Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (30)

29.

С изключение на писмата, които получаваше от леля си, и на рекламните брошури, които изхвърляше в кошчето, пощенската кутия на Трей оставаше празна. Някои дни дори не я проверяваше.

В началото на сезона на 1986 година отборът на Маями бе на трето място в страната, но се изкачи на второ, след като спечели първите три мача. Трей реши да пише на своя треньор от гимназията как водещият куотърбек на отбора го учи на неща, които само един голям и вече утвърдил се спортист може да знае и да сподели. В писмото си Трей пишеше:

„От него научавам неща, които той самият е научил, докато е седял на скамейката и е наблюдавал играчи като Джим Кели, Марк Рихт и Бърни Косар.

Уча се да изчаквам реда си и да наблюдавам другите, докато играят. И няма по-хубаво нещо за мен от това да наблюдавам как играе този човек. Той ме учи на смирение, скромност и на най-важното качество за един куотърбек — на търпение. Уча се на тези неща и продължавам да работя все по-упорито, за да бъда подготвен, така че когато му дойде времето, да съм напълно готов. Уверяват ме, че ще дойде това време. Тук използват системата, на която ти си ме научил, треньоре, така че какъвто и успех да постигна по-нататък, ще го дължа на теб. Сега съм в ръцете на други велики треньори, но никой не е по-велик от теб, затова, заради цялото ти търпение и упорита работа с мен, ти благодаря от сърце.

Поздрави момчетата от мен и ще се радвам на новини от теб и от отбора.

Искрено твой,

Трей“

Трей препрочете писмото си и го изпрати, доволен от съдържанието му. Изчака да минат четири дни, за да пристигне, като си представяше с какво удоволствие треньорът срязва плика, на който бе написан адресът на най-добрия куотърбек в щата. Изчака още четири дни, преди да започне да проверява непрестанно пощенската си кутия за отговор. Такъв не дойде. Разстроен, объркан, той му писа отново от страх, че първото му писмо може да се е изгубило. Отново никакъв отговор. Разтревожен, че нещо се е случило с Търнър, той се обади на леля си.

— О, Трей, съжалявам, че не съм ти казала — затюхка се Мейбъл. — Каква проява на небрежност от моя страна!

— Какво не си ми казала?

— Тара почина преди месец.

— Какво?

— От спукан апендикс. Разбира се, беше съвсем неочаквано. Търнърови са съсипани от мъка. Затова Рон не ти е отговорил.

— Аз… ще му изпратя съболезнователна картичка, а когато го видиш… кажи му… че мисля за него.

— Сигурна съм, че ще се зарадва да го чуе, Трей и знам, че ще оцени съболезнованията ти.

Картичката му и още едно писмо обаче останаха без отговор. Той се опита да смекчи някак болката, че вече не е в списъка на любимците на своя треньор. Сигурно му бе нужно много време, за да превъзмогне смъртта на дъщеря си, но те двамата с треньора бяха извънредно близки, така че смъртта на Тара не бе достатъчно оправдание да не му напише поне един ред. Най-накрая бе принуден да приеме, че треньорът не му отговаряше заради начина, по който Трей се бе отнесъл към Кати. Търнър наистина я харесваше. Бе съвсем ясно, че му се иска дъщеря му да прилича повече на нея. Съчувствието, което вероятно изпитваше към Кати, бе по-силно от привързаността му към най-добрия куотърбек на щата и той вече не мислеше за него като за свой син.

Само да знаеше каква бе истината!

На първи ноември за голяма своя изненада Трей откри плик в пощенската си кутия с подател от „Лойола“. Това бе едва второто писмо, което получаваше от Джон. Притеснен, той скъса плика нетърпеливо с намерението да не му отговаря, но прочете писмото, жадувайки да чуе отново гласа на Джон в написаните редове, защото Джон пишеше така, както говореше. Очакваше нови поучения и молби да спаси Кати от нейното унизително съществуване, но в писмото не ставаше дума за нея. То събуди у Трей друг вид страх.

„Скъпи Трей,

Пиша ти от своята стая в Будиг Хол, общежитието, което е най-високата сграда на територията на университета. Живея в апартамент с две спални, които би трябвало да деля с още трима, но в момента сме само двама с още един кандидат като мен, така че всеки от нас си има отделна стая. Харесва ми това място. Храната е страхотна. Плащаш пакетна цена, която ти осигурява висококачествен хранителен режим, без ти да се налага да пазаруваш, готвиш и миеш съдове. Само като си спомня миенето на съдове след чилито и гулаша, които баща ми готви… Съвсем наблизо са студентският център, библиотеката и столът, затова реших да си продам пикапа и с парите да свързвам двата края, преди да започна да получавам стипендията си. Беше ми мъчно да се разделя със стария червенушко, най-вече заради спомените, а и имам чувството, че попадна у човек — някакъв тип, който притежава къмпинг за рибари, — който няма да се отнася със същото уважение като мен, но парите ми трябваха.

Записах се в колежа по хуманитаристика и социални науки и смятам да следвам две специалности: философия и испанска филология. От йезуитите се изисква да могат да пишат и говорят свободно на испански, затова си казах: защо пък не? Не ми беше лесно да се откажа от образованието и кариерата, които първоначално смятах да следвам, но не мисля, че щях да имам успех в света на бизнеса. За да живея живота, който искам, трябва да живея като свети Игнаций, основателя на ордена на йезуитите, а в корпоративна Америка това би било невъзможно за мен, точно колкото от агне да се роди лъв.

Реших, че трябва да ти пиша, за да ти кажа, че макар и никога да не успея да разбера защо заряза така Кати, твоето решение няма нищо общо с моето преместване в «Лойола», вместо да дойда в Маями. От онзи ден през ноември, Т. Д., когато се върнах в църквата, чувствам, че имам призвание да използвам живота си за нещо по-смислено от играта на футбол за НФЛ или да правя пари в корпоративния свят. В сърцето си знам, че дори да успея и в двете поприща, това няма да ми донесе душевния мир, за който копнея. В «Лойола» докато премина през програмата за кандидати, ще търся и своя път към душевния покой. Мисля, че тук ми е мястото, освен ако не ме изхвърлят.

Следя победите на «Хърикейнс» и гледам всеки мач по телевизията. Често камерата те показва как седиш на скамейката и ми е приятно да гледам стария ми приятел в екип в оранжево, зелено и бяло. От изражението на лицето ти разбирам как нямаш търпение да играеш и единственото, което мога да кажа е: Догодина ще видите какво ще стане с отбора от Маями!

Пиши ми, когато можеш, и ми кажи как се справяш. Липсваш ми, приятелю, и се надявам да те видя по време на ваканцията за Деня на благодарността.

Благословен да си,

Джон“

Страхът изкара въздуха на Трей като юмрук в корема. Писмото на Джон му припомни колко много му липсваше старият му приятел. Копнежът по приятелството му с Джон го следваше навсякъде като сянка. Но този вътрешен мир, който търсеше Джон… Дали „да живея като свети Игнаций“ някой ден нямаше да изиска от него да признае пред шериф Тайсън какво направиха през „онзи ден през ноември“ и най-сетне да успокои и Хърбисънови за случилото се?

Дали той, Т. Д. Хал, щеше да прекара годините в колежа, а после и в НФЛ в постоянен страх, че истината може да излезе наяве?