Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (41)

40.

В новогодишната нощ на 1999 година Мейбъл напълни ваната догоре с вода, постави фенери с батерии из цялата къща, заключи всички врати и прозорци и сложи една от ловните пушки на съпруга си, заредена и готова за стрелба до леглото си. Килерът й бе натъпкан с храни с дълъг срок на годност, с бутилки дестилирана вода, с чували с брикети от дървени въглища и тенекиени кутии с течно гориво. Сейфът й бе пълен с пари и бижута, а резервоарът на кадилака й — с бензин. Имаше и резервна туба от пет галона в гаража, от която можеше да долее при нужда.

— Ти и децата трябва да останете при мен тази нощ — каза тя на Ема. — В моя дом е най-сигурно.

— Твоят дом е огнен капан — възрази Ема, — а и може да ме застреляш всеки момент, щом реша да отида до тоалетната.

— Не пречи човек да е подготвен — подсмръкна Мейбъл. — И ще съжаляваш, че не си останала при мен, ако това, което се очаква да се случи, се случи тази нощ.

Това бе най-тихата новогодишна нощ в историята на Кърси. Само че светът не свърши, нито пък се появи вирусът У-2К, но в ранните часове на 2000 година Ема Бенсън почина в съня си. Ресторантът бе затворен за празничните дни и Кати си бе у дома. Тя стана рано сутринта, за да приготви сладкиш по френска рецепта за закуска, после с Ема и Мейбъл щяха да гледат парада „Роуз Боул“ по телевизията. По това време Уил щеше да отиде на бейзболното игрище с приятелите си.

След известно време, когато Ема, която винаги ставаше рано, не се появи за закуска, въпреки че из къщата се разнасяше уханието на кафе и сладкиш, Кати почука на вратата й.

— Бабо, кафето е готово — извика тя.

Не последва отговор. Дъхът й секна, защото осъзна, че не бе чула и пускането на тоалетната. Открехна тихо вратата и видя това, от което отдавна се страхуваше да не види. Ема лежеше в леглото си със затворени очи, ръцете бяха скръстени спокойно под завивката, преселила се бе за вечни времена на място, където не можеше да чуе гласа на внучката си.

На вратата на ресторанта увисна черен венец. Знамето пред сградата на съда бе свалено наполовина. Скръбта тежеше като камък на шията й, но Кати се стараеше да се държи най-вече заради съсипания си от мъка син и Мейбъл, която сякаш за една нощ бе изживяла почти всичките години живот, които й оставаха. Кати й предложи да се обади на Трей да си дойде, но Мейбъл поклати отрицателно глава.

— Това ще е оскърбление към паметта на Ема.

В деня на погребението Кати намери прекрасен букет от бели гладиоли — любимите цветя на Ема — до ковчега, имаше картичка с името на Трей и кратък надпис: „Почивай в мир, Ема“. Джон долетя от Калифорния, но остана само няколко дни. Беше обещал на един затворник, когото щяха да преместят от „Пеликън Бей“ в „Сан Куентин“, за да се изпълни смъртната му присъда, че ще го придружи в последния му час.

Опирайки се на завещаната й мъдрост и на напътствията, които Ема й бе дала, Кати се съсредоточи изцяло върху бъдещето.

— Кати, трябва да ти се признае. Направила си чудеса с това място — похвали Даниъл Шпрюл, президентът на Щатската банка в Кърси, клиентката си, която бе ипотекирала ресторанта, за да извърши предвиденото от нея преустройство. — Каква разлика в сравнение с времето, когато Глория трябваше с навлажнена със слюнка кърпичка да обърше масата, преди да се реши да седне.

Ставаше въпрос за съпругата му, която бе починала. Даниъл бе израснал в Кърси и бе завършил гимназия седем години преди Кати. Двамата с Глория се завърнаха в родния му град след завършването на колежа и след сватбата им, за да заеме той поста вицепрезидент в банката на баща си, а Глория — видно място в обществения живот на Кърси. След смъртта на баща си Даниъл наследи банката и стана неин президент. Жена му почина от рак три години по-рано. Двамата с Кати се срещаха от деня, в който тя бе отишла в кабинета му, за да му обясни плановете си за разширяването на ресторанта.

Това бе преди шест месеца. Беше декември 2000 година. Кати се страхуваше, че кризата в икономиката, причинена от спукването на балона на интернет бизнеса, ще се отрази на нейните шансове да вземе кредит, но президентът на банката я увери, че с радост ще направи възможното, за да посрещне тя финансовите си нужди.

— Нямаше да мога да осъществя плановете си без твоята вяра в мен — отвърна Кати на комплимента му.

— Напротив. Вярата ти в себе си щеше да ти е достатъчна. Радвам се, че станах част от всичко това. — Той описа с ръка кръг, посочвайки салона за хранене, който бе разширен, новия по-дълъг бар и накрая обви кръста на Кати. Бяха сами в ресторанта. Още не беше отворен за посетители след ремонта.

— Имаш ли някаква представа какво означаваш за мен? — прошепна й, допрял устни до ухото й.

Да, всъщност имаше. Според нея той избързваше малко, но както й бе казал, когато за първи път призна чувствата си:

— Кой има време за губене в игри и чакане?

Тя не го обичаше по онзи начин, по който се бе надявала, че ще може да обича отново. Но той бе мил и добър с нея, а и много държеше на сина й. Той самият имаше двама синове, студенти, симпатични момчета. Даниъл си представяше как ще ходят заедно на почивки, на екскурзии и разходки — ще се забавляват като семейство! Беше привлекателен. Приличаше на професор (имаше следи от двете страни на носа от носенето на очила), а и беше възторжен и изкусен любовник. Харесваше у нея нещата, които съпругата му не беше притежавала. Глория бе емоционално нестабилна и харчеше много, комплексирана от факта, че беше дъщеря на обикновен занаятчия. Беше ревнива и обичаше да контролира хората. Изпитваше нужда да трупа предмети, за които да й завиждат. Нямаше никакъв интерес и желание да пътува, нито любопитство да опознае света отвъд Кърси. Обичаше безумно синовете си. Затова Даниъл винаги бе на второ място след тях.

— Аз бях просто мъжът, който плащаше сметките.

Откъм вратата на кухнята се чу учтиво прокашляне. Кати надзърна над високото рамо на Даниъл.

— Да, Одел?

— Камионът с доставките е тук, мис Кати.

— Веднага идвам.

Побърза да се освободи от прегръдката. Умът й вече бе ангажиран с бизнеса.

— Просто се надявам, че сега, след като го обнових изцяло, клиентите ще дойдат.

И те наистина дойдоха. Паниката на Уолстрийт не отклони постоянно увеличаващия се поток от редовни клиенти, както и от пътуващите по междущатското шосе 40, които бяха прочели за ресторанта, и от хората от Панхандъл, които бяха склонни да пропътуват дълги разстояния, за да прекарат приятно времето си в шумно рекламираното заведение в град Кърси. На стените започнаха да се появяват поставени в рамки рецензии от кулинарни критици, както и менюта, подписани от известни личности. Кати взе да свиква с това състояние на относителното благоденствие. Единственият въпрос пред нея сега бе дали да се откаже от спечеления с толкова много труд успех в бизнеса, за да се омъжи. Даниъл щеше да настоява да продаде заведението. Ако се съдеше от думите му, в живота, който си представяше за тях двамата, нямаше място за всекидневните грижи по управлението на един такъв бизнес. Първият им и засега единствен спор възникна по повод ресторанта.

— Ню Йорк, Кати. Говорим за Ню Йорк! За пиеси, ресторанти, разходки в Сентрал Парк, за художествени галерии, за „Уолдорф Астория“. Помисли си само — есен в Ню Йорк. — Той размаха пред очите й „Пътеводител за Голямата ябълка“ от Фодор.

Кати въздъхна.

— Знам.

— Не, изобщо не знаеш! — Даниъл тресна пътеводителя на бюрото си. — Откъде би могла да знаеш? Не си ходила почти никъде извън града от единайсетгодишна.

Седяха в кабинета му и обсъждаха, или по-скоро се караха по този щекотлив въпрос. На Даниъл му предстоеше да пътува до Ню Йорк, за да присъства на конференция по банково дело. Предложи й да го придружи, но въпросните дати съвпадаха с резервации за важни събития, които се провеждаха в залата за банкети в ресторанта. Биби не можеше да се справи съвсем сама, а и именно резервациите за такива събития правеха възможно ресторантът да няма дългове и да печели. Кати не можеше да отсъства по това време.

Тя долови разочарованието му, очевидно го бе изпитвал много пъти, когато жена му бе отказвала да го придружи по време на служебните му пътувания заради децата.

— Виж сега — поде Кати нежно, — знам колко чудесно би било да отидем в Ню Йорк. Но какво ще кажеш за следната идея? Защо не отидем там на сватбеното си пътешествие?

— Какво? — възкликна Даниъл, а мрачното му изражение изчезна като мимолетен гръм сред ясно небе. — Какво каза?

Кати се усмихна.

— Приемам предложението ти. Искам да се омъжа за теб. — Вече бе сигурна в това. Обичаше Даниъл, може би не с цялото си сърце, което бе отдала на Трей, но все пак достатъчно, за да знае, че взема правилното решение и за двама им. Тя бе на трийсет и три. Баба й вече я нямаше, а Уил щеше да замине да следва след три години. Джон бе в Ямайка, а Трей никога нямаше да се върне у дома. Годините пред нея й се струваха дълги и празни. Единственото, което можеше да ги запълни, бе заведението. Ако се омъжеше за Даниъл, щеше да се премести в голямата къща високо на хълма, щеше да има възможност да роди още едно дете и да се освободи от постоянните грижи да осигурява средства за живот за себе си и сина си. Но най-важното бе, че щеше да сподели живота си с мъж, когото уважаваше и от когото се възхищаваше.

Той стана от бюрото си. Лицето му грееше от щастие и изненада.

— Няма да промениш решението си, докато ме няма, нали?

— Няма да променя решението си.

— Алилуя!

Сграбчи я и я завъртя във въздуха. После я целуна.

— А може ли да ти дам копие от програмата ми на конференцията, така че поне да бъда в мислите ти, където и да си? — попита през смях.

Той замина и на първия ден от конференцията тя провери, както й бе поръчал, къде се провеждат заседанията. В програмата пишеше „Световен търговски център, 92-ри етаж на Северната кула“. Датата бе 11 септември 2001 година.