Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tumbleweeds, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александра Главанакова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лийла Мийчам
Заглавие: Тръни в пустошта
Преводач: Александра Главанакова
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-655-365-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3538
История
- — Добавяне
На теб, Ан Фергюсън Зиглер, с благодарност за приятната компания по пътя.
Пролог
Юни 2008
Телефонното обаждане, което бе очаквал в продължение на двайсет и две години, получи в полунощ, когато бе останал да работи до късно на бюрото си. За миг се стресна, сърцето му се сви, както се случваше често през първите години, щом звъннеше телефонът в ранните часове, но с времето работата му го бе накарала да свикне с подобни среднощни позвънявания.
Името на този, който се обаждаше, се изписа на екрана и той усети как сърцето му за миг спря, когато се вгледа в него. Вдигна веднага слушалката, още преди второто иззвъняване да е смутило останалите в къщата.
— Ало?
— Джон Колдуел?
— Трей?
Сподавен смях, тих и подигравателен.
— Същият. Не спиш ли?
— Вече не. Откъде се обаждаш?
— Ще ти кажа след минута. Как си ти, тигре?
— Изненада ме. Мина много време.
— Но не чак толкова, че да не разпознаеш гласа ми. Това ми действа някак успокоително. Прибирам се у дома, Джон.
Джон застина на стола си.
— Така ли? След всичкото това време? И за какво?
— Имам недовършена работа.
— Не мислиш ли, че е малко късно за това?
Пак смях — отново сух и лишен от хумор.
— Все същият си, Джон. Гласът на моята съвест.
— Струва ми се, че точно в това напълно се провалих.
— О, аз не бих го казал.
Джон замълча за момент, защото не искаше да отвърне на предизвикателството, отправено му с преднамерено провокативен тон. След кратка пауза, Трей добави:
— Семейство Тайсън искат да купят къщата на леля ми. Казах на Дик, че ще дойда в Кърси и ще го обсъдим. И без това трябва да се погрижа за вещите на леля Мейбъл — да се изнесат от къщата.
— Тайсънови ли? Аз мислех, че са се преместили в Амарило и че Дик има бизнес с жилищни застраховки там.
— Така е, обаче Дик се пенсионира и иска да се върне да живее в Кърси. Жена му винаги е харесвала къщата на леля. Неочаквано развитие на събитията. А, какво ще кажеш?
— Не е чак толкова неочаквано, колкото други събития, за които знам. Ти къде си?
— В Далас. Полетът оттук за Амарило беше твърде късно вечерта, което не е добре и за без това лошото ми храносмилане. Ще хвана самолета до Амарило на сутринта, ще наема кола и ще се срещна с Тайсънови пред къщата на леля Мейбъл около единайсет.
— Дълго ли ще останеш?
— Докато свърша работата. Предполагам, няколко дни.
Джон замълча, а сетне попита предпазливо:
— Къде ще отседнеш?
— Ами, надявах се, че ще може при теб.
Джон беше шокиран.
— Тук? Искаш да отседнеш в къщата на Хърбисън?
Пак същото хихикане.
— Защо пък не? Нямам нищо против сюрията сополиви хлапета. Хърбисънови още ли са при теб?
На Джон му стана противно при мисълта, че Трей Дон Хал може да спи в дома на Хърбисънови, и затова в тона му се прокрадна несигурна нотка.
— Да… Лу и Бети са още тук. Помагат ми да поддържам имота.
— Това сигурно е добре за теб — каза Трей. — Ще дойда след срещата с Тайсънови. Значи по обедно време. Ще поделим обяда си с теб и може би добрият отец ще чуе моята изповед.
— Не мислех, че планираш да останеш толкова дълго.
Отново познатият смях.
— Ти си моят човек. Ще се радвам да те видя, Джон.
— И аз — отвърна Джон и осъзна, че сред връхлетелите го като от засада чувства имаше и радост.
— Хайде да не се обзалагаме на това, тигре.
Връзката прекъсна. Джон усети как мравки полазиха по врата му при последните думи на Трей. Бавно постави слушалката на мястото й и стана от бюрото. Беше се поизпотил от разговора. Приближи се до снимка, поставена в рамка на стената. Беше официалната снимка на отбора по американски футбол на гимназията в Кърси от випуск 1985 година. Отдолу пишеше: „Победители в районния шампионат“. Джон бе играл като уайд ресийвър в отбора, който успя да победи в щатското първенство, и на снимката стоеше до високия, засмян куотърбек Трей Дон Хал, който тогава бе най-добрият му приятел. Дори и по онова време го наричаха Т. Д. Хал, както веднъж го представи един спортен коментатор. Така се обръщаха към него и през цялата му зашеметяваща спортна кариера в колежа и после като куотърбек в Националната лига по американски футбол. На стената имаше още три групови снимки на отбора, заснети след победите на „Бобкетс“[1] от Кърси в последвалите плейофи, но Джон помнеше най-добре именно мача в районния шампионат срещу гимназията в Делтън. Погледът му се връщаше най-често на снимката от този мач.
Защо Трей се връщаше у дома след двайсет и две години отсъствие? Джон изобщо не повярва и за секунда, че това може да има нещо общо с продажбата на къщата на леля му. Тя стоеше заключена и необитаема вече две години, откак Мейбъл Чърч почина и остави на своя племенник дома, в който бе отраснал, с всичко вътре, освен храната, която подлежеше на разваляне, и домашния любимец — малкия дългоопашат папагал. Трей не изпитваше някаква сантиментална привързаност към вещите на леля си, нито към хубавата тухлена къща, където те тримата — Джон, Трей и Кати — бяха изкарали много време заедно през детството си. Вместо да идва, можеше да наеме хора, които да продадат къщата и да се освободят от вещите. Защо го правеше тогава? Дали търсеше прошка и помирение? Опрощение на греховете? Изкупление? Джон би могъл да допусне и този вариант, ако нещо в тона на Трей бе загатнало, макар и малко, че е „така“, ала тъкмо напротив — тонът му бе подигравателен и тайнствен. Той добре познаваше своя бивш приятел и съотборник. Т. Д. Хал се връщаше у дома по някаква друга причина, която вероятно не вещаеше добро никому. Трябваше да предупреди Кати.