Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (2)

1.

В нощта на 1 януари 1979, два часа след настъпването на Новата година, Ема Бенсън видя кръст върху луната. Събуди се от странно чувство за безпокойство, загърна се в старата си бархетна роба и излезе навън от облицованата с дърво къща в града, където бе прекарала целия си живот — дълбоко в района Панхандъл в най-северната част на Тексас. Взря се в неземното видение, разтревожена от усещането, че този кръст е някакво предзнаменование, отправено лично към нея.

На следния ден бе уведомена, че синът й — единственото й живо дете — и съпругата му са загинали в автомобилна катастрофа на връщане към дома си след новогодишно празненство. Човекът, който й се обади, се представи като доктор Райнландър, съсед и близък приятел на Сони и нейната снаха. Кати, единайсетгодишната дъщеря на загиналите, бе при доктора и жена му, както й съобщи той, където щяла да остане, докато съдът или съответната институция, която отговаря за тези неща, вземе решение какво ще се случи с нея по-нататък.

— Как така съдът? — обърка се Ема.

От другата страна се чу болезнена въздишка.

— Става дума за това кой ще се грижи за нея, госпожо Бенсън.

„Кой ще се грижи за нея? Моята внучка, моята собствена кръв, да расте под един покрив с непознати?“

Но кой би я приел в дома си? Къде другаде би могла да отиде? Нямаше други живи роднини. Снахата на Ема бе единствено дете, осиновено от възрастна двойка, надхвърлила годините, в които биха могли да си родят собствени деца. Но и двамата бяха вече покойници. Другият син на Ема — Бъди — бе убит във Виетнам. Тя бе единствената кръвна роднина на детето, но пък малкото момиче я бе виждало един-единствен път и вероятно я бе забравило, тъй като Ема предполагаше, че нито името й, нито родният й град са били изобщо споменавани в дома на сина й.

Все пак каза на доктора:

— Ако може Катрин Ан да остане при вас, докато аз успея да дойда, д-р Райнландър, ще я взема с мен у дома.

Ема, която никога през живота си не бе летяла със самолет и само два пъти на младини се бе качвала на влак, резервира билет от Амарило до Санта Крус, Калифорния, и през шестте часа в ограниченото пространство на седалката по средата на реда, с памуци в ушите, за да не слуша хленченето и капризниченето на четиригодишното момче зад нея, тя се тревожеше до каква степен внучката й носи гените на втория й син. По нейни наблюдения в девет от десет случая първородните дъщери приличаха на бащите си не само по външност и темперамент, но и по характер, докато първородните синове бяха копие на майките си. Нейният по-голям син Бъди не бе изключение от правилото.

Но Сони, който се роди по-късно, нямаше и капчица от жизнения сок на семейното дърво в жилите. Суетен, самомнителен материалист, способен на състрадание колкото игла, той смяташе, че е бил създаден да живее сред по-високопоставени хора от тези в родния му край.

— Създаден съм за нещо по-добро — спомни си Ема думите му, които я бяха засегнали дълбоко, и как бе изхвърчал при първа възможност от дома, за да поправи грешката на природата. Рядко се бе връщал, а след брака му с жена, която споделяше неговите преходни стойности, си бе идвал само веднъж. Каза, че е дошъл, за да представи на Ема жена си и дъщеря си, но истинската му цел бе да вземе назаем парите от застраховката на брат си, след като той бе убит. Тя му бе отказала. Неприязънта на Сони към нея нарасна, подклаждана от елегантната му съпруга, която не бе успяла да прикрие пренебрежението си към обстановката в родния му дом. Ема си даде сметка, че по-скоро адът ще се скове в лед, отколкото снаха й да разреши на дъщеря си да идва тук, при тази сурова жена, на която не й минаваха никакви глупости. И точно така и стана, те повече никога не я посетиха, нито я поканиха в своя дом в Калифорния. Но Ема добре помнеше нежното, миловидно, изумително красиво четиригодишно момиче, което веднага се бе сгушило в скута на баща си и бе отказало да има нещо общо с нея.

Тогава си бе помислила, че за съжаление внучката й е разглезена. Само като видя скъпите й дрехи и играчки, като чу гукането и бебешкия начин, по който й говореха, като забеляза как родителите й с готовност задоволяваха всяко нейно желание и прищявка, й стана ясно, че като порасне, по характер ще прилича на бучка захар. И въпреки това бе очарователно малко момиченце с къдравата руса коса на баща си и големите сини очи, които гледаха с искрена или престорена срамежливост — това Ема не можеше да определи — изпод дългите мигли, покриващи нежно като гъши пера сладката, млечна извивка на скулите й, когато спеше. Ема бе сложила снимка на внучката си на шкафчето до леглото.

Катрин Ан бе вече на единайсет години и вероятно бе наследила онзи химичен елемент, който предаваше наследствените черти от родителите на децата, така че нейният начин на мислене вече бе формиран от възпитанието и от начина на живот в родния й щат. Как да преместиш едно дете от земята на палмите, океана и родителите, които ти разрешават всичко, насред прерията, шубраците и под грижите на баба й, която все още смяташе, че децата трябва да бъдат отглеждани, така че да разбират колко са скъпоценни, но без това да ги прави център на вселената? Ето малкото момченце, което седеше зад нея, бе добър пример за новия начин на възпитание. Ей богу, въпреки ограниченото пространство от него все пак трябваше да се изисква да прояви уважение към тъпанчетата на хората.

Със сигурност щяха да имат конфликти по принципни въпроси, които вероятно никога нямаше да намерят разрешение, но Ема съзнаваше своята отговорност. На шейсет и две години бе готова да изложи на риск сърцето си още веднъж, като поеме грижите за още едно дете.