Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (19)

18.

„Бобкетс“ от Кърси победиха „Рамс“ от Делтън с 41 на 6. Резултатът бе до такава степен в полза на единия отбор, че треньорът Търнър извади Трей и Джон от игра на резервната скамейка в края на последната четвърт, с цел да им запази силите за плейофите. Вестниците из целия щат сравниха победната игра на „Бобкетс“ над „Рамс“ със стомана, която разкъсва папиемаше. Играчи от отбора вдигнаха на ръце куотърбека и уайд ресийвъра в края на играта, но нито една камера, било на феновете, било на медиите, не улови триумфираща усмивка по лицата на двамата футболни герои.

В дните, предхождащи историческия мач, Трей и Джон очакваха колата на шериф Тайсън да спре пред домовете им, очакваха да чуят неговото служебно позвъняване на вратата, но това не се случи. Не се споменаваше нищо за смъртта на Дони в местния вестник, с изключение на некролога и едно съобщение, в което накратко се обясняваше, че родителите на момчето открили сина си мъртъв в плевнята. Смъртта била определена като нещастен случай. Знамената и на двете училища бяха свалени наполовина. Само роднини присъствали на службата и погребението.

— Защо сте толкова мрачни? — попита ликуващият, но разтревожен Рон Търнър звездите на своя отбор в съблекалнята след мача. Трей и Джон си тръгнаха последни. Останалите от отбора вече се бяха отправили в шумна тълпа да отпразнуват победата на купона, организиран от клуба на феновете.

— Момчета, би трябвало да се пръскате по шевовете от гордост, а не да изглеждате така, сякаш сте загубили шампионата.

— Добре сме — отвърна Трей. — Нали, Джон?

Джон като че бе насочил цялото си внимание да закопчае якето си.

— Да, разбира се.

Треньорът прегърна през раменете двамата си играчи.

— Какво има, момчета? Държите се на дистанция един от друг цяла седмица. Да не би да сте се скарали?

— Не, сър, не сме — увери го Трей. Треньорът бе един от малкото мъже, към които използваше обръщението „сър“. — По-гъсти сме от всякога. Нали така, Джон? — Погледът на Трей умоляваше за потвърждение.

Джон кимна.

— Точно така — каза той.

Рон Търнър присви очи.

— Да не ви измъчва още онзи стомашен вирус, дето го пипнахте преди мача?

— Донякъде — смотолеви Трей и хвърли бърз поглед към Джон.

Треньорът ги изгледа с недоверие.

— Защо ли не ви вярвам? Нещо сериозно ви е разстроило, момчета, но няма да ви тормозя да ми казвате какво е тази вечер. Уредете този въпрос помежду си тук и сега. Купонът ще почака. Ще кажа на Кати и на Биби къде сте. Следващата седмица имаме сериозен мач и искам да сте готови за него, но най-важното е да оправите нещата между вас, които пречат на приятелството ви. Вие имате специално приятелство, такова се случва веднъж в живота, и то на малко хора. Не позволявайте нещо да застане помежду ви. Всичко би могло да се уреди с един откровен разговор. Нали така?

Треньорът забеляза, че думите му не им направиха особено впечатление, но и двамата кимнаха в знак на съгласие.

— Добре, треньоре — рече Трей.

Когато Търнър си тръгна, двамата дългогодишни приятели се почувстваха неудобно заедно. От понеделник насам, като се изключеха часовете в училище и тренировките, Трей и Джон по някакъв телепатичен начин бяха постигнали съгласие да се избягват, докато успее всеки от тях по свой собствен начин да приеме случилото се. Всеки ден след тренировките Джон отиваше в църквата „Сейнт Матю“, а Трей прекарваше всяка свободна минута с Кати.

Дълбоко засрамен, Трей прочисти гърлото си и каза:

— Съжалявам, тигре. Кълна се в бога, много съжалявам.

— И би трябвало, Т. Д.

— Мислех, че всичко ще стане другояче.

— И сбърка. Защо донесе лапата?

Лицето на Трей стана аленочервено. Той седна на една от пейките и свали шапката си. Затвори очи и притисна пръсти към клепачите си, сякаш имаше мигрена и търсеше облекчение.

— Защото през целия сезон се страхувах… страхувах се, че мога да загубя всичко, Джон, всичко, за което работихме толкова здраво. Това ме подлудяваше. Мислех си, че… няколко одрасквания с лапата на риса ще бъдат много красноречиви и ще ни дадат преднина.

Очите на Трей бяха изпълнени с разкаяние, а по високите му скули личаха бледите следи от пръстите му.

— Кълна се, че идеята дори не ми беше минавала през ума преди неделната вечер, когато си лежах в леглото и си спомних за препарирания рис на чичо Харви на тавана. Може да питаш леля Мейбъл. Тя ме чу да тършувам горе посред нощ, качи се по стълбите да ме пита какво правя там. Аз… исках да взема лапата, за да видя дали ще имам смелост да направя това, което бяхме замислили.

— И щеше ли да го направиш?

— Не. Когато видях овена, се изплаших. Знаех и какво ти щеше да си помислиш за мен. Когато Дони изскочи от къщата, тъкмо си мислех да те питам какво да направим, за да разберат „Рамс“, че…

— Защо никога не можеш да играеш по правилата, Т. Д.? — попита го раздразнено Джон.

— Защото не е в природата ми, тигре. Затова имам нужда от теб. Затова ти си моят човек. Ти ми помагаш да не криввам от правия път.

Джон пъхна ръце в джобовете си и сведе глава в знак на примирение. Вярваше в историята, която Трей му разказа за лапата, защото съвпадаше с начина на мислене, който бе характерен за него. Избираше да изтегли случайна карта, дори да използва жокер, когато държеше в ръцете си асо.

— Никога няма да го преживея, Т. Д., никога.

— Знам, Джон. Това е разликата между мен и теб. Виж, ти… ти нали няма да се откажеш от мен? — По тона му личеше, че не може да приеме такова нещо, че за него дори самата мисъл бе непоносима. — Ти, Джон, и Кати сте моето семейство, единствените ми близки, освен леля Мейбъл, а тя е доста възрастна. — Очите му се насълзиха. — Имам нужда от тебе, човече. Чувствам се ужасно цяла седмица. Все едно се опитвам да седя на трикрак стол. Кажи ми, че не съм провалил всичко и че все още сме добрите приятели, каквито винаги сме били. Ще ти повярвам каквото и да ми кажеш.

Джон му подаде една хавлия и седна до него на пейката.

— Няма да се откажа от теб, Т. Д. Никога няма да го направя. Направо ми става лошо, като се сетя какво извършихме… как оставихме тялото… и как родителите ще го намерят… и всичко това за нищо.

— Знам, знам. — Трей го прегърна през раменете. — Не го мисли. Ще го преживеем заедно. Някой ден всичко ще избледнее, ще бъде просто блед спомен. Ще видиш. И когато изкарам много пари от Националната футболна лига, ще открия специален фонд на името на Дони Хърбисън. Ще видиш. Ще го направя.

— Той няма да означава нищо, не и за Хърбисънови. Без сина си те ще продължат да живеят със същото чувство, което изпитваме и ние без нашите родители. — Джон избута ръката на Трей. — За бога, Т. Д., ако някой ни види така, ще ни помисли за гейове. Кати подозира ли?

— Усети, че нервите ми са опънати. Но нямаше да мога да преживея последната седмица, ако не беше тя. А ти ходиш на църква, нали? Какво правиш там? Молиш се?

— Понякога, а понякога просто сядам на някоя църковна пейка. Помага ми. — Не беше ходил да се изповяда. Отец Ричард щеше да го накара да направи единственото, от което можеше да му олекне — да отиде при шерифа, — но той не можеше да причини това на Трей. Просто не можеше. Затова трябваше да живее без опрощение до края на живота си.

Трей игриво заби юмрук в рамото му.

— Значи все пак ще отидем заедно в Маями и ще ги разбием, нали така? Все още сме най-добрите приятели, неразделни като сиамски близнаци, нали?

— Страхувам се, че е така.

— И ми прощаваш?

— Не насилвай късмета си, Т. Д.

Трей шляпна шапката обратно на главата си.

— Ти си моят човек, Джон.

С уверен ход двамата приятели от „Бобкетс“ извоюваха победа след победа за своя отбор. Джон бе звезда, така че и баща му, Бърт Колдуел, бе един вид знаменитост, нещо, което го принуди да се въздържа от пиене, за да бъде, по неговите собствени думи, „в работен режим“ по време на мачовете. Подобен обществен статус бе отреден и на Мейбъл Чърч, която преливаше от гордост при всяка похвала, изречена за племенника й, въпреки тайната й надежда, че „Бобкетс“ ще загубят и това ще я освободи от постоянната тревога, че момчето може да пострада.

Постоянните телефонни обаждания, телеграми, искания за лични срещи с главните треньори на колежанските отбори, както и огромният брой „предложения“ и покани от спортните факултети на престижни университети превърнаха Джон и Трей в най-търсените в цялата страна играчи в училищните отбори по американски футбол. През декември Мейбъл и Ема изключиха телефоните си, за да може триото да си пише домашните на кухненската маса, без да бъде обезпокоявано от постоянното звънене. В чекмеджетата се трупаха телеграми и писма с предложения. Но без значение с какво се опитваха да ги примамят другите колежи, Трей и Джон дадоха да се разбере, че са твърди в решението си да отидат в университета в Корал Гейбълс в Маями, щата Флорида, и точка по въпроса. През февруари 1986 година те щяха да се подпишат върху пунктираната линия, че ще играят за треньора Мюлър и неговия отбор „Хърикейнс“ в Маями.

Трей не усещаше стреса и напрежението, че трябва да изведе отбора към финалния мач, единствено когато двамата с Кати бяха насаме. Джон изпитваше същото само когато се намираше в църквата. Двамата с отец Ричард обсъждаха философски теми и така се сприятелиха. Свещеникът често го канеше на вечеря и тогава Джон не ходеше у мис Ема или у леля Мейбъл. Обсъждаха най-вече историята на католическата църква, която Джон намираше за увлекателна, особено фактите около създаването на Обществото на Исус, от което впоследствие се бе развил орденът на йезуитите. Отец Ричард, мил човек и почитател на естетиката, бе йезуит.

При едно такова свое посещение Джон се сблъска лице в лице с Лу и Бети Хърбисън. Преди тази случка Джон бе ходил на гроба на сина им много пъти. Понякога оставяше върху надгробния камък цветя, които бе набрал от градините на Ема и Мейбъл.

— Ти си Джон Колдуел, нали? — попита Бети. Тя и съпругът й идваха откъм гробището зад църквата.

— Да, госпожо.

— Следим вашите мачове, откакто „Бобкетс“ победиха нашия отбор — каза Лу с бегла усмивка, която бързо угасна при спомена, че синът му бе починал в седмицата, когато се бе играл този мач.

— И се надяваме да стигнете до щатското за гордост на нашия окръг — добави Бети.

— Благодаря — отвърна Джон, после замълча, като зае типичната за тийнейджър поза, издаваща срам и неудобство. Заби поглед в краката си и пъхна ръце дълбоко в джобовете. — Ще направим всичко възможно — додаде той.

— Ти си този, който понякога оставя цветя на гроба на нашия син, нали? — попита Бети, като се приближи до него и се вгледа внимателно в лицето му.

Джон усети, че не му достига въздух.

— Да, госпожо… понякога.

— Защо? Познаваше ли Дони?

— Съвсем бегло, от църквата. Съжалявам… за смъртта му.

— Да… — кимна Бети замислено. — Виждам това. И ти благодаря.

— Няма за какво — каза Джон и отстъпи встрани, за да им направи път.

Скоро след това в пощенската кутия на семейство Колдуел пристигна справочник за кандидатстване в университета „Лойола“ в Ню Орлиънс, един прочут университет на ордена на йезуитите.