Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (4)

3.

През кухненския прозорец, от който се виждаше задният двор, Мейбъл Чърч гледаше как единайсетгодишният й племенник Трей Дон Хал и неговият най-добър приятел Джон Колдуел си подават топката в угасващата светлина на зимния следобед. На лицето на Трей още се четеше раздразнението, което изпитваше, за разлика от Джон, който изглеждаше в прекрасно настроение. Мейбъл го чу да казва:

— Е, хайде де, Т. Д. Ще се грижим за нея само седмица-две, после нашето крепостничество ще свърши!

Крепостничество. Една от думите в речника на момче от шести клас. Трей нарочно употребяваше граматически неправилни изречения, но и двамата се забавляваха да подхвърлят новите думи, които бяха научили, нещо, което Мейбъл се надяваше да впечатли Катрин Ан Бенсън. За съжаление внучката на Ема изглеждаше много по-умна, отколкото бе добре за нея, особено щом щеше да посещава началното училище на Кърси. Това бе една от причините Ема да помоли Мейбъл момчетата да се грижат за нея през първите няколко седмици. Другата причина бе много по-неприятна. Внучката на Ема страдаше от неврогенен мутизъм, което обаче било само временно състояние. „Докато Катрин Ан се адаптира към новата за нея среда“, както й бе обяснила старата й приятелка.

Ема смяташе, че Катрин Ан по-лесно ще свикне с училището в Кърси, ако Трей и Джон, безспорните лидери на учениците в шести клас, покажат на другите как да се отнасят с нея — благовъзпитано и с уважение.

— Поласкай мъжкото им самолюбие — бе предложила тя. — Кажи им, че след като са такива важни клечки в класа си, другите ще вземат пример от тях и ще се държат с нея така, както се държат те двамата.

Ема бе убедена, че никой нямаше и да посмее да се подиграва на Катрин Ан, ако момчетата я вземеха под своето крило.

Мейбъл бе подхванала темата следобеда, докато момчетата си пишеха домашните на масата в кухнята. Както и бе очаквала, племенникът й направи гримаса, сякаш ядеше кисели ябълки, докато им обясняваше какво се очаква от тях.

— Забрави, лельо Мейбъл. Няма да дундуркаме някаква няма, да седим с нея в стола и да се мотаем с нея из игрището. Че как ще изглеждаме двамата с Джон? Ние с него седим на масата с другите момчета, със спортистите, а през междучасието играем на футбол.

— Тя не е няма — се бе опитала да обясни Мейбъл. — Просто е загубила желание да говори за известно време. Това състояние е следствие от шока, преживян при внезапната смърт на родителите й, целият й свят се е преобърнал само за няколко дни. Разделила се е изведнъж с всичко и с всички, които е познавала, и е била замъкната на непознато за нея място, където всички са й непознати. Останала е кръгло сираче. Нищо чудно, че е загубила гласа си. Това можеш да разбереш, нали, Трей Дон?

— Естествено, че го разбира. И двамата разбираме — бе казал Джон. Погледна към Трей и добави: — Помисли малко, Т. Д. Родителите на момичето са починали. Тя е сирак. Знаеш какво означава това. Мис Ема е права. Другите деца ще й се подиграват, ако ние не я защитим. Знаеш колко подли са Сиси Джейн и нейната групичка.

Мейбъл усети как сърцето й се изпълва с нежност към момчето. Обичаше той да я нарича „лельо“. Джон Колдуел не й беше племенник, но тя чувстваше истинска връзка с него, както и с детето на сестра си. В такива моменти Мейбъл ясно виждаше проявата на наследствените черти, тема, която тя и Ема често обсъждаха и по която бяха на едно и също мнение. Великодушието, характерно за майката на Джон, мир на праха й, се проявяваше у момчето, а Трей Дон бе егоист точно като по-малката й сестра. Ала споменаването на думата „сирак“ бе докоснало тънка струна в душата на племенника й. Неговите родители бяха живи. Просто не се знаеше къде се намираха. Бащата на Трей бе изчезнал преди неговото раждане, а майка му бе заминала кой знае с какъв точно боклук, след като бе оставила четиригодишния си син при Мейбъл и съпруга й „само за няколко дни“.

Трей никога повече не я видя.

— А как изглежда? — попита Трей някак насила. Тъмните му очи бяха пълни с надежда, че момичето не прилича на мис Ема.

— Ами, радвам се, че попита — оживи се Мейбъл. — Ема казва, че е много красива. Руса, със сини очи. Дребничка е, но е самостоятелна и смела, изобщо не е някоя лепка.

— Няма значение как изглежда — намеси се Джон. — Ще направим каквото трябва, лельо Мейбъл. Разчитай на нас. Кога ще се срещнем с нея?

— Не и преди следващия понеделник. Предложих да се запознаете по-рано, но Ема смята, че това не е добра идея заради проблема й.

Трей продължи да спори и да се гневи, но думата „сирак“ бе намалила пламенността, с която протестираше. Последната дума все пак бе негова:

— Но не очаквай да й носим учебниците!

Беше станало твърде студено навън, но Мейбъл ги остави още няколко минути, преди да ги извика да се приберат. Лесно се виждаше защо бяха лидерите в шести клас. Едва единайсетгодишни, те вече бяха атлетични, високи, добре сложени и привлекателни. Щяха да разбиват женските сърца. Бяха и интелигентни, проявяваха интерес към училището и изкарваха добри оценки. Не бяха немарливи, ала какво все пак щеше да си помисли за тях изтънчената внучка на Ема? А и те за нея? Катрин можеше да чете и да говори на френски, бе учила изкуство, беше се занимавала с балет от шестгодишна и свиреше превъзходно на пиано. „А пък аз нямам тук пиано, което да й предложа“, се бе оплакала Ема.

Мейбъл добре помнеше Сони Бенсън. Той бе разбил сърцето на Ема. Господ да е на помощ на най-добрата й приятелка, ако и дъщеря му се окаже същата. Господ да е на помощ и на Катрин Ан, ако тя се държи по същия снобски начин като баща си в началното училище на Кърси.

След шест дни, в късния неделен следобед, Трей си тръгна от дома на Джон, но по обиколен път. Обикновено, като си тръгваше от дома на Джон, той продължаваше направо. Една пресечка го делеше до къщата на леля Мейбъл на ъгъла на улицата, ала този следобед Трей реши да отиде до съседната улица, където живееше мис Ема, въпреки че мразеше студа, вятъра и снега.

Не помнеше някога да се е страхувал от нещо толкова много, колкото се страхуваше от утрото на следващия ден, когато му предстоеше да стане бодигард на Катрин Ан заедно с Джон. Бе накарал приятеля си да обещае, че тяхното поробване ще продължи само една седмица. Всеки ден получаваха информация по телефона от мис Ема за това как новодошлото момиче преодоляваше културния шок (това беше изразът, който използваше леля му), ала той все пак нямаше никаква представа какво им предстои.

Момичето най-сетне бе започнало да говори по малко, а мис Ема я бе водила до магазина в Амарило, откъдето й бе купила по-топло палто и обувки, дънки и бархетни ризи — дрехи, каквито носеха момичетата в шести клас в началното училище в Кърси. Той изпита облекчение при тази новина. Колко щеше да е конфузно, ако се появи с дрехите, които бе носила в частното училище в Калифорния — униформа и три четвърти чорапи, както бе казала мис Ема на леля Мейбъл. Три четвърти чорапи, представи си само!

Мис Ема се опитваше да ангажира Катрин Ан с различни неща — да пече бисквити за дома за стари хора, да разглежда албума със снимки на баща й като дете, да търси малките прорези в пръстта в лехите, които сочеха, че нарцисите скоро щяха да се покажат. Как бе възможно такива занимания да запълнят времето на когото и да било. На Трей не му беше ясно, но предполагаше, че подобни неща се харесваха на момичетата. Той и Джон се чудеха как ли ще реагира внучката на Ема, като види Самсон, старата костенурка, която живееше в задния двор и приличаше на праисторическо чудовище. Трей се бе хванал на бас, че тя ще припадне, щом Самсон изпълзи от дупката си на своите къси, силни крака на влечуго и се отправи по най-прекия път като танк, получил заповед за атака, към лакомството в джоба на мис Ема. За негова изненада Кати веднага бе харесала костенурката. Дори се зае със задачата да я храни. Предния ден, веднага след като падна големият сняг, Кати и мис Ема направиха снежен човек, или по-скоро снежна кралица. Мис Ема непрекъснато разказваше на леля му какво творчество проявила Катрин Ан, като избрала една купа за плодове за корона, шиша за барбекю за скиптър и парче червена мушама за пояс. Новодошлата за първи път виждаше сняг.

Голям камион с надпис „ПЪРВОКЛАСНИ ВОДОПРОВОДНИ УСЛУГИ“ бе паркирал срещу къщата на мис Ема. Спря до него, от студа сякаш иглички се забиваха в краката му. Снежната кралица бе в предния двор. За очи имаше две черни капачки от бутилки, фуния за нос, а червени копчета, поставени като дъга, изобразяваха усмивка. Всъщност изглеждаше доста добре.

Вратата се отвори и Катрин Ан изтича навън. Без шапка и ръкавици, с разкопчано палто тя се спусна към снежната кралица. Бузите й почти веднага се зачервиха от студа, косата й се развя на вятъра, малките й бели ръце пърхаха като пеперуди около пояса, фунията и наместваха копчетата. Сетне момичето се стрелна обратно към къщата и вратата се затвори зад нея.

Трей остана като закован на тротоара. Тя не го бе видяла, защото бе скрит зад камиона. Завладя го чувство, каквото никога досега не бе изпитвал. Не можеше да помръдне, сякаш бе уловен от лъч, изпратен от някой космически кораб. Не усещаше студа и вятъра. Ръцете и краката му не съществуваха. Сякаш в състояние на шок бе зърнал как един ангел се спуска на земята и сетне изчезва. Най-красивото същество, което някога бе виждал. Когато отново можеше да движи краката си, той с бавни стъпки се отправи към дома, а снегът шептеше като вълшебен прах под ботушите му. Щеше да запази в тайна това, че бе зърнал за кратко Катрин Ан. Тази тайна нямаше да сподели дори с Джон в утрото на следващия ден, когато щеше да й се представи и да се превърне в нейния закрилник до края на живота й.