важно? — попита Симс.

Уейнрайт не ми даде никаква възможност да отговоря.

— Прекалено рано е да се твърди каквото и да било. Освен ако доктор Хънтър няма някаква теория…

Нямаше да се оставя да ме въвлекат в слепи предположения.

— Все още не. Открихте ли нещо друго?

Вероятно криминалистите вече бяха претърсили внимателно вътрешността на палатката.

— Нищо важно засега. Намерихме на повърхността две малки костици, за които предполагаме, че са от заек. Със сигурност не са човешки, но може и вие да им хвърлите един поглед — каза Симс и погледна часовника си. — А сега, ако няма нищо друго, тръгвам за пресконференцията. Професор Уейнрайт ще ни информира за всичко, което искате да знаете. Ще работите под прякото му ръководство.

През цялото време Уейнрайт ме наблюдаваше с лек интерес. Патологът носеше цялата отговорност за тленните останки, но като съдебномедицински археолог Уейнрайт бе изцяло отговорен за изкопаването на трупа. Нямах никакъв проблем с това, поне на теория. Въпреки това бях чувал за много случаи, когато трупът е бил увреден по време на изравянето поради неопитност или твърде голям ентусиазъм от страна на археолога. Работата ми значително щеше да се усложни, ако например черепът беше разбит на парчета с кирка или лопата.

Освен това нямах намерение да позволя да ме третират като помощник на Уейнрайт.

— Нямам нищо против, що се отнася до изваждането на трупа от земята — отвърнах аз. — Очаквам да се консултирате с мен по всички въпроси, които се отнасят до самите останки.

В палатката настъпи пълна тишина. Симс ме погледна хладно.

— Двамата с Ленард се познаваме много отдавна, доктор Хънтър. Работили сме заедно по много разследвания и трябва да отбележа, че работата ни винаги е била успешна.

— Не исках да…

— Бяхте ми препоръчан като добър специалист, но ми трябват хора, които умеят да работят в екип. Лично съм заинтересуван от това разследване и няма да толерирам никакви конфликти от страна на когото и да било. Ясен ли съм?

Усещах погледа на Уейнрайт върху себе си, бях сигурен, че той бе причината Симс да ми говори по този начин. Вътрешно започнах да настръхвам, но бях работил с доста главни инспектори с тежък характер и знаех, че не трябва да споря. И аз като него се постарах лицето ми да остане безизразно.

— Да, разбира се.

— Добре. Сигурен съм, че не е необходимо да ви напомням колко важно е това разследване. Джером Монк вече е зад решетките, но що се отнася до мен, не считам, че работата ми е приключила, докато не открия труповете на жертвите и не ги предам на семействата им. Трябва да разбера дали това е един от тях — Симс задържа малко по-дълго погледа си върху мен, сякаш искаше да се увери, че съм го разбрал правилно. — А сега, господа, ако няма друго, ще ви оставя да работите — заключи той и излезе от палатката.

За момент и двамата с Уейнрайт мълчахме. Археологът се изкашля доста театрално.

— Е, доктор Хънтър, да се залавяме за работа.

Имах чувството, че под ярката светлина на прожекторите времето е спряло. Черният торф като че ли не искаше да пусне тялото от хватката си, беше прилепнал плътно по него, докато малко по малко трупът се показваше на повърхността. Напреднахме много бавно. При повечето видове почви очертанията ма изкопания гроб бяха ясни. Пръстта, която е била извадена и след това върната на мястото си, е по-рохкава от другата около нея, затова краищата на изкопа се забелязват относително лесно. При торфа обаче не е така. Той поема водата като гъба, затова и не се рони като останалите видове почви. Разбира се, очертанията на гроба пак може да се намерят, но са необходими повече умения и внимание.

Уейнрайт притежаваше и двете. Физическото му присъствие се усещаше много силно в затвореното пространство на палатката, чиито сини стени леко се полюшваха от вятъра. Мислех, че ще ме накара да стоя и да гледам отстрани, но за моя изненада той с удоволствие прие помощта ми. След като наранената ми гордост се успокои, бях принуден да призная, че съдебният археолог наистина си разбираше от работата. Големите му ръце удивително сръчно отстраняваха влажния торф и разкриваха човешките останки, дебелите му пръсти пипаха с прецизността на хирург. Работехме един до друг, коленичили върху металните плочи отстрани на гроба, и докато трупът бавно излизаше на повърхността, с изненада установих, че започвам да променям мнението си за този човек.

След известно мълчание той взе лопатката и изхвърли един червей, разсечен на две.

— С Удивителни същества, нали? Limbricus terrestris. Съвсем прости организми, нямат нито мозък, нито дори истинска нервна система и въпреки това остават живи дори след като ги разсечеш на две. Ето ти един полезен урок: колкото по-сложно е дадено нещо, толкова по-големи са рисковете, на които е изложено.

Изхвърли червея, остави лопатката и примигна болезнено, когато коленете му изпукаха.

— С възрастта работата става все по-трудна. Но това се отнася до абсолютно всичко, нали така? Само че ти си твърде млад, за да знаеш тези неща. От Лондон ли си?

— Да, там живея. А ти?

— Аз съм местен, от Торбей. Слава богу, съвсем наблизо е, така че не се налага да отсядам в някой мизерен хотел, осигурен от полицията. Никак не ти завиждам за това — заяви той и разтри гърба си. — Е, как ти се струва Дартмур?

— Доста мрачен за сега.

— Така е, защото не си видял района в най-хубавата му светлина. Истинско съкровище, особено за археолог като мен. От цяла Великобритания тук има най-много останки от бронзовата епоха, а тресавището е като истински музей на индустрията. Все още можеш да откриеш останките от старите мини за олово и калай, запазили са се като мухи в кехлибар. Направо е невероятно! Поне за динозавър като мен. Женен ли си?

— Да — отвърнах аз, мъчейки се да следя мисълта му.

— Ти си разумен човек. Добрата съпруга ни пази от лудост. Друг въпрос е как те ни търпят. Жена ми заслужава медал, както често ми напомня — засмя се той. — Имаш ли деца?

— Момиченце, казва се Алис. На пет години е.

— А, това е чудесна възраст. Аз имам две дъщери, и двете вече напуснаха домашното огнище. Радвай й се, докато е още малка. Вярвай ми, след десет години ще се чудиш какво е станало с малкото ти момиченце.

— Има доста време, докато стане тийнейджър — усмихнах се аз.

— Възползвай се от това време. Мога ли да ти дам един съвет?

— Разбира се.

Изобщо не очаквах Уейнрайт да се държи по този начин.

— Никога не отнасяй служебните си проблеми вкъщи. В нашата професия е изключително важно да можеш да се откъснеш от работата си, особено ако имаш семейство. Иначе ще си съсипеш живота. Независимо колко ужасно е това, с което се сблъскваш, не забравяй, че това е просто работа.

Той отново взе лопатката и насочи вниманието си към останките.

— Наскоро разговарях с един човек, който те познава. Разказа ми, че всъщност по образование си лекар.

— Така е, първо завърших медицина, а после се насочих към антропологията. Кой ти разказа всичко това?

Той се намръщи.

— Знаеш ли, блъскам си главата и не мога да се сетя. Паметта ми вече не е като едно време. Струва ми се, че беше на една конференция по съдебна медицина. Говорехме си за новото поколение и че между тях има способни хора. И тогава някой спомена името ти.

Изненадах се, че Уейнрайт призна, че е чувал за мен. Това не можеше да не ме поласкае.

— Доста сериозна промяна, от медицина към антропология — продължи той, докато почистваше пръстта около лакътя. — Доколкото разбрах, си се обучавал в САЩ. В института в Тенеси, нали така? Онзи, дето е специализиран в разлагането на тъканите.

— Изследователският институт по антропология. Прекарах там цяла година.

Това беше още преди да се запозная с Кара, вече бях сменил професията си и работех с мъртвите вместо с живите. Очаквах дп последва някаква хаплива забележка, но такава нямаше.

— Изглежда много интересно място. Но не е за мен. Трябва да призная, че не съм голям фен на Calliphoridae. Според мен са отвратителни.

— И аз не съм им особен фен, но те са изключително полезни в работата ни.

Calliphoridae е латинското наименование на семейството на мухите месарки. Техният жизнен цикъл е много точен часовник за степента на разлагане. Очевидно Уейнрайт обичаше да използва латински термини.

— Предполагам, че е така. Но за съжаление не и в този случай. Тук е прекалено студено — заяви той и посочи останките с лопатката. — Е, какво ще кажеш?

— Ще добия по-добра представа, когато огледам трупа в моргата.

— Разбира се, но вероятно вече си си направил някои изводи.

Въпреки маската върху устата му, видях, че се усмихва. Никак не ми се искаше да изказвам каквото и да е мнение, тъй като знаех колко лесно може всичко да се промени, след като останките бъдат извадени и почистени. Но Уейнрайт нямаше нищо общо с чудовището, за което го мислех, а и в момента бяхме само двамата. Нямаше да е никак зле да разбере, че не само той е експерт, особено като се има предвид отрицателното му отношение към съдебномедицинската антропология.

Отдръпнах се назад, за да огледам по-добре останките, които бяхме изкопали до този момент.

Торфът е уникален. Образува се при разлагането на растения, животни и насекоми и представлява враждебна среда за всички бактерии и насекоми, които обикновено населяват почвата под краката ни. Той има ниско съдържание на кислород, а киселинността му е близка до тази на оцета. Ето защо той буквално може да превърне органичната материя в туршия и да промени цвета й така, че да заприлича на експонат в лабораторна стъкленица. В торфени ями са били открити цели бивни на мамути, а човешки тела, погребани преди стотици години, се появяват на бял свят странно незасегнати от времето. Трупът на мъж, открит в село Толунд в Дания през 50-те години, е бил така добре запазен, че в началото помислили, че е жертва на убийство. Сега, това вероятно наистина е било така, имайки предвид въжето около шията му, но убийството е било извършено преди повече от две хиляди години.

От друга страна, същите качества, които правят торфа златна мина за археолозите, го превръщат в кошмар за съдебните медици. Определянето на момента на настъпване на смъртта е изключително трудно, в много случаи направо невъзможно, тъй като липсват естествените белези на разлагане.

Съмнявах се, че в нашия случай проблемът ще е толкова значителен. Почти половината от трупа вече беше изваден на повърхността. Беше положен настрани, коленете бяха свити до гърдите, горната част на тялото бе свита в ембрионална поза. Както тънката блуза, прилепнала към тялото, изпод която се виждаха очертанията на сутиена, така и късата пола бяха от синтетична материя и имаха съвременна кройка. И макар че не бях експерт по въпроса, струваше ми се, че обувката с висок ток на десния крак е съвсем модерна.

Цялото тяло — коса, кожа и дрехи — беше покрито с лепкава черна кал и всичко бе придобило еднакъв цвят, сякаш бе направено от торф. Въпреки това нищо не можеше да скрие ужасните травми по тялото. Под калния плат ясно се очертаваха счупените ребра, а назъбените кости на ръцете и краката стърчаха през меките тъкани. Под сплъстената, изцапана с кал коса се виждаше, че черепът е бил счупен, а бузите и носната кухина бяха хлътнали навътре.

— Засега няма друго, освен очевидното — казах аз предпазливо.

— И какво е очевидно?

Свих рамене, никак не исках да изказвам каквото и да е мнение толкова рано.

— Трупът е на жена, като, разбира се, съществува и изключително малка вероятност да е на травестит.

Уейнрайт изсумтя презрително.

— Господ да ни е на помощ! По мое време такъв въпрос изобщо не можеше да възникне. Кога нещата станаха толкова сложни? Продължавай.

Това бе любимата ми тема и аз се разпалих.

— Засега е трудно да се определи кога е бил погребан трупът. Разложението е в по-напреднала фаза, отколкото очаквах.

Особено ако става въпрос за една от жертвите на Монк, убита миналата година, казах си аз, но още не бях готов да изразя гласно мнението си.

— Но това вероятно може да се обясни с факта, че трупът е погребан много близко до повърхността на земята.

Дори и в торфената почва, близостта до въздуха позволяваше на аеробните бактерии да разградят меките тъкани, макар и по-бавно от обикновено.

Уейнрайт кимна в знак на съгласие.

— А какво ще кажеш за травмите?

— Прекалено рано е да се определи дали са били нанесени преди или след настъпването на смъртта, но във всеки случай жената е била пребита. Вероятно е използван някакъв тъп предмет. Не мога да си представя как човек с голи ръце би могъл да счупи костите й по този начин.

— Дори и този човек да е Джером Монк? — усмихна се той изпод маската при вида на неудобството ми. — Хайде, Дейвид, признай го. Май наистина сме попаднали на една от жертвите му.

— Ще получа по-пълна представа, след като трупът бъде почистен, така че да мога да огледам скелета.

— Действаш предпазливо и това ми харесва. Но жената тук е точно на възрастта на жертвите му, личи си по дрехите й. Нито една жена над двайсет години не би облякла толкова къса пола.

— Не мисля, че…

— Знам, знам, не е политически коректно да говоря така — засмя се той. — Но освен ако това тук не е шиле или овен, който се прави на агне, със сигурност можем да твърдим, че трупът е на момиче или млада жена, която е била пребита жестоко и погребана в задния двор на Монк. Нали знаеш поговорката, ако прилича на риба и мирише на риба…

Държанието му ме дразнеше, но в крайна сметка Уейнрайт само изразяваше гласно онова, което си мислех и аз.

— Възможно е — признах аз.

— Чудесен отговор! И аз бих казал, че е възможно, но да не избързваме. Сега остава само да отговорим на въпроса коя от злощастните възлюбени на Монк е тя. Дали е някоя от сестрите Бенет, или Тина Уилямс?

— Вероятно ще може да се установи по дрехите.

— Така е, но това е повече по твоята специалност, отколкото по моята. Предполагам, че вече имаш някакви догадки? — засмя се отново той. — Не се притеснявай, не даваш показания пред съда. Направи ми това удоволствие.

Трудно можех да му откажа.

— На този етап наистина всичко е само догадки, но…

— Продължавай.

— Ами и двете сестри Бенет са били доста високи.

Знаех това от бързата справка, която направих, след като Симс ми се обади по телефона. Зоуи и Линдзи бяха високи и слаби, имаха фигури на модели.

— Което и да е това момиче, то е доста по-ниско — продължих аз. — При тази свита поза е трудно да се определи точната височина, но дължината на бедрената кост може да ни даде доста добра представа. Така че момичето не може да е по-високо от 158–160 сантиметра.

Дори след като се почисти от меките тъкани, което в нашия случай още не беше факт, дължината на бедрената кост е само приблизителен белег, по който може да се определи височината на човека. Аз обаче вече имах поглед за тези неща и въпреки че трупът бе в свито положение и изцапан с кал, можех с голяма доза сигурност да твърдя, че не е достатъчно висок, за да бъде на някоя от близначките Бенет.

Уейнрайт се намръщи и впери поглед в горната част на крака.

— По дяволите! Трябваше сам да го забележа…

— Това е само предположение. А както и ти отбеляза по-рано, това е повече по моята специалност, отколкото по твоята.

Той ме погледна, веселието беше изчезнало от погледа му. След това присви очи и гръмко са разсмя.

— Точно така, напълно си прав. Бях забравил, че Тина Уилямс е по-ниска от останалите две момичета. Което означава, че най-вероятно това е тя.

При тези думи той плесна с ръце и продължи:

— Както и да е, давай да караме подред. Първо трябва да я изровим.

Той взе лопатката в ръце и отново се залови за работа. Имах странното усещане, че аз бях започнал разговора, в който изказах толкова много предположения.

След това не говорихме много, но работата напредваше бързо. Прекъснахме само когато пристигна един криминалист и започна да пресява торфената почва, извадена от гроба. Не откри нищо друго, освен още няколко кости от заек.

Когато най-после подготвихме тялото за изваждане, навън се бе спуснал пълен мрак. Мръсният труп лежеше на дъното на калната яма и представляваше покъртителна гледка. Симс се бе върнал заедно с патолога, доктор Пири.

Пири имаше доста странен вид. Беше не по-висок от метър и петдесет и снежнобелият му гащеризон изглеждаше прекалено голям за дребната му фигура. Лицето, което ме погледна изпод качулката, имаше изключително фина, почти детска костна структура, но кожата му бе набръчкана, а погледът зад златните рамки на очилата бе на възрастен и мъдър човек.

— Добър вечер, господа. Напредвате ли с работата? — попита той с тънък, язвителен глас, приближавайки се към гроба.

Край Уейнрайт патологът изглеждаше още по-дребен, като кученце чихуахуа, застанало до доберман. Но едва ли някой би се усъмнил в самочувствието и професионализма, които той излъчваше.

Уейнрайт се дръпна назад, за да му направи място. Стори ми се, че го направи с огромно нежелание.

— Почти свършихме. Точно щях да отстъпя място на криминалистите за финалните приготовления.

— Добре — сви устни патологът и клекна до плиткия гроб. — О, да, много хубаво…

Не бях сигурен дали говори за начина на изкопаване на трупа или за самите останки. Патолозите имат славата на странни хора и очевидно Пири не бе изключение.

— Жертвата е жена, вероятно около двайсетгодишна, ако се съди по дрехите й.

Уейнрайт се дръпна встрани от гроба и свали маската от лицето си, после присви доволно устни.

— Доктор Хънтър смята, че може да е травестит, но според мен тази идея не заслужава внимание.

Погледнах го удивено. Симс изсумтя пренебрежително.

— Точно така.

— Сами можете да видите нанесените травми — продължи Уейнрайт съвсем делово. — Вероятно са били причинени от удар с тъп предмет или от невероятно силен човек.

— Не е ли малко рано за такива заключения? — попита Пири, все още клекнал до гроба.

— Да, разбира се. Това ще се изясни по време на аутопсията — побърза да се поправи Уейнрайт. — Що се отнася до това, колко дълго е престоял трупът в земята, ако трябва да отговоря веднага, бих казал не повече от една година.

— Сигурен ли си? — попита остро Симс.

Уейнрайт разтвори ръце.

— На този етап това е само предположение, но имайки предвид състоянието на торфа и степента на разложение, съм почти сигурен.

Вперих поглед в него, докато Симс кимаше със задоволство.

— Напълно съвпада с времето, когато Монк е убил жертвите си.

— Бих казал, че можем да бъдем почти напълно сигурни в това. И тук ще си позволя да направя още едно предположение и да кажа, че това момиче най-вероятно е Тина Уилямс. Бедрената кост е прекалено къса, за да е на някоя от сестрите Бенет, които са били високи момичета. А ако не ме лъже паметта, Тина е била висока 168–170 см, нали така? Значи всичко съвпада. А нанесените травми определено сочат към Монк, като знаем какво причини той на Анджела Картър.

Карсън. Анджела Карсън, не Картър, помислих си аз, но бях прекалено ядосан, за да го кажа на глас.

Пири вдигна поглед, докато стоеше все така клекнал до гроба.

— Това надали е достатъчно, за да я идентифицираме.

Уейнрайт пренебрежително сви рамене.

— Това предположение се основава на професионалния ми опит. Смятам, че поне си заслужава в началото да изключите възможността трупът да е на една от сестрите Бенет. Ще е добре да го идентифицираме колкото е възможно по-скоро…

Той вдигна вежди и се обърна съм Симс. Полицаят изглеждаше доста въодушевен и се плесна с ръка по бедрото.

— Съгласен съм. Доктор Пери, след колко време ще можете да потвърдите, че трупът е на Тина Уилямс?

— Зависи в какво състояние са останките, а това ще се разбере, след като ги почистим — отвърна дребният патолог и вдигна поглед към мен. — Ще свършим по-бързо, ако работим заедно с доктор Хънтър. Освен това скелетните травми са повече по неговата специалност.

Говореше странно напевно, така че всички изречения звучаха като въпроси. Едва успях да кимна, все още бях поразен от постъпката на Уейнрайт.

— Направете всичко необходимо. — Симс сякаш не го слушаше вече. — Колкото по-рано съобщим чий труп сме открили, толкава по-добре. И ако Монк е погребал една от жертвите си тук, то с чиста съвест можем да предположим, че и останалите не са далече. Благодаря ти, Ленард, чудесно свършена работа. Предай специални поздрави на Джийн. Ако сте свободни този уикенд, защо не дойдете в неделя на обяд?

— С удоволствие — прие поканата Уейнрайт.

В този момент Симс като че ли се сети за мен.

— Имате ли да добавите още нещо, доктор Хънтър?

Вперих поглед в Уейнрайт. На лицето му грееше любопитна усмивка, но в погледа му се четеше хищническо задоволство. Добре, щом така искаш.

— Не — отвърнах аз.

— Тогава ще ви оставя — заяви Симс. — Утре започваме рано сутринта.