Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (45)

44.

Когато Джон си тръгна, Кати остана на бюрото си и си пое дълбоко въздух от страх да не получи нов пристъп на болестта, от която страдаше в детството си. Тя бе проучила какво може да причини това състояние. Симптоми като бързото сърцебиене, схващането на мускулите и гаденето бяха вид реакция на организма, стремящ се към мигновено бягство. Дължаха се на прилива на адреналин и други химически съединения, подготвящи го за бързо спасяване от опасност. Начинът да се справи с това бе да даде време на мозъка си да обмисли и оцени ситуацията. Да прецени дали опасността е реална и как може да се справи с нея.

Трей Дон Хал не представляваше никаква опасност. Не можеше вече да нарани нито нея, нито сина й. Не можеше да я спечели отново въпреки чара си. Чувствата, които изпитваше сега, бяха породени единствено от реализирането на нейната фантазия как Трей Дон Хал влиза в заведението, което наричаха едно време „мазната дупка“, и открива на негово място невероятно чист, прехвален от критиците на кулинарията ресторант, на който тя бе уважаваният собственик. Беше си представяла много пъти изумлението му, когато разпознае в успялата бизнес дама, каквато бе днес, съсипаното бременно момиче без пукната пара, което бе изоставил. Но от известно време насам беше спряла да си представя тази среща. Когато Трей не дойде дори на погребението на Мейбъл Чърч, а вместо това изпрати цветя, тя изтри сцената на неговото завръщане завинаги от съзнанието си. Вбеси я неговото безразличие към смъртта на леля му, пълното неуважение към паметта й. Гледаше деветнайсетгодишния си син, който седеше до нея на погребението, и беше благодарна, че съдбата го е пощадила да не изпита безсърдечието на баща си. Щом се сетеше за Т. Д. Хал, мислено пращаше копелето да гори в ада.

Сега обаче, когато разбра, че е тук, сърцето й започна да бие лудо, стомахът й се сви. Започна да си мисли с какво трябва да е облечена, когато той влезе през вратата. „Не постъпваш умно, момиче, никак не постъпваш умно.“ Каквото и прозрение да беше получил Трей в Сан Диего, то бе дошло твърде късно за нея и за Уил. Нямаха нужда от него, нито пък желаеха да имат нещо общо с този човек.

Въпреки това искаше да го види. Искаше той да види Уил. Но не за да започнат наново или да наваксат пропуснатото. Искаше Трей да види какво беше пропуснал, какво бе могъл да има и какво щеше да остане в живота му след футболните победи, след изхарчените пари, след болките в колената.

Защото до ден-днешен бе убедена, че въпреки неговия нарцисизъм те двамата можеха да останат заедно, ако тя не бе забременяла тогава. Обичаше я, вероятно егоистично, но все пак с цялото си сърце, и тя все още вярваше, че с времето той сигурно щеше да приеме идеята да имат и деца.

Или може би нямаше. Леля Мейбъл бе казала веднъж:

— Изглежда, че Уил ще е единственият праплеменник, който някога ще имам.

Подтекстът на казаното бе ясен: и в двата му брака съпругите на Трей не му бяха родили деца.

Въпреки това Кати не можеше да се освободи от усещането, че при тях с Трей можеше да е различно. Тяхната любовна история не бе типичната история на двама ученици от гимназията. Дори и онези, които не одобряваха ранните сексуални отношения, бяха видели нещо особено, почти свято в тяхната връзка. Спомни си деня, когато влезе в класната стая на шестокласниците, притеснена и безмълвна. „Нека да седне тук, мис Уитби.“ Кати не бе забравила и до ден-днешен момчешкия глас, който изрече думите в наелектризираната тишина, втренчения в нея поглед, дългата ръка, облечена в ръкава на памучна риза, с която посочи мястото до себе си.

Нима арогантността на Трей стигаше дотам, че да мисли, че сърцето й му принадлежи, щом тя никога не се омъжи? Леля Мейбъл сигурно му бе споменала за годежа й с Даниъл. Но може би Трей си бе помислил тогава, че тя просто се е примирила да бъде с друг? Изсмя се злобно. За това можеше и да е прав, но със сигурност щеше да е голям шок за него да научи, че единственият мъж, когото обичаше и за когото наистина би пожелала да се омъжи, носеше свещеническа якичка.

На вратата се почука.

— Кати, може ли да вляза?

— Да, Биби, влез. — Когато управителката на заведението й влезе с празните торбички от парите, Кати й каза: — Ще трябва да се справиш без мен за около час, Биби. Отивам до „Морган Петролиум“, за да се видя със сина си.

 

 

Като хвърли поглед през прозореца на кабинета на своя шеф, Уил Бенсън спря да пише доклада за пробите нефт, които бе взел от каменистите пластове на едно от местата, където компанията провеждаше сондажи. Току-що бе видял белия лексус на майка си да спира на паркинга на „Морган Петролиум Къмпани“. Шефът му също погледна през прозореца, за да види какво бе привлякло погледа на младежа.

— Ама това е твоята прекрасна майка — възкликна. — Какво ли я води насам? Надявам се, че нищо лошо не се е случило?

— И аз — отвърна Уил и сърцето му подскочи. Майка му бе облечена в униформата на ресторанта. — Най-добре да отида да видя какво има.

— Разбира се. Ще продължим след това.

Уил изтича да посрещне Кати на входа. Първата му мисъл бе, че майка му е дошла заради лошите резултати от годишния медицински преглед. Всяка година се притесняваше, докато тя не му се обадеше, че всичко е наред. Тази година не се беше обадила. Не можеше да си представи друга причина, която би я накарала да измине шейсет километра от Кърси до местоработата му, и то малко преди най-големия наплив в заведението.

Тя разговаряше с геолога, който й бе отворил вратата. Уил трескаво се вгледа в лицето й дали изражението й ще потвърди най-лошите му страхове. Не видя никакъв знак. Майка му разпитваше геолога как са жена му и новороденото им бебе. В изражението и гласа й не се долавяше ни най-малко напрежение, но това можеше и да е подвеждащо. Тя никога не издаваше какво мисли и чувства пред другите хора.

Преди неговият колега да извади портфейла си, за да покаже снимки на бебето, Уил скръсти ръце пред гърдите си и го изгледа многозначително. Човекът разбра намека и си тръгна.

— Мамо, какво правиш тука? — попита я, когато мъжът се отдалечи.

Кати се усмихна и се повдигна на пръсти, за да го целуне.

— Джон Уил, бива ли така да се отнасяш с човек, който току-що е станал баща? И с такъв ли тон трябва да говориш на майка си?

Той я погледна с тревога.

— Какво се е случило?

— Може ли да отидем в кабинета ти?

— Разбира се. — Явно нещо се беше случило. Ако беше рак, сигурно го бяха хванали в ранен стадий. Майка му се грижеше за себе си и рядко боледуваше, пък и в днешно време медицината вършеше чудеса. От каквото и да се нуждаеше тя, той щеше да й го осигури. Притеснено помоли секретарката си:

— Линда, би ли се обадила да предупредиш, че ще отида малко по-късно при сондажниците?

— Разбира се, Джон Уил — отзова се тя. — Всичко бих направила за теб.

— Какво хубаво момиче — каза Кати и последва сина си по тесния коридор. — Омъжена ли е?

— Да, мамо, омъжена е — отвърна Уил, стиснал зъби, докато отваряше вратата. — Сега ще ми кажеш ли какво не е наред?

Тя долови тревогата му. Едва сега осъзна какво си мислеше той.

— О, сине, не е това, което си мислиш — допря длан до бузата му. — Ако бях по-здрава, отколкото съм днес, щеше да се наложи да ме потопят във формалдехид. Получих резултатите от изследванията едва тази сутрин и не ми остана време да ти се обадя. Идвам при теб по друг повод.

Уил въздъхна с облекчение.

— Добре, за какво става дума?

— Може би ще е най-добре да седнеш, мили. Дошла съм при теб с шокиращи новини.

О, боже, майка му щеше да се омъжва — вероятно за онзи петролен магнат от Далас, развеждан два пъти, който миналата пролет дойде в заведението и оттогава беше луд по нея. Уил го харесваше, но нито един мъж не бе достатъчно добър за майка му. Освен отец Джон.

— Баща ти се връща в града. Обадил се снощи на Джон и му казал, че днес по обяд ще бъде в Кърси. Дошъл бил да освободи къщата на леля си. Дик и Паула Тайсън, родителите на Мелиса искат да я купят.

За момент всичко се размаза пред очите му. Сякаш светлината угасна за Уил. На шест години знаеше добре кой е баща му. Винаги бе мечтал за деня, когато Т. Д. Хал ще се появи от нищото и ще ги отведе с майка му в Сан Диего, за да живеят с него. Прабаба му щеше също да дойде с тях. Това беше неговата тайна надежда, с която вечер заспиваше и която държеше в обятията си, както другите деца гушваха бейзболните си ръкавици или плюшените си играчки. Когато стана на десет, вече бе научил всичко за скъпоструващите хобита на баща му, за сексуалните му подвизи, за заплатата му, която бе астрономическа сума. А майка му работеше извънредно, за да разработи заведението, тревожеше се, че няма пари да плати лекарствата, които изписваха на баба й. По това време вече му бяха казали, че баща му е изоставил майка му, когато тя била бременна с него, отишъл да следва в колеж във Флорида и повече никога не се върнал. Когато бе на тринайсет, се закле, че ако този кучи син се появи някога, ще го гръмне в топките със старата пушка, която майка му държеше под леглото си.

Но се беше научил, също като майка си, да не показва никакви чувства, когато се налагаше. Премигна два-три пъти и я попита:

— Затова ли си идва?

— Доколкото знам.

— Колко ще остане?

— Няколко дни. Така ми каза Джон.

— Явно не е дошъл да се забавлява.

— Точно така. Щял да отседне в Хърбисън Хаус, докато свърши работа.

— Питал ли е отец Джон за нас?

— Не, но може би просто проверява как стоят нещата. Затова и дойдох при теб. Дойдох да те помоля да се видиш с него, ако той го поиска, защото, доколкото те познавам, ще се отнесеш в планината с кучето си през уикенда, докато баща ти си замине, откъдето е дошъл. Съветвам те да не постъпваш така, Уил. Ако не ти харесат думите му, тогава го ритни, изплюй се в лицето му, тресни вратата под носа му. Ако не се срещнеш с него сега, ще съжаляваш по-късно.

— Ами ако не възнамерява нищо да ми казва, мамо? Може наистина да е дошъл просто за да продаде къщата на леля си? Може ние с теб изобщо да не сме част от плановете му?

Кати поклати глава.

— Не е нужно да идва чак тук лично, за да опразни къщата на леля си и да се погрижи за продажбата й. Всичко това можеше да се уреди и без да идва от Сан Диего. Отец Джон и аз сме на едно мнение по този въпрос.

Уил кимна. Виждаше майка си в нова, плашеща светлина. Имаше чувството, че тя е очаквала това посещение от години и донякъде се радва. Гледаше я сега — колко бе красива и младолика! Не можеше да не се запита какво ще се случи, ако Т. Д. Хал се появи на прага й — разведен, според слуховете и разорен, изхвърлен отвсякъде — и я помоли да му прости. Дали тя щеше да му даде втори шанс?

— Кажи ми — настоя той, — ако този мъж ти се извини, каже, че те обича и иска да изкупи вината си за стореното, как ще постъпиш? Каква ще бъде твоята реакция?

Тя му се усмихна.

— Твоят кръстник ми зададе в основни линии същия въпрос, затова ще ти кажа това, което отговорих на него. Ще е нужно много повече от сладки приказки и самообвиняване, за да може някой отново да ме спечели, сине. Двайсет и две години той се правеше, че ти не съществуваш. Да забравим за мен. Презрителното му отношение към мен е нищо в сравнение с пълното отхвърляне на теб. Никога няма да му простя, че бе причината за тъгата в твоето детство, но не го мразя дори за това. Защото, колкото и да е невероятно, ти порасна и стана човек, какъвто нямаше да бъдеш, ако баща ти бе наоколо.

— Пак щеше да излезе човек от мен, мамо — възрази Уил.

— Аз обаче нямаше да съм майката, която познаваш. Ако Т. Д. Хал се бе оженил за мен, щях да бъда друга жена.

И това беше самата истина. На майка му се бе наложило да се справя с различни житейски препятствия, които бяха калили характера й. Животът с неговия баща — егоист и женкар, само щеше да я нарани. Дивото си оставаше диво.

— Моля те само да му дадеш шанс да ти каже това, което е дошъл да каже — настоя тя. — Аз така възнамерявам да постъпя. Имам чувството, че още веднъж ще се убедим какъв късмет сме имали, че ни е изоставил.

— Добре, ще го направя заради теб — съгласи се Уил. — Но да не се разочароваш, ако се окаже, че е дошъл само за да продаде къщата на леля си.

Кати извади ключовете на колата си от чантата. Движенията й бяха спокойни и решителни.

— Не смятам, че е възможно Трей Дон Хал да ме разочарова повече.

Само да беше вярно, помисли си Уил, като я изпрати до паркинга. Беше стиснал толкова здраво зъби, че почти не почувства целувката по бузата за довиждане. Както обикновено тя прочете мислите му.

— Ще се опита с чар да победи омразата, която изпитваш, Уил. Не се страхувай да се освободиш от нея. Да се освободиш от омразата, не означава да забравиш това, което искаш да помниш винаги. Не означава помирение.

Уил изпрати с поглед колата й, потресен от факта, че тя през цялото време бе наясно от какво се страхуваше той. Опитваше се да скрие страха си откак бе пораснал достатъчно, за да може да го анализира. Колкото и да мразеше баща си, Уил винаги се бе страхувал, че един ден ще го срещне и тогава ще стане подвластен на неговото обаяние, заслепен от блясъка на спортната звезда, и ще се ненавижда за своята уязвимост, за своето отчаяние. Всъщност той бе получил цялата любов и внимание, от които бе имал нужда, от най-прекрасния човек на света, който бе изпълнявал ролята на негов баща — йезуитския свещеник Джон Колдуел.

Все пак как другояче можеше да се обясни фактът, че бе проучвал Т. Д. Хал, освен с желанието да има баща? Нямаше дума, написана за него, която Уил да не бе прочел, нямаше и негов мач, който да не бе гледал. Казваше си, че иска само да разбере до каква степен си приличат и какви черти от характера на баща си може да открие у себе си. От съвсем малък бе решил, че не иска по никакъв начин да прилича на Трей Дон Хал, и доколкото сам можеше да прецени, това бе точно така. Бе наследил от майка си вродената учтивост, спокойния темперамент и чувството за отговорност. Не гонеше фусти и сексът с непознати не го интересуваше.

Но всъщност искаше да опознае баща си по-добре. Никога нямаше да признае на майка си, че до завършването на гимназията всеки път по Коледа и за рождения си ден очакваше пакет, картичка, неочаквано телефонно обаждане — някакъв знак от баща му, че знае за съществуването на сина си на тази планета.

Но това беше преди. Сега бе различно. Дните, когато копнееше за тези неща, бяха отминали. Сега ненавиждаше Трей Дон Хал. Ако беше дошъл с намерението да се промъкне като червей в техния живот днес, след като бе оплескал собствения си живот до такава степен, то синът му щеше да го накара жестоко да съжалява.