Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (36)

35.

В края на втората седмица след раждането Кати отново обслужваше маси при Бени. Беше се надявала завръщането й да мине тихомълком, но някакъв доброжелател й бе изпратил аранжирани в букет цветя и балони в синьо и бяло, на които пишеше: „Момче е!“. Дни наред букетът остана на бара и предизвикваше хората да молят да видят бебето, което беше в офиса на Бени. Клиентите носеха поздравителни картички и подаръци, които за тях бяха достатъчно основание да поискат да се уверят сами дали бебето, което спеше в кабинета, приличаше на Трей. Негласното мнение бе, че е същински бащичко. В това не можеше да има съмнение. Тъмната къдрава коса и чертите на лицето не можеха да бъдат на никой друг, освен на Трей Дон Хал.

Следващата седмица Кати пусна балоните да отлетят и отиде с колата до гробището, където положи все още свежите, боядисани в синьо карамфили на гроба на едно бебе, което бе починало само няколко минути след раждането си.

Ледените февруарски дни постепенно отстъпиха пред пролетта в Панхандъл. Мина година. Бебето растеше. Беше тихо, любознателно дете, твърде умно за възрастта си. Успяваше да разсмее дори Одел Улф, което бе нечувано досега. Развеселяваше всички от своята кошарка и затова Бени, който бе добил известно самочувствие от печалбата на заведението, позволила му да повиши заплатите, през смях казваше, че ще трябва да включи и момченцето във ведомостта.

Бени бе започнал да гледа на Кати Бенсън като на най-доброто нещо, което му се е случвало в живота. Тя бе спасила бизнеса му от фалит. Благодарение на нея в живота му имаше радост и гордост, и хора, които обичаше. Нямаше нищо против, че въпросът кой от тях двамата точно ръководеше бизнеса ставаше все по-неясен. Тя имаше чудесни идеи как да го развива. Успяваше да придаде изисканост на заведението. Сервитьорите вече носеха черни панталони и бели ризи. Печените на барбекю ребра се сервираха заедно с купичка вода за измиване на пръстите. Замениха хартиените салфетки с ленени.

Единствената му тревога, хвърляща сянка върху радостта му, бяха нещата от живота, които неизбежно предстояха да се случат. Някой ден Ема щеше да се окаже твърде стара, за да работи. Бе надарена с невероятна енергия, но Бени бе наясно какво да очаква. Така се бе случило с майка му — здрава и енергична жена, която изведнъж се превърна в слаба и немощна старица, и скоро след това си отиде.

Това щеше да бъде черен ден! Докато Ема беше в кухнята, целият свят грееше. В светлината, която тя разпръскваше, и Одел бе намерил пътя си… И Биби щеше да си отиде след време, защо да не го направи? Тя бе красиво момиче, младо и жизнено. Работата й при Бени беше временна, само докато пожелаеше да продължи напред. Страхуваше се най-много от мига, когато някой красив непознат щеше да влезе в заведението, да спечели сърцето на Кати, да я отведе — нея и сина й. Нямаше начин да не се случи. Надяваше се, че когато това стане, той самият ще е твърде стар, за да работи. Тогава щеше да продаде ресторанта, преди купувачът да осъзнае, че главната причина за постигнатите успехи е човек, който си е отишъл.

В първия ден от новата 1988 година Трей като второкурсник поведе непобедимия отбор „Хърикейнс“ към националния шампионат. По време на целия сезон всички в Кърси следяха отблизо играта на куотърбека, отраснал в градчето им, който сега се намираше под светлината на прожекторите. Подробности за неговите постижения можеха да се прочетат често на спортните страници във вестниците в града, които препечатваха цели статии от университетските вестници в Маями. Дори и най-дребните детайли от живота му ставаха пикантна новина, която заслужаваше да се отпечата. Кати попадна на една такава подробност в статия, посветена на традицията да се запалва дървена лодка насред езерото Оцеола, край което се издигаха сградите на университета. Според легендата, ако мачтата остане изправена, докато лодката изгори и потъне, това бе знак, че „Хърикейнс“ ще спечелят мача. Като част от церемонията водещите играчи хвърляха по някоя своя лична вещ в пламъците. В статията пишеше, че Т. Д. Хал хвърлил в горящата лодка покривка за легло.

След финала, в който Маями изместиха отбора, който заемаше първо място в страната, и спечелиха „мача на века“, медиите откриха Кати.

Няколко дни след победата непознат мъж влезе в заведението в промеждутъка между обяда и вечерята и си поръча кафе. Беше млад, около трийсет и пет годишен по преценката на Бени, симпатичен на вид и добре облечен. Носеше камера на врата си, каквато би използвал професионалист. Свали я и я постави на бара. Бени смръщи вежди, забелязал го как следи Кати над чашата с кафе. Гледаше я не като хищник, а като човек, който провежда разследване. Тя бе преместила бебето в салона, тъй като по това време на деня нямаше хора.

След като си изпи кафето, мъжът провеси камерата обратно на врата си, нагласи я за снимка и повика:

— Госпожице?

Кати, която бе изцяло погълната от сина си, се обърна и камерата щракна.

— Ей, какво правите? — извика Бени и стана от касата. — Тя не ви е дала разрешение да я снимате.

— Вие ли сте Катрин Бенсън? — попита фотографът, без да обръща никакво внимание на намесата му.

— На теб какво ти влиза в работата? — ядоса се Бени.

— И какво ако съм? — попита го Кати, като подхвърли бебето.

— Това ли е синът на Трей Дон Хал и вие ли сте майката на детето?

Кати пребледня, а мъжът отново се приготви да снима.

Бени изрева към кухнята:

— „Одел! Излез и си вземи камшика!“

Ужасена, Кати прикри с ръка лицето на детето си.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Фотограф на свободна практика. Наеха ме да направя снимки на вас и вашето бебе. Ще ви платя за тях. Аз…

Камшикът на Одел изплющя на пода. Фотографът подскочи, но благодарение на професионалните си рефлекси, на съобразителността и безсрамието си, успя да задържи камерата си насочена към Одел, докато той размахваше камшика за следващия си удар. Този път камшикът изплющя над главата на мъжа и развя косите му. Като щракаше бясно, фотографът отстъпи заднешком към вратата и излезе навън, преди изумената Кати да бе успяла да затвори уста.

Само след няколко дни снимките се появиха в един таблоид под заглавието „Детето на любовта на суперзвездата“. Снимките на пребледнялото лице на Кати над тъмната къдрава главичка на нейния син си съперничеха с тези на Одел, който свирепо размахваше камшика. До тях бе отпечатана снимка на Трей Дон Хал след победата в мача.

Интересът на пресата към любовните авантюри на деветнайсетгодишния футболист бързо утихна, но вредата беше нанесена. Мейбъл Чърч за малко да се поболее от срам, а в Корал Гейбълс скандалът донякъде се отрази на гордостта на играчите от „Хърикейнс“ от своя куотърбек. Франк Медфорд извика Трей в офиса си, за да му иска обяснение.

— Видял ли си това? — попита треньорът и побутна таблоида към Трей.

Напълно объркан, Трей взе вестника и усети как сърцето му спира, когато видя снимката на Кати. Виждаше я за първи път, откак я бе изхвърлил от къщата на леля си преди година.

— О, майната му! — изруга, когато прочете статията и видя снимките на него и Кати от щастливите им дни през последната година в гимназията. Тези снимки бяха взети от годишника на гимназията.

— Има ли нещо вярно в тази история? — попита Франк.

— Кати Бенсън ми беше приятелка, но бебето не е мое.

Франк го изгледа като съдия, който чува някой обвиняем, хванат на местопрестъплението, механично да повтаря: „Невинен съм“.

— Не съм те извикал тук, за да се ровя в личния ти живот, Трей, нито пък да ти чета морал. Извиках те, за да те посъветвам да си държиш устата затворена по този въпрос. Не казвай абсолютно нищо на репортерите, които ще се опитат да те провокират. Казвай само „Без коментар“. Продължавай напред и не им обръщай никакво внимание. Разбра ли?

— Разбрах, треньоре.

Франк почука с пръст по страницата на таблоида.

— Подобни неща хвърлят дълга сянка, Трей, и може да те преследват през цялата ти кариера. Репортерите обичат такива истории, слагат си ги някъде на файл и след време ги изваждат на показ, когато им е изгодно, особено ако е замесено и дете. Бъди готов от сега нататък да ти задават въпроси, а момичето да ти създава неприятности, когато станеш богат и известен.

— Тя няма да ми създава неприятности.

— Няма да иска тест за бащинство, за да получи издръжка?

— Няма.

— Откъде си толкова сигурен.

— Просто я познавам.

Франк вдигна вежди. Вече две години се опитваше да разбере какво точно се бе объркало в живота на Трей през онези няколко дни, когато се прибра у дома след летния лагер. Коя бе причината за промяната в характера на този дружелюбен, макар и често язвителен младеж. Същата причина явно бе накарала най-добрия му приятел да реши да стане свещеник. Франк помнеше, че тогава Трей каза, че е замесено момиче. И бе готов да заложи кучето на тъща си, че красивото момиче на снимката в таблоида е част от любовен триъгълник, в който участват и Трей, и Джон Колдуел.

— Когато един ден станеш финансово обезпечен… имаш ли някакви планове за бебето? — попита той.

Както обикновено, когато Франк навлезеше в личната му територия, Трей замълча, лицето му остана безизразно, а прямият му поглед подсказваше, че това не влиза в работата на треньора.

Франк въздъхна.

— Във вестниците ще те опишат като негодник.

— Нека. Ако започна да плащам издръжка, ще излезе, че съм му баща, а аз не съм.

Франк хвърли вестника в кошчето за боклук.

— Добре тогава. В такъв случай моят последен съвет е да оставиш съвестта ти да те води. Помни какво ти казах за дългите сенки.

Трей излезе от кабинета. Последните думи продължаваха да звучат в ушите му — „да оставиш съвестта ти да те води“. Медфорд не му повярва, че детето не е негово. Никой нямаше да му повярва, но какво от това? Знаеше, че историята ще излезе на бял свят, и бе обмислил този въпрос от всички възможни страни. Беше решил, че ако ще го дамгосват като негодник, то по-добре да бъде за това, че не е изпълнил дълга си към незаконно роденото дете, отколкото за греха, който наистина бе извършил. Миналата есен бе възнамерявал да каже на Кати и Джон, че не може да има деца. Единствените условия за това бяха Джон да промени решението си да стане свещеник и Кати да продължава да го обича. Първото не се беше случило. Джон вече бе втора година студент, щастлив като прасе в кочина, както се бе изразила леля Мейбъл, а пък Кати… тя бе продължила напред. Бе успяла да превърне заведението на Бени в чудо на кулинарията, Трей все едно вече не съществуваше за нея. Джон бе станал кръстник на детето. Така че то нямаше да остане един вид без човек, който да изпълнява ролята на баща за него. Каква ирония на съдбата. Всички явно бяха щастливи от това развитие на нещата. Какво щеше да се случи, ако Трей кажеше истината и обърнеше колата? Джон трябваше да изостави религията и да се ожени за Кати, а ако Трей знаеше нещо за характера на Катрин Ан Бенсън, то в тази ситуация тя щеше да се почувства виновна, че е станала причина Джон да се откаже от своето призвание.

Ако в медиите отделяха такова голямо място на обикновено прегрешение на Т. Д. Хал, то какво ли щяха да напишат, когато се разбере, че е измамил най-добрия си приятел и момичето, което бе твърдял, че обича? Общественото мнение и комисията „Хейсман“, която решаваше кой ще е носителят на купата, можеше и да му простят, че не е припознал и поел отговорността за отглеждането на собственото си дете, особено след като твърдеше, че то не е негово, но не и когато се разбере, че умишлено е скрил от другите тази информация. Бе оставил най-добрия си приятел да стане свещеник, без да му каже, че детето всъщност е именно негово, и не бе дал възможност на приятелката си, която също бе в неведение относно бащинството на бебето, да се омъжи за истинския баща на детето си.

Но това, което бе по-лошо, много по-лошо, бе да остави детето да порасне с мисълта, че Трей Дон Хал е негов баща.

Когато журналистите надушат каква е истината, а те щяха да я надушат, какъв ли щяха да го изкарат тогава? С кариерата му щеше да е свършено, може би не със самата игра, но с онова, на което особено държеше — с уважението на треньорите и феновете, с другарското отношение и верността на съотборниците му. Тогава можеше да се говори за дългата сянка! Тя щеше да го преследва през целия му живот.

За миг, докато гледаше снимката на Кати и на сладкото бебе, Трей усети как в него проговаря гузната му съвест. Беше се опитал да забрави лицето и тялото й, но снимката събуди спомените за всеки един прекрасен детайл. Стори му се някак не на място в това кафене до джубокса. Трябваше да е в някоя лаборатория, облечена в бяла престилка, да изучава медицина. Всеки път, когато минаваше покрай известната болница „Джаксън“, трябваше да потисне дълбоко в себе си спомена за нетърпението, с което бе очаквала да посещава лекции тук. Понякога изпитваше яд, че тя бе опропастила кариерата си, и то по какъв начин само! Все още не му беше ясно как бе възможно точно заради неговото необяснимо поведение Кати и Джон да не се досетят, че бебето не може да е на Трей и че бащата може да е единствено Джон. Джон и Кати бяха правили секс, нали?

Горчивината продължаваше да го трови и заключваше съвестта му в дълбока тъмница. Кати и Джон бяха унищожили всичко, което бе обичал. Футболът бе единственото нещо в живота му, което бе истинско и нямаше да му измени. Единственото, за което го бе грижа, което му бе останало, и той нямаше да го пожертва за нищо и за никого. Една голяма сянка вече бе надвиснала над него и го следваше. Лесно можеше да излезе от нея, ако послушникът Джон Колдуел не се вслушаше в своята съвест.